Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (69)

Всичко се променя

— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?

— Знам. — Но Дружелюбния искаше да го направи.

Коска се размърда ядосано на седлото.

— Само да можех да те убедя, че светът е… пълен с безкрайни възможности! — Опитваше се да убеди Дружелюбния през целия път от нещастното село, където бяха отседнали Хилядата меча. Не можеше да разбере, че Дружелюбния го осъзнава напълно и болезнено ясно. И че го мрази. Според него колкото по-малко възможности, толкова по-добре. А безкрайно беше твърде далеч от приятното.

— Светът се променя, преправя и всичко започва наново и различно, всеки ден! Човек никога не знае какво ще му донесе следващият момент.

Дружелюбния мразеше промяната. Единственото нещо, което мразеше повече, бе незнанието какво ще донесе всеки момент.

— Има безброй различни забавления…

Различните хора имаха различни забавления.

— Да се заключиш далеч от живота е… като да признаеш поражението!

Дружелюбния сви рамене. Поражението не го плашеше. Той нямаше гордост.

— Имам нужда от теб. Отчаяно. Добрият сержант струва колкото трима генерали.

Настана продължителна тишина. Копитата на конете им трополяха по сухата земя.

— По дяволите! — Коска отпи от манерката. — Положих всички усилия.

— Оценявам го.

— Но си твърдо решен?

— Да.

Най-големият страх на Дружелюбния беше, че може да не го приемат обратно. Докато Муркато не му бе дала документ с голям печат за властите на Муселия. Съдържаше присъдите за участието му в убийствата на Гоба, Мотис, принц Арио, генерал Ганмарк, Верния Карпи, принц Фоскар и Великия херцог Орсо и го осъждаше на доживотен затвор. Или поне докато не поискаше да го освободят. Дружелюбния беше сигурен, че няма да поиска подобно нещо. Това беше единствената отплата, която бе пожелал. Най-големият подарък. И сега беше грижливо сгънат във вътрешния му джоб до заровете.

— Ще ми липсваш, приятелю, ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Но не толкова, че да те убедя да останеш?

— Не.

За Дружелюбния това беше като дългоочаквано завръщане. Знаеше броя на дърветата покрай пътя към портата. В гърдите му се надигна приятна топлина, докато ги броеше. Изправи се нетърпеливо на стремената и зърна отблясък от портата, зърна и тухлената стена през зеленината. Не беше архитектура, която да зарадва повечето осъдени, но сърцето на Дружелюбния подскочи. Знаеше бройката на тухлите в арката. Искаше ги, копнееше за тях, сънуваше ги от толкова време. Знаеше броя на стоманените нитове по портите, знаеше…

Пътят зави към входа и Дружелюбния се намръщи. Вратите бяха отворени. Ужасно предчувствие смачка радостта му. Какво можеше да е по-нередно от затвор с отключена и широко отворена порта? Това не беше част от ежедневието. Смъкна се от коня и се намръщи на скованата си дясна ръка. Все още се лекуваше, въпреки че бяха махнали шините. Тръгна бавно към вратите, почти уплашен да надникне вътре. На стъпалата на къщичката на стражите седеше самотен дрипав човек.

— Не съм направил нищо! — Мъжът вдигна ръце. — Кълна се!

— Имам писмо от Великата херцогиня на Талинс. — Дружелюбния разгъна скъпоценния документ и го протегна, все още с надежда. — Трябва да бъда затворен незабавно.

Мъжът го изгледа за момент.

— Не съм пазач, приятел. Просто спя в къщичката.

— Къде са надзирателите?

— Няма ги.

— Няма ли ги?

— В Муселия има безредици и сигурно никой не им плаща… така че просто се махнаха.

Дружелюбния усети как го побиват студени тръпки.

— А затворниците?

— Освободиха ги. Повечето избягаха веднага. Други чакаха. Затваряха се сами в килиите нощем, можеш ли да си представиш?!

— Мога — каза Дружелюбния с дълбок копнеж.

— Сигурно не са знаели къде да избягат. Но изгладняха и накрая и те се махнаха. Вече няма никой.

— Никой?

— Само аз.

Дружелюбния погледна към тясната пътека към арката в скалистия хълм. Всичко беше празно. Залите бяха тихи. Небето все още висеше над вътрешния двор, но го нямаше тракането на решетките, когато затваряха килиите всяка вечер. Нямаше я успокояващата рутина, която обгръщаше живота им като майка детето си. Вече не се отброяваше всеки ден, всеки месец, всяка година. Големият часовник бе спрял.

— Всичко се променя — прошепна Дружелюбния.

Усети ръката на Коска на рамото си.

— Целият свят се променя, приятелю. Всички искаме да гледаме назад, но миналото го няма. Трябва да гледаме напред. Трябва да се променим, колкото и да е болезнено, или ще бъдем зарязани и ще останем съвсем сами.

Така изглеждаше. Дружелюбния обърна гръб на Убежището и се качи вяло на коня.

— Да гледаме напред. — Но към какво? Към безкрайните възможности? Усети как паниката го сграбчва. — Напред зависи от това в каква посока гледаш. Накъде да се насоча сега?

Коска се усмихна.

— Животът се състои тъкмо от тези избори. Мога да ти направя едно предложение.

— Моля те.

— Мисля да поведа Хилядата меча, поне тези, които не се пенсионираха след разграбването на Фонтецармо и не останаха на работа при херцогиня Монцаро, към Визерин и да предявя претенциите си за трона на Салиер. — Той пак отвори манерката. — Напълно основателните си претенции. — Отпи глътка и се оригна, запращайки към Дружелюбния тежка миризма на силен алкохол. — Все пак кралят на Стирия ми обеща титлата. Градът е в хаос и жителите му имат нужда някой да им покаже пътя.

— Ти?

— И ти, приятелю, и ти! Няма нищо по-ценно за владетеля на голям град от честен мъж, който може да брои.

Дружелюбния погледна за последно назад с копнеж. Портата вече изчезваше между дърветата.

— Може би ще го отворят отново някой ден.

— Може би. Но междувременно мога да се възползвам от благородните ти таланти във Визерин. Имам напълно основателни претенции за престола. Знаеш, че съм родом оттам. Ще има работа. Много… работа.

Дружелюбния се намръщи.

— Пиян ли си?

— Абсолютно, приятелю, като талпа. Много добра ракия. Отлежала гроздова. — Удари нова глътка и млясна. — Промяната, Дружелюбен… промяната е забавно нещо. Понякога хората се променят за добро. Понякога за лошо. А често, много често, стига да имат време и възможност… — размаха манерката за момент, след което сви рамене, — се променят обратно.