Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (25)

Това е забавление

Изведнъж всичко се обърка.

— Кралят! — изкрещя някой. Окървавеният кръг се изпълни с тичащи наникъде хора. Всички се надвикваха и пищяха. Мъжки и женски гласове, от които и мъртвите щяха да оглушеят. Някой се блъсна в щита на Тръпката и той отвърна инстинктивно, събори го върху трупа на Сивокосия.

— Това е Арио!

— Убийство! — Някакъв от гостите посегна за меча си, но един от оркестъра пристъпи хладнокръвно и разби черепа му с боздуган.

Още писъци. Дрънчене на метал. Една от гуркулските танцьорки разпори корема на някакъв мъж, който залитна, повърна кръв и в опита си да извади меча наръга стоящия до него в крака. Чу се трясък на стъкло и от прозорците на игралната зала излетя труп. Паниката и лудостта започнаха да се разпростират като пожар в сухо поле.

Един от жонгльорите хвърляше ножове, които летяха из двора и се забиваха в плът и дърво, еднакво опасни за врагове и приятели. Някой дръпна Тръпката и той го удари с лакът в лицето. Замахна да го довърши с меча, но видя, че насреща му е гайдарят Морк, с окървавен нос. Чу се силно избучаване и през сплетените тела премина оранжево сияние.

Писъците се извисиха в безумен хор.

— Пожар!

— Дайте вода!

— Направете път!

— Дръжте жонгльора!

— Помощ! Помощ!

— Рицари на Тялото, при мен! При мен!

— Къде е принцът? Къде е Арио?

— Някой да помогне!

— Назад! — изкрещя Коска.

— А? — Тръпката се огледа объркано. От тъмното долетя нов нож и се изгуби сред блъскащите се тела.

— Назад! — Коска пристъпи настрани, за да избегне нечий меч, измъкна от бастуна си дълго и тънко острие и прониза ловко мъжа в гърлото. Замахна към друг, пропусна и за малко не уцели Тръпката. Един от спътниците на Арио на свой ред щеше да го прониже. Гурпи изникна зад него и размаза главата му с лютнята. Инструментът се строши, а брадвата вътре разсече рамото на мъжа и го събори на земята.

Избухна нов пламък и хората се заблъскаха още по-отчаяно. Тълпата внезапно се раздели и Невероятния Ронко се устреми към Тръпката. Тялото му гореше с бял пламък, като на някакъв дявол, излязъл от ада. Севернякът отстъпи и го изблъска настрани с щита си. Ронко се блъсна в стената и отскочи, хвърляше капки течен огън. Хората опитваха да избягат, а оръжията удряха безогледно. Пламъците се разпростряха с пукане по изсъхналия бръшлян, плъзнаха по дървената стена и окъпаха претъпкания двор с трепкаща светлина. Някъде се строши прозорец. Заключените порти трещяха, натиснати от опитващите да избягат хора. Тръпката угаси пламъците по щита си в стената. Горящият Ронко се търкаляше по земята и пищеше като врящ чайник. Пламъците хвърляха проблясъци по маските на гостите и изпълнителите и Тръпката виждаше навсякъде чудовищни лица.

Нямаше време за размисъл. Сега беше важно само кой ще живее и кой ще умре. Той нямаше намерение да се присъединява към втората група. Отстъпи, като се придържаше към стената и отблъскваше напиращите мъже с опърления си щит.

Двама от стражите с нагръдници си пробиваха път през тълпата. Единият съсече Барти, а може би Кумел, беше трудно да се различи кого, и при обратното замахване отнесе част от черепа на един от антуража на Арио. Мъжът залитна с писък, хванал главата си с ръка. Черната кръв се стичаше по пръстите, златната маска и надолу по лицето. Барти или Кумел, който беше останал, заби ножа си в тила на мечоносеца, чак до дръжката, след което изпищя, защото от гърдите му щръкна острие на меч.

Друг брониран телохранител се насочи към Тръпката с вдигнат меч, викаше нещо на езика на Съюза. Нямаше значение какво говореше, защото убийствените му намерения бяха очевидни и Тръпката нямаше да му остави първия удар. Той изръмжа и замахна, но мъжът се наведе и мечът му се удари в нещо друго, месесто. Гърдите на някаква жена, която залиташе покрай него в този момент. Тя падна до стената, а писъкът й се превърна в гъргорене. Половината маска беше отчупена, окото й се взираше в него, а от устата и носа й течеше кръв, надолу по бледата шия.

В двора цареше лудост, осветена от разпростиращите се пламъци. Нощно бойно поле, но без страни, без смисъл и без победители. Тълпата прегазваше тела — живи и мъртви, съсечени и окървавени. Гурпи вършееше с остатъците от лютнята. Дори не можеше да замахне добре, защото брадвата бе оплетена в струни и летви. Един от стражите го съсече, кръвта изглеждаше черна на светлината на пламъците.

— Пушалнята! — изсъска Коска и намушка някой на пътя им. Май беше един от жонгльорите, но в целия хаос беше трудно да се каже. Тръпката се шмугна през прага след стария наемник и двамата опитаха да затворят вратата. Нечия ръка се провря през отвора и се вкопчи в рамката. Тръпката я удари с дръжката на меча си и тя се дръпна. Коска успя да заключи и хвърли ключовете в стаята.

— Сега какво?

Старият наемник го изгледа с трескав поглед.

— Защо мислиш, че знам шибания отговор?

Помещението беше дълго и тясно, осеяно с възглавници и преградни пердета, осветено от трепкащи лампи. Миришеше на сладникав хъск. Звуците на насилие, идещи от двора, бяха приглушени. Някой похъркваше. Някой се подхилваше. До отсрещната стена стоеше мъж с маска с клюн, с лула в ръце и щастлива усмивка на лицето.

— Ами другите? — изсъска Тръпката.

— Мисля, че вече сме всеки за себе си. — Коска опитваше да избута един скрин до вратата, която се тресеше от удари. — Къде е Монца?

— Няма ли да влязат през игралната зала? Няма ли… — Нещо се разби в прозореца и разпиля стъкла в помещението. Тръпката се дръпна в сумрака, сърцето му биеше така силно, че отекваше в черепа му като чук. — Коска? — Само пушек и мрак, трептящи пламъчета на лампите и премигваща светлина от прозорците. Оплете се в някаква завеса и я изтръгна от закачалката. Пушекът дразнеше гърлото му. Пушек от хъск вътре и от пожар навън. Все повече и повече. Въздухът се беше замъглил.

Чуваше гласове. Удари и писъци отляво, сякаш побеснял бик блъскаше къщата.

— Заровете ми! Заровете ми! Копелета!

— Помощ!

— Извикайте някого!

— Горе! Кралят! На втория етаж!

Удряха вратата с нещо тежко и тя се тресеше. Някой се приближи към него.

— Извинете, може ли… — Тръпката го удари с щита и тръгна напред, към стълбите. Монца беше горе. На горния етаж. Чу как вратата се строши и в замъгленото помещение започнаха да се изливат фигури с бляскащи мечове. Един от мъжете посочи към него.

— Натам! Ето го!

Тръпката сграбчи една лампа с ръката с щита и я хвърли. Пропусна мъжа, но уцели стената. Стъклото се счупи и изпръска завесите с горящо масло. Хората се пръснаха, един запищя, защото ръката му бе подпалена. Тръпката побягна навътре в къщата, спъваше се в масички и възглавници. Усети как нечия ръка го сграбчва за глезена и я посече с меча. Залитна през сенките към врата, от чийто процеп долиташе лека светлина. Отвори я с рамо, очаквайки всеки миг да го пронижат в гръб.

Започна да изкачва витите стъпала по две наведнъж, дишаше тежко. Краката го заболяха, докато стигне стаите, където гостите правеха секс. Или шибаха, в зависимост от израза. По тапицирания коридор се зададе някакъв мъж и почти го блъсна. Двамата се взряха в маските си. Още едно от копелетата с лъскавите нагръдници. Хвана рамото на Тръпката с лявата си ръка и посегна да измъкне меча си, но си удари лакътя в стената.

Тръпката го прасна с глава инстинктивно и усети как му чупи носа с чело. Нямаше място за меча. Удари го с ръба на щита по бедрото, след което с коляно в топките и го засили надолу по стълбите. Продължи напред, без да спира. Закашля се.

Чуваше блъскането и писъците зад себе си.

— Кралят! Защитете краля! — Залитна. Мечът беше натежал в десницата му, щитът висеше на отпуснатата левица. Чудеше се кой е останал жив. Мислеше за жената, която бе убил на двора, за ръката, която бе строшил на вратата. Заклатушка се по коридора и махна с щита пред лицето си, за да разгони дима.

Под широките прозорци лежаха тъмните очертания на тела. Може би беше мъртва. Всички можеше да са мъртви. Всички. Чу кашляне. Пушекът беше изпълнил коридора и се кълбеше към тавана. Тръпката се намръщи. После видя жена. Жена с разчорлена черна коса и протегнати ръце.

Монца.

Задържа дъх и затича към нея, приведен ниско, под дима. Хвана я за кръста, а тя го сграбчи през врата. Лицето й беше омацано с кръв и сополи.

— Пожар — изхриптя тя.

— Насам. — Тръпката я дръпна към коридора, но спря.

От стълбището се задаваха двамина с нагръдници. Единият посочи към тях.

— Мамка му. — Спомни си макета. Задната стена на „Кардоти“ гледаше към Осми канал. Изрита прозореца с крак. Долу, под пушека, водата блестеше и отразяваше пламъците на пожара.

— Най-лошият си шибан враг — изръмжа през стиснати зъби.

— Арио е мъртъв — изхъхри Монца в ухото му. Тръпката хвърли меча си и я сграбчи. — Какво… — Изхвърли я през прозореца и чу ужасения й писък. Изтръгна щита си, метна го към двамата мъже, които тичаха към него, и скочи след нея.

Пушекът се носеше около него. Вятърът разроши косата му и шибна насълзените очи и отворената уста. Той удари водата с крака и потъна. В мрака заплуваха мехурчета. Студът го преряза и почти го накара да си поеме въздух. Не знаеше къде е горе и къде е долу и си удари главата в нещо.

Нечия ръка го сграбчи под челюстта, дръпна го и изкара лицето му в нощта. Той си пое въздух. Влачеха го през канала, а той кашляше, и от пушека, и от водата, и от миризмата на гнило от канала. Започна да се мята.

— Стига си се дърпал де!

Над лицето му падна сянка, а рамото му застърга в камък. Пипнешком се хвана за някаква метална халка и успя да се задържи над повърхността, докато се мъчеше да изкашля водата от дробовете си. Монца се притискаше към него и го държеше здраво. Учестеното им дишане се сливаше в едно и заедно с плисъка на водата отекваше под арката на моста.

Можеше да види задната страна на Къщата за удоволствия „Кардоти“. Пожарът бушуваше с пълна сила, пламъците пращяха и пукаха, хвърляха искри, пепел и облаци дим. Светлината се отразяваше във водата и по половината бледо лице на Монца. Червено, оранжево и жълто — цветовете на пожара.

— Мамка му — изсъска той и потръпна от студ, от умора след битката и от угризения за стореното в целия хаос. Усети как в очите му напират сълзи. Не можеше да не заплаче. Започна да се тресе и да подсмърча, едва успяваше да не изпусне халката. — Мамка му… мамка му…

— Шшшшт. — Ръката на Монца се притисна към устата му. Над тях се чуха забързани стъпки и викове. Двамата потрепериха и се притиснаха към влажната зидария. — Шшшшт. — Преди няколко часа беше готов на всичко, за да се притисне така към нея. В момента обаче не му беше до това.

— Какво стана? — прошепна тя.

Тръпката дори не можеше да я погледне.

— Нямам представа.