Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (31)

Безнадеждна задача

Пожар.

Нощният Визерин се беше превърнал в свят на пламъци и сенки. Безкраен лабиринт от разрушени стени, рухнали покриви и стърчащи греди. Кошмар от несекващи писъци и призрачни фигури в мрака. Сградите се извисяваха като празни коруби, със зеещи изтърбушени врати и прозорци. Овъглени греди, обвити от пламъци. Бели искри, летящи към черното небе и превръщащи се в дъжд от сажди. В града вече имаше други кули — от пушек, проблясващи от огньовете, които ги бяха издигнали, и замъгляващи звездите.

— Колко събрахме предния път? — Очите на Коска изглеждаха жълти заради огньовете от другата страна на площада. — Три, нали?

— Три — изхриптя Дружелюбния. Бяха на безопасно място в стаята му: две брони на войници, едната с дупка от стрела, и униформата на млад лейтенант, затиснат от паднал комин. Лош късмет, но пък в крайна сметка неговата страна бомбардираше навсякъде.

Бяха разположили катапулти пред стените. Пет от западната страна на реката и три от източната. Двайсет и двата кораба в пристанището също имаха катапулти. Дружелюбния ги гледа до зазоряване през първата нощ. Бяха изстреляли сто и осемнайсет горящи снаряда и бяха подпалили пожари в целия град. Пожарите се местеха, разделяха се и се сливаха един с друг, така че не можеше да ги преброи. Цифрите бяха изоставили Дружелюбния и той беше самотен и уплашен. Само за шест дни, три вечери по две, миролюбивият Визерин се бе превърнал в това.

Единствената незасегната част от града беше островът с двореца на херцог Салиер. Муркато беше казала, че там има картини и други хубави неща, които Ганмарк, водачът на армията на Орсо, човекът, когото трябваше да убият, искал да спаси. Той изгаряше безброй къщи с хората в тях и заповядваше убийства ден и нощ, но мъртвите рисунки трябваше да бъдат защитени. Според Дружелюбния такъв човек трябваше да бъде затворен в Убежището, за да може светът да е по-безопасен. Вместо това му се възхищаваха и подчиняваха и светът гореше. Всичко му се струваше грешно и завъртяно на обратно. Но пък Дружелюбния не знаеше кое е правилно, поне така му бяха казали съдиите.

— Готов ли си?

— Да — излъга Дружелюбния.

Коска се усмихна лудешки.

— Тогава към пробива, приятелю! — И затича по улицата. Едната му ръка стискаше дръжката на меча, а другата притискаше шапката към главата му. Дружелюбния преглътна и го последва. Устните му се движеха безшумно, докато броеше стъпките си. Трябваше да брои нещо друго от възможните начини да умре.

В западния край на града беше по-зле. Пожарите се извисяваха с пращене и пукане, високи дяволи, хапещи нощта. Караха очите на Дружелюбния да сълзят. А може би плачеше заради цялата разруха. Ако искаш нещо, защо го изгаряш? А ако не го искаш, защо се опитваш да го отнемеш от другите с бой? В Убежището също умираха хора. През цялото време. Но не по този начин. Там имаше твърде малко неща, за да бъдат унищожавани. Всяко нещо беше ценно.

— Гадният гуркулски огън! — Коска изпсува поредния избухнал пожар. — Преди десет години никой не мислеше да го ползва като оръжие. След това изпепелиха Дагоска с него, а после отвориха дупка в стените на Агрионт. Сега щом почне обсада и всички се надпреварват да взривяват. И по мое време обичахме да подпалим няколко сгради, за начало, но нищо от такъв калибър. Едно време войната беше за печелене на пари. Известна съпътстваща мизерия беше приемлив страничен ефект. Сега всичко е въпрос на унищожение, колкото повече, толкова по-добре. Наука, приятелю, наука. А уж трябваше да направи живота ни по-лесен.

Наоколо маршируваха мърляви войници. Броните им блестяха в оранжево от пожарите. Покрити със сажди цивилни си подаваха ведра с вода по верига, а отчаяните им лица бяха осветени от пламъците. Сърдити призраци, черни фигури в потрепващата нощ. На разбитата стена зад тях имаше рисунка. Херцог Салиер в броня, сочещ пътя към победата. Дружелюбния предполагаше, че херцогът носи флаг, но горната част на стената беше паднала заедно с нарисуваната ръка. Играещите пламъци караха устата на лицето да помръдва, а нарисуваните войници сякаш се готвеха да защитят пробива.

Като беше млад, един старец в дванайсета килия разправяше истории от миналото. Истории за отдавна отминало време, когато този и долният свят били едно цяло и дяволите обикаляли по земята. Затворниците се смееха на стареца и Дружелюбния правеше същото, защото в Убежището не беше разумно да се отличаваш. Но после, когато другите се махнаха, се бе върнал при стареца, за да го пита преди колко години Еюз е затворил портите и е прогонил дяволите. Човекът не знаеше точната цифра. Сега сякаш долният свят беше разбил печатите и се вихреше в хаоса на Визерин.

Минаха покрай една горяща кула. Пламъците се подаваха от прозорците и разрушения покрив и я превръщаха в гигантска факла. Дружелюбния кашляше и се потеше. Устата му беше безкрайно пресъхнала, гърлото разранено, а ръцете омазани със сажди. Видя назъбената стена на града в края на улицата.

— Наближаваме! — каза Коска. — Стой до мен!

— Аз… — Дружелюбния изхриптя в пушека. Чуваше шума и виждаше червената светлина в края на уличката. Блъскане и трясъци, гневни гласове. Шум като от големите безредици в Убежището, преди шестимата най-страховити затворници, сред които и той, да се съгласят да прекратят цялата тази лудост. Кой щеше да прекрати тукашната лудост? Последва грохот, от който земята потръпна, а небето се озари с червеникав проблясък.

Коска приклекна до дънера на едно овъглено дърво. Дружелюбния пропълзя до него. Шумът беше много силен, но блъскането на сърцето му почти го заглушаваше.

Пробивът беше на стотина крачки, разрушен участък от стената, гъмжащ от талински войници. Те пълзяха като мравки по разрушената зидария и се спускаха към обгорения площад в края на града. При първата атака битката може би беше организирана, но сега се бе превърнала в гневно безформено меле. Защитниците се спускаха от набързо издигнати барикади между сградите, а нападателите пъплеха през пробива, добавяйки безсмислената си тежест към битката и бездиханни тела към касапницата.

Мечове и брадви проблясваха, пики и копия се преплитаха. Няколко флага висяха отпуснато в хаоса. Стрели от лъкове и арбалети летяха навсякъде. От нападателите зад стената, от защитниците по барикадите и от една близка кула. От стената се откъсна голямо парче зидария, падна в гъмжилото и отвори сериозна пролука. Стотици мъже се биеха и умираха под адските проблясъци на горящите факли, горящите стрели и горящите сгради. Дружелюбния не можеше да повярва, че това се случва наистина. Всичко изглеждаше размазано и фалшиво, като зловеща картина.

— Пробивът на Визерин — прошепна той, очерта сцената с ръце като картина и си я представи на стената на някой богаташ.

Когато двама мъже опитват да се убият, има някакъв ред. Дори да са неколцина. Даже и десетина. С подобни ситуации нямаше проблем. Трябваше да се спазват правила и ако беше по-бърз, силен и съобразителен, можеше да се измъкне жив. Но тук беше друго. Безсмислена блъсканица. Кой можеше да предвиди кога напъните на тези отзад ще те избутат върху някоя пика? Ужасна случайност. Как можеше да се предвидят летящите стрели и рухващите сгради? Как можеше да видиш връхлитащата смърт и да я избегнеш? Беше една колосална игра на късмет, със залози от човешки живот. И като всички комарджийски игри в „Кардоти“, в дългосрочен аспект играчът можеше само да загуби.

— Изглежда тежко! — извика Коска в ухото му.

— Тежко?

— Бил съм и в по-напечено! Пробивът на Мурис изглеждаше като скотобойна, когато приключихме.

Главата на Дружелюбния се въртеше и той почти не можеше да говори.

— Бил си… в подобно меле?

Коска махна пренебрежително.

— Няколко пъти. Но писва бързо, освен ако не си луд. В началото изглежда забавно, но не е място за джентълмени.

— Как познават кой на коя страна е? — изсъска Дружелюбния.

Оцапаното със сажди лице на Коска се озари от усмивка.

— С гадаене предимно. Стараеш се да си обърнат в правилната посока и се надяваш… аха.

Част от мелето се бе отцепила и напредваше към тях с трясък на оръжия. Дружелюбния не беше сигурен дали са защитници, или нападатели. Въобще не приличаха на хора. От другата страна напредваше стена от копия. Трепкащата светлина пробягваше по метала и намръщените лица. Не отделни хора, а машина за убиване.

— Насам! — Дружелюбния усети как някой го сграбчва и го избутва през разрушен праг. Препъна се и падна на една страна. Изпързаля се през чакъл и облак задушаваща пепел, легна по корем до Коска и продължи да гледа битката на улицата над тях. Мъжете се блъскаха, убиваха и умираха в кървавото меле. Дружелюбния чу нещо през писъците, гневните викове и дрънченето на метала. Обърна се. Коска клечеше и едва сдържаше веселието си.

— Смееш ли се?

Старият наемник избърса очите си.

— Каква друга възможност имам?

Бяха в някаква падина, изпълнена с чакъл. Улица? Пресушен канал? Канавка? Парцаливи хора ровеха в боклука. Наблизо лежеше труп, по лице. Една жена се бе надвесила над него и режеше пръстите му, за да вземе пръстените.

— Махни се от тялото! — Коска се изправи и измъкна меча си.

— Това си е наше! — Появи се кльощав мъж с рошава коса и тояга.

— Не! — Коска размаха меча. — Наше е. — Направи крачка напред и мъжът отстъпи и се скри зад някакъв обгорял храст. Жената най-сетне преряза костите, прибра пръстените в джоба си, хвърли пръстите по Коска, напсува го и изчезна в нощта.

Старият наемник се загледа след нея, без да отпуска меча.

— Талински войник. Вземи му екипировката!

Дружелюбния се приближи и почна да откопчава бронята на мъртвеца. Махна задната пластина и я прибра в торбата си.

— Побързай, приятелю, преди плъховете да се върнат.

Дружелюбния не искаше да се мотае, но ръцете му трепереха. Не беше сигурен защо. Обикновено не трепереха. Смъкна нараменниците и нагръдника и ги прибра в торбата. Четири комплекта. Три плюс един. Още три и щеше да има за всички. След това може би щяха да успеят да убият Ганмарк и всичко да приключи. Можеше да се върне при Саджаам в Талинс и да си брои монетите в игра на карти. Колко щастливи му изглеждаха тези времена. Посегна и измъкна стрелата от арбалет от врата на мъжа.

— Помогни ми. — Не повече от прошепване. Дружелюбния се зачуди дали не му се е сторило. След това видя, че очите на войника са отворени. Устните му помръднаха отново. — Помогни ми.

— Как? — прошепна Дружелюбния. Откопча копчетата от ватирания жакет на мъжа и го съблече максимално нежно, издърпа внимателно ръкава над отрязаните пръсти. Напъха всичко в торбата си и обърна войника по лице, точно както го бе намерил.

— Браво! — Коска посочи към обгорялата кула, която се виждаше над рухналите покриви. — Натам?

— Защо натам?

— А защо не?

Дружелюбния не можеше да помръдне. Коленете му трепереха.

— Не искам.

— Разбирам, но трябва да се движим заедно. — Старият наемник се обърна, но Дружелюбния го хвана за ръката и думите се заизливаха от устата му.

— Губя бройката! Не мога… не мога да мисля. До кой номер стигнахме? Какво… полудявам ли?

— Ти? Не, приятелю. — Коска се усмихна и го потупа по рамото. — Ти си съвсем нормален. Това. Всичко това! — Той махна с ръка наоколо. — Това е лудост!