Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (64)

Една нация

Шумът на тълпата от другата страна на вратите растеше, а заедно с него и паренето в корема на Монца. Опита да разтрие схванатата си челюст. Без полза.

Но нямаше какво да направи, освен да чака. Цялата й роля тази вечер беше да стои със спокойно лице и да изглежда като останалите благородници. Най-добрите шивачи на Талинс се бяха постарали да придадат убедителност на тази грандиозна лъжа. Имаше дълги ръкави, които да скрият белезите на ръцете й, висока яка, за да скрие белега на врата, и ръкавици, с които да направи осакатената си ръка по-представителна. Бяха много щастливи, че могат да й направят дълбоко деколте, без да ужасят деликатните гости на Рогонт. Цяло чудо, че не решиха да изрежат дупка на гърба, за да покажат задника й — единственото друго място, където нямаше белези.

Не се виждаше нищо, което да развали перфектния исторически момент на херцог Рогонт. Белезите си бяха по нея обаче. Но нямаше меч и тежестта му й липсваше като отрязан крайник. Зачуди се кога за последно е излизала без оръжие. Определено го носеше на първото събиране на Съвета на Талинс, на следващия ден след издигането й.

Тогава старият Рюбин отбеляза, че не било необходимо да има оръжие в стаята. Тя му отвърна, че го е носила всеки ден през последните двайсет години. Старецът учтиво посочи, че той и колегите му не носят, а са мъже и по̀ им приляга. Монца пък го попита с какво ще го намушка, ако си остави меча. Никой не беше сигурен дали се шегува, или не. Но не посмяха да повдигнат въпроса повече.

— Ваше превъзходителство. — Един слуга се приближи и й предложи копринена възглавничка. Обърна се към графиня Котарда. — Ваша милост. Започваме.

— Добре — озъби се Монца, обърна се към двойните врати, изправи рамене и вирна брадичка. — Да започваме шибаното представление.

Нямаше време за губене. През последните три седмици използваше всеки момент — а почти не спеше, откакто Рогонт бе поставил диадемата на главата й, — за да измъкне Талинс от помийната яма, в която се бе постарала да го натика.

Помнеше максимата на Баяловелд. „Всяка успешна държава се крепи на колони от стомана и злато“. Бе изровила всеки наличен бюрократ, който не беше обсаден във Фонтецармо с предишния си господар. Имаше дискусии за армията на Талинс — каквато вече нямаше. Дискусии за хазната — която беше празна. Данъчната система, градоустройството, публичната сигурност, правосъдната система — всичко се бе разпаднало като намокрен хляб. Присъствието на Рогонт, или по-скоро това на войниците му, беше единственото, което стоеше между Талинс и анархията.

Но Монца никога не се спираше пред насрещния вятър. Имаше вродения талант да разпознава човешките качества и да подбира точния кандидат за дадена работа. Старият Рюбин беше помпозен като пророк, затова го направи върховен магистрат. Груло и Скавиер бяха най-безскрупулните търговци в града. Монца не им вярваше, затова ги направи канцлери и ги натовари с данъците. Всеки се надпреварваше да събира, като същевременно следеше алчно другия.

Вече бяха успели да поиздоят нещастните си колеги, а Монца успя да похарчи събраното за оръжия.

Три дни след необещаващото начало на управлението й в града пристигна един сержант, Волфиер. Измъчен и с почти толкова белези колкото нея. Беше отказал да се предаде и бе превел двайсет и тримата оцелели от частта си през цяла Стирия със запазени оръжия и чест. Монца реши, че може да използва толкова упорит човек, и го накара да събере всички ветерани в града. Безработицата беше висока, така че бързо се сдоби с две роти доброволци. Първата им задача беше да съпровождат бирниците и да се уверят, че нито една монета не изчезва.

Беше научила добре уроците на херцог Орсо. Злато, за стомана, за повече злато. Това беше праведната спирала на политиката. Съпротивата, апатията и омразата само я караха да работи по-силно. Изпитваше перверзно задоволство от наглед непосилната задача. Работата изтласкваше болката и нуждата от хъск и я поддържаше нащрек. От много, много отдавна не беше правила нещо съзидателно.

— Изглеждаш… много красиво.

— Какво? — Котарда се бе плъзнала тихо до нея и се усмихваше нервно. — А, мерси, и ти — изръмжа Монца, без да вдига поглед.

— Бялото ти отива. Казват, че аз съм твърде бледа, за да нося бяло. — Монца се намръщи. Точно тази вечер нямаше нерви за подобни безсмислени брътвежи. — Иска ми се да бях като теб.

— Постой известно време на слънце.

— Не, не. Смела. — Котарда сведе поглед и сплете бледите си пръсти. — Иска ми се да бях смела. Казват ми, че съм могъща. Човек би помислил, че като е могъщ, не трябва да се страхува от нищо. А мен ме е страх непрекъснато. Особено при такива събития. — Думите й се заизливаха, което само увеличи неудобството на Монца. — Аз съм такова разочарование… Но какво да направя? Ти какво би направила?

Монца нямаше намерение да обсъжда собствените си страхове. Това само щеше да ги подхрани. Но Котарда продължи:

— Нямам никакъв характер, но как да се сдобия с характер? Или го имаш, или не. Ти го имаш. Всички казват така. Откъде? Аз защо нямам? Понякога си мисля, че съм изрязана от хартия и се преструвам на човек. Казват, че съм страхлива. Но какво да направя? Как да не се страхувам?

Монца сви рамене.

— Преструвай се, че не си.

Вратите се отвориха.

Скритите музиканти подеха величествена мелодия и двете с Котарда пристъпиха в огромното помещение на Сената. Беше горещо, въпреки че нямаше покрив и звездите скоро щяха да се покажат на тъмното небе. Горещо и задушно като в гробница. Сладникавата миризма на цветя заседна в свитото гърло на Монца и почти я накара да повърне. В тъмнината горяха хиляди свещи и изпълваха помещението със сенки. Караха броката да лъщи, скъпоценните камъни да блестят и превръщаха усмихнатите лица в ухилени маски. Всичко беше прекалено изкуствено — тълпата, шумолящите флагове, цялата обстановка.

Прекалено много усилия, за да се види как един човек ще си сложи нова шапка.

Публиката беше разнородна. Основата й беше от стирийци, богати и могъщи мъже и жени, търговци и благородници. Известни художници, дипломати, поети, занаятчии, военни. Рогонт не изключваше никой, който можеше да допринесе за славата му. Повечето хубави места отпред бяха заети от чуждестранни гости. Дошли да засвидетелстват уважението си към новия крал на Стирия или поне да изкрънкат някаква полза от неговото издигане. Търговски капитани от Хилядата острова със златни обеци. Брадясали северняци и светлооки баолци. Жители на Сулджук с ярки коприни, две жрици от Тонд, където почитаха слънцето, с обръснати глави. Трима нервни старейшини от Уестпорт. Очаквано, Съюзът отсъстваше напълно, но гуркулската делегация беше запълнила на драго сърце и тяхното място. Дузина пратеници от император Утман-ул-Дощ, отрупани в злато. Дузина жреци от пророка Калул, в чисто бяло.

Монца вървеше покрай тях, сякаш ги нямаше. С изпънати рамене, с поглед право напред и със студената усмивка, която използваше, когато бе най-ужасена. Лироцио и Патин се приближаваха еднакво помпозно от срещуположната част. Соториус чакаше до златния стол, който заемаше централна роля в церемонията, подпрян на жезъла си. Старецът се бе заклел, че по-скоро ще стъпи в ада, отколкото да слиза надолу по рампа.

Стигнаха кръглата платформа и се събраха пред очакващите погледи на няколкото хиляди зрители. Петимата велики водачи на Стирия, които щяха да споделят честта да коронясат Рогонт. Всичките облечени със символизъм, който щеше да долови и гъба. Монца в перленобяло с кръста на Талинс на гърдите, от блестящи черни кристали. Котарда с аленото на Афоя. Соториус имаше златни раковини по подгъва на черната си роба. Лироцио носеше Моста на Пуранти на натруфеното си наметало. Бяха като лоши актьори, изобразяващи градовете на Стирия в евтина пиеса, само дето всичко бе много скъпо. Дори Патин беше зарязал всякакви претенции за скромност и бе сменил грубите селски дрехи със зелена коприна, кожа и бляскащи бижута. Символът на Никанте представляваше шест пръстена, но той носеше поне девет, като един изумруд беше с размерите на зар на Дружелюбния.

Никой обаче не изглеждаше особено доволен от отредената му роля. Приличаха на пиянска компания, която е решила да скочи в замръзналото море, но сега, със сутрешния махмурлук, започва да размисля.

— Е — изръмжа Монца, докато музикантите привършваха и последните ноти отмираха във въздуха. — Ето ни.

— Аха. — Соториус огледа тълпата с подпухналите си очи. — Да се надяваме, че короната е достатъчно широка. Ето я най-голямата глава на Стирия.

Разнесоха се оглушителни фанфари. Котарда се сепна, залитна и щеше да падне, ако Монца инстинктивно не я бе сграбчила за лакътя. Вратите в дъното на залата се отвориха и с отмирането на гръмките фанфари запяха два странни гласа, високи и чисти, носеха се над публиката. Рогонт пристъпи усмихнато в Сената и гостите избухнаха в добре организирани аплодисменти.

Бъдещият крал, облечен в синьото на Осприя, заслиза с изражение на скромна изненада. Всичко това за мен? Не беше нужно! Разбира се, той беше планирал лично всяка подробност. Монца се учуди, не за пръв път, дали Рогонт няма да се окаже по-лош крал, отколкото би бил Орсо. Не по-малко безсърдечен, не по-лоялен, но много по-суетен и с все по-намаляващо чувство за хумор.

Четирима мъже с осприански ливреи отвориха тежката врата до платформата, влязоха вътре и изнесоха тежък резбован сандък. Рогонт тръгна покрай предния ред. Ръкува се с няколко посланици, обърна внимание на гуркулската делегация и докара аплодисментите до предел. Накрая изкачи стъпалата на платформата и се усмихна, както спечелил голям залог играч се усмихва на разорените си съперници.

— Приятели, приятели! Най-сетне денят дойде!

— Дойде — отвърна простичко Соториус.

— Щастлив ден! — припя Лироцио.

— Дълго чакан! — добави Патин.

— Успешен? — предложи Котарда.

— Благодаря на всички. — Рогонт се обърна към гостите, спря аплодисментите им с жест, отметна наметалото назад и се настани на стола, след което погледна Монца. — Няма ли да ме поздравите, ваше превъзходителство?

— Честито — изсъска тя.

— Мила, както винаги. — Той се наведе по-близо и промърмори тихо: — Снощи не дойде при мен.

— Имах други задължения.

— Вярно? — Рогонт вдигна вежди, сякаш се изумяваше, че нещо може да е по-важно от шибането с него. — Е, държавните глави имат множество грижи. Няма значение.

И махна намръщено с ръка.

Монца стисна зъби. В този момент нямаше нищо против да се изпикае върху него.

Четиримата носачи сложиха сандъка на пода. Единият завъртя ключ в ключалката и вдигна капака с демонстративно театралничене. В тълпата се понесоха въздишки. Короната лежеше на лилаво кадифе. Дебел златен обръч, окичен с блестящи сапфири. От нея излизаха пет златни дъбови листа, а отпред имаше по-голямо шесто, увито около чудовищен диамант с големината на кокоше яйце. Толкова голям, че Монца изпита необяснимото желание да се засмее.

Лироцио посегна и хвана едно от златните листа с изражението на човек, който трябва да чисти тоалетна. Патин го последва със свиване на раменете. След това Соториус и Котарда. Монца хвана последното с покритата си с ръкавица дясна ръка. Кутрето продължаваше да стърчи и изобщо не изглеждаше по-добре в бялата коприна. Тя огледа лицата на предполагаемите си другари. Две пресилени усмивки, леко озъбване и очевидно мръщене. Зачуди се колко време ще отнеме на тези горди владетели, свикнали сами да са си господари, да се примирят с новото, неблагоприятно развитие.

Като гледаше, пукнатината вече бе взела да се разширява.

Петимата вдигнаха короната и направиха няколко несигурни стъпки. Соториус трябваше да заобиколи сандъка. Влачеха се тромаво около безценния символ на величие. Стигнаха до стола и вдигнаха короната високо над главата на Рогонт. Спряха за момент, сякаш по общо съгласие. Може би се чудеха дали няма някакъв шанс да се измъкнат. Цялото грамадно помещение бе потънало в неестествена тишина. Всички мъже и жени в публиката бяха затаили дъх. След това Соториус кимна и петимата внимателно сложиха короната на главата на Рогонт и отстъпиха.

Стирия вече беше една нация.

Кралят се изправи бавно и разпери ръце с отворени длани, гледаше право напред, сякаш можеше да види през древните стени на Сената право в бляскавото бъдеще.

— Скъпи жители на Стирия! — Гласът му отекна в каменните стени. — Наши скромни поданици! И нашите приятели от чужбина, които са добре дошли! — Предимно гуркулски приятели, но пък пророкът беше осигурил такъв голям диамант за короната… — Кървавите години приключиха! — Или щяха да приключат, щом Монца утрепеше Орсо. — Великите градове на нашата горда земя няма да се сражават повече един с друг! — Това предстоеше да се изясни. — А ще се изправят като братя, обвързани от щастливите връзки на приятелство, култура, общо наследство. Крачещи заедно! — В която посока нареди Рогонт. — Сякаш… Стирия се събужда от кошмар. Кошмар, продължил деветнайсет години. Някои от нас почти не помнят време без войни. — Монца се намръщи, мислеше как бащиният й плуг оре черната земя.

— Но сега… войните свършиха! И всички сме победители! Всеки един. — Някои повече от другите, очевидно. — Сега е време за мир! За свобода! За ликуване! — Лироцио прочисти шумно гърлото си и дръпна бродираната си яка с ръка. — Сега е време за надежда, прощаване и единност! — И пълно подчинение, разбира се. Котарда гледаше ръката си. Бледата й кожа беше порозовяла и почти се доближаваше до цвета на роклята й. — Сега е моментът да изковем велика нация, на която да завиди целият свят! Сега е време… — Лироцио започна да кашля, по моравото му лице изби пот. Рогонт се намръщи гневно към него. — Сега е време Стирия да се превърне… — Патин се приведе напред и изпъшка.

— … в една нация… — Нещо не беше наред и всички започваха да го осъзнават. Котарда залитна назад и се препъна. Хвана лъскавия парапет и рухна на пода сред шумолящата червена коприна на роклята си. Публиката ахна ошашавено.

— Една нация… — прошепна Рогонт. Канцлер Соториус падна на колене, трепереше. Розовата му ръка стисна сбръчканото гърло. Патин беше на четири крака, с почервеняло лице и издути вратни вени. Лироцио падна настрани с гръб към Монца, с едва доловимо хриптене. Дясната му длан бе тъмнорозова. Котарда пририта леко и замря. Тълпата наблюдаваше мълчаливо. Вцепенено. Хората не бяха сигурни дали това не е някаква откачена част от представлението. Някаква ужасяваща шега. Патин рухна по очи. Соториус падна назад и се загърчи, токовете на обувките му изтропаха по полираното дърво, след което се отпусна.

Рогонт погледна Монца. Тя не помръдна. Беше замръзнала и безпомощна, както докато наблюдаваше как убиват Бена. Той отвори уста, вдигна ръка към нея, но дъхът му не излезе. Челото му под ръба на короната беше станало яркочервено.

Короната. Всички я бяха пипнали. Очите й се спуснаха към десницата в ръкавица. Всички освен нея.

Лицето на Рогонт се сгърчи. Той направи една крачка, олюля се и падна. Изцъклените му очи се взираха в нищото. Короната се изхлузи от главата му, подскочи по платформата, търкулна се и спря.

Някой в публиката изпищя — разцепващ ушите писък.

Чу се освобождаването на противотежестта, тракането на дърво и хиляда бели славейчета излетяха от клетките си и се издигнаха в нощния въздух като красива чуруликаща буря.

Точно според плана на Рогонт.

Само че от шестимата, предопределени да обединят Стирия и да сложат край на Кървавите години, бе оцеляла само Монца.