Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (66)

Неизбежното

Заровете показваха две и едно.

На днешния ден, преди три години, Саджаам беше откупил свободата на Дружелюбния от Убежището. Три години, които прекара без дом. Беше следвал трима души, двама мъже и една жена, през цяла Стирия и обратно. През това време мястото, което мразеше най-малко, се оказа Хилядата меча и не само защото имаше число в името си, което, разбира се, бе добро начало.

Тук имаше ред, до известна степен. Хората получаваха задачи със съответното време да ги извършат и знаеха мястото си в голямата машина. Бригадата беше надлежно заведена в трите счетоводни книги на писаря. Колко хора служат при всеки капитан, заплащане, стаж, наета екипировка. Всичко можеше да бъде преброено. Имаше правила, до известна степен, точни и приложими. Правила за пиене, хазарт и сбивания. Правила за използване на курвите. Правила за това кой къде седи. Кой, къде и кога да ходи. Кой да се бие и кой не. И най-важното Правило на четвъртините, отнасящо се до разпределението на плячката, което се спазваше със стриктна дисциплина.

Когато се нарушаха правилата, следваха стриктни наказания, разбираеми от всички. Обикновено брой удари с камшик. Дружелюбния бе видял вчера как бичуваха един мъж, защото се бе изпикал на неправилно място. Не изглеждаше като сериозно престъпление, но Виктус им обясни. Първо почваш да пикаеш, където ти падне, после да сереш и накрая всички умират от чума. Затова човекът отнесе три камшика.

Две и едно.

Любимото място на Дружелюбния беше столовата. В храненията имаше някаква успокояваща рутина, която му напомняше за Убежището. Намръщените готвачи с лекьосани престилки. Парата от големите казани. Чукането и тракането на ножове и лъжици. Сърбането и мляскането. Опашките от бутащи се мъже, които все искаха повече, но никога не получаваха.

Мъжете, които щяха да щурмуват тази сутрин, получиха допълнително по две кюфтета и един черпак супа. Две и едно. Коска беше казал, че е едно да те наръгат с копие на стълбата, но няма да позволи хората му да падат от глад.

— Ще атакуваме след час.

Дружелюбния кимна.

Коска си пое тежко дъх, издиша през носа и се намръщи.

— Предимно със стълби. — Дружелюбния бе проследил направата им през последните дни. Общо двайсет и една. Две и едно. Всичките имаха по трийсет и едно стъпало, освен една, която имаше трийсет и две. Едно, две, три. — Монца ще тръгне с тях. Иска да се добере първа до Орсо. Държи си твърдо на отмъщението.

Дружелюбния сви рамене. Тя си беше такава.

— Честно казано, притеснявам се за нея.

Дружелюбния сви рамене. На него му беше все едно.

— Битката е опасно нещо.

Дружелюбния кимна. Това беше очевидно.

— Приятелю, искам да стоиш до нея по време на сражението. Погрижи се да не пострада.

— Ами ти?

— Аз ли? — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Единствената защита, която ми е нужна, е високото мнение, което останалите имат за мен.

— Сигурен ли си?

— Не. Но аз ще съм на обичайното място. Колкото се може по-далеч от сражението, в компанията на моята манерка. Нещо ми подсказва, че Монца ще има по-голяма нужда от теб. Там все още има врагове. Дружелюбен…

— Да?

— Бъди нащрек и внимавай. Лисицата е най-опасна, когато е в капан. Орсо ще е приготвил някои смъртоносни трикове. — Изду бузи. — Неизбежно е. Оглеждай се… за Морвийр.

— Добре. — Муркато щеше да разполага с него и Тръпката. Същите трима като при убийството на Гоба. Двама и една. Уви заровете и ги прибра в джоба си. Загледа как разсипват храна с димящи черпаци. Заслуша мърморенето на мъжете. Започна да брои оплакванията.

 

 

Сивата зора преминаваше в златисто утро, слънцето изпълзяваше над бойниците на стената, която трябваше да изкачат, назъбената сянка започваше да се плъзга по опустошената градина.

Скоро щяха да започнат. Тръпката затвори око и се усмихна към слънцето. Годината си отиваше и ставаше все по-студено. В момента бе като прекрасна лятна утрин в Севера. Като утрините, в които се бе сражавал в големи битки. Утрини, в които бе извършвал велики подвизи, както и някои доста ниски постъпки.

— Изглеждаш доста щастлив — долетя гласът на Монца — като за човек, който ще си рискува живота.

Тръпката отвори око и насочи усмивката си към нея.

— Постигнах мир със себе си.

— Браво. Това е най-трудната за печелене война.

— Не казвам, че спечелих. Просто спрях да се бия.

— Почвам да мисля, че това е единствената победа, която си струва — измърмори тя почти на себе си.

Пред тях първата вълна наемници беше готова да започне. Мъжете стояха до стълбите, стискаха големи щитове в левите си ръце и пристъпваха нервно, което беше обяснимо. Тръпката не можеше да каже, че задачата му допада. Не бяха направили никакво усилие да прикрият какво са планирали. Всички и от двете страни на стената знаеха какво ще се случи.

Втората вълна, по-близо до Тръпката, също се подготвяше за тръгване. Последен оглед на меча, затягане на каишките на бронята. Два бързи вица, с надеждата, че няма да са последните, които разказваш. Тръпката се усмихна, докато ги наблюдаваше. Беше виждал това десетки пъти. Чувстваше се почти като у дома.

— Усещала ли си някога, че си на грешното място? — попита той. — Че ако минеш отвъд следващия хълм, прекосиш следващата река, погледнеш в следващата долина… всичко ще пасне. Ще бъде наред.

Монца присви очи към вътрешните стени.

— Горе-долу цял живот.

— Цял живот се готвиш за следващото нещо. Вече изкатерих доста хълмове. Прекосих доста реки. Даже минах морето. Зарязах всичко познато и дойдох в Стирия. Но когато слязох от кораба на кейовете, бях същият мъж, със същия живот. Следващата долина не е по-различна от тази. Във всеки случай не е по-добра. Мисля, че научих… да се задържам на място. Да бъда такъв, какъвто съм.

— И какъв си?

Той погледна брадвата на коленете си.

— Бих казал убиец.

— Само това?

— Честно ли? Ами да. — Той сви рамене. — Нали затова ме взе?

Монца се намръщи към земята.

— А какво стана с оптимизма?

— Не може ли да съм оптимистичен убиец? Човекът, който уби брат ми, ми каза, че доброто и злото зависят от това къде стоиш. Всички си имаме причини. А дали са почтени, зависи кого ще попиташ, нали?

— Дали?

— Мислех, че точно ти би се съгласила.

— Може би преди. Сега не съм сигурна. Може би това са лъжите, които си казваме, за да можем да живеем с това, което сме извършили.

Тръпката не можа да се удържи и избухна в смях.

— Кое му е забавното?

— Аз нямам нужда от извинения. Това се опитвам да ти обясня. Как се казваше, когато нещо е длъжно да се случи? Имате дума, нали? Когато не можеш да спреш нещо? Не можеш да се измъкнеш, колкото и да опитваш?

— Неизбежно — отвърна Монца.

— Точно. Неизбежно. — Тръпката завъртя думата в устата си, като къс сочно месо. — Щастлив съм от случилото се. Щастлив съм за това, което ще се случи.

Във въздуха се разнесе високо изсвирване. Първата вълна се надигна с тракане на доспехи и се раздели на групи по дузина, дузините хванаха дългите стълби. Заподтичваха напред в не особено добър ред, хлъзгаха се из калната градина. Последваха ги колебливи стрелци с лъкове и арбалети, които трябваше да отвличат вниманието на защитниците по стените. Чуха се няколко стона и викове за „спокойствие“, но като цяло си беше тиха атака. Пък и няма смисъл да надаваш бойния си вик, докато тичаш към стената. Като стигнеш там, какво ще правиш? Не можеш да крещиш, докато изкачваш стълба.

— Почна се. — Тръпката се надигна и размаха брадвата над главата си. — Хайде! Хайде, копелета!

Прекосиха половината градина, преди някой да изкрещи команда за стрелба. От стените се разнесе щракане и бръмчене. Стрелите западаха сред налитащите мъже. Чуха се отделни писъци и викове, няколко момчета паднаха, но останалите продължиха щурма, още по-бързо. Наемниците отвърнаха със свой залп, но повечето стрели отскочиха от бойниците или прелетяха над стената.

Чу се ново изсвирване и втората вълна тръгна. Мъжете, които бяха изтеглили щастливия късмет да се катерят. Предимно с леки доспехи, за да се движат бързо и ловко. Първата дузина беше стигнала до стените и вдигаше стълбата. Един от мъжете падна със стрела във врата, но останалите се справиха със задачата — стълбата се люшна и изтрака в парапета. Останалите стълби също взеха да се надигат. Ново раздвижване по стените. Появиха се мъже, които хвърляха камъни надолу. Върху втората вълна също се посипаха стрели, но наемниците се движеха бързо и вече започваха катеренето. Шест опрени стълби, после десет. Единайсетата се разпадна, щом удари бойниците, и парчета дърво се посипаха върху момчетата отдолу. Тръпката се захили.

Летяха стрели и камъни. Мъже падаха от стените или на път към тях. Наемниците сечаха като луди, щом стигнеха до бойниците, но очакващите ги копиеносци ги пронизваха.

Защитниците изляха нещо върху една от стълбите, хвърлиха факла и стълбата избухна в пламъци. Масло значи. Тръпката тикна брадвата в примката на гърба си. Най-доброто място, когато катериш стълба. Освен ако не се подхлъзнеш и не ти отреже главата, разбира се. Тази мисъл го накара да се засмее отново. Двама от мъжете около него се намръщиха, че се смее толкова често, но не му пукаше. Кръвта му вече кипеше. Само го караха да се хили повече.

Наемниците бяха успели да овладеят парапета вдясно. Още хора напираха отдолу. Стълба с войници беше избутана от стената с помощта на пръти. Задържа се вертикално за момент, като най-доброто представление с кокили. Бедните копелета на върха нямаха никакъв шанс. Стълбата бавно се наклони назад и се стовари на паважа.

Имаше втори пробив и отляво, точно до портата. Пет или шест от стълбите бяха съборени, две горяха, но по останалите се катереше стабилен прилив от войници. Защитниците едва ли бяха много и разликата в бройката си казваше думата.

Свирката прозвуча отново и се задвижи третата вълна. По-тежко бронирани мъже, които трябваше да задълбочат щурма и да атакуват двореца.

— Да тръгваме — каза Монца.

Тръпката си пое дъх и затича.

Лъковете и арбалетите вече бяха спрели. Само няколко стрели полетяха от амбразурите в кулите. Така че беше по-щастлива атака от тази на предишната вълна. Леко сутрешно бягане между труповете в изпепелената градина към една от средните стълби. Двама мъже и един сержант стояха я държаха здраво. Сержантът тупаше всеки изкачващ се по гърба.

— Нагоре, момчета, нагоре! Бързо, но стабилно! Не се мотайте! Качете се и ги убийте тия шибаняци! Хайде, копеле… О, извинете… а-а-а… ваше превъзходителство?

— Само дръж здраво. — Монца започна да се изкачва.

Тръпката я последва. Ръцете му се изплъзваха от грубите пречки, ботушите му стържеха по дървото, дъхът му свистеше през усмивката, мускулите се напъваха болезнено. Гледаше само към стената. Нямаше смисъл да се оглежда. Ами ако долети стрела? Няма какво да направиш. Ако някой хвърли камък или изсипе казан с вряла вода? Няма какво да направиш. Ако избутат стълбата? Скапан късмет, но оглеждането само ще те забави и ще го направи по-вероятно. Затова продължаваше, като пъхтеше през стиснати зъби.

Стигна догоре и се прехвърли през парапета. Монца беше извадила меч и оглеждаше вътрешния двор. Чуваха се звуци от бой, но не наблизо. На стената лежаха няколко трупа, от двете армии. Някакъв наемник се бе облегнал на зида и стенеше. Ръката му бе отсечена от лакътя, а рамото бе стегнато с въже, за да спре кръвта.

— Падна от ръба, падна от ръба — продължаваше да повтаря той. Тръпката прецени, че едва ли ще оцелее до обед, но пък така щеше да има повече пари за останалите. Трябваше да гледа от добрата страна, нали? Това беше смисълът на оптимизма.

Смъкна щита от гърба си и тикна ръка в каишките. Извади брадвата я хвана здраво. Усещането беше добро. Като ковач, взимащ чука и подготвящ се за работа. Под тях имаше други градини в изсечени в склона тераси. Не бяха толкова пострадали като външните. От трите им страни се издигаха сгради. Блестящи прозорци, изкусно каменоделство, куполи, кулички, окичени със статуи и блестящи шипове. Не беше нужно да си много умен, за да забележиш двореца на Орсо. Добре, защото Тръпката знаеше, че не е много умен. Само кръвожаден.

— Да тръгваме — каза Монца.

Тръпката се ухили.

— Следвам те.

 

 

Окопите, които ограждаха прашния планински склон, бяха празни. Войниците се бяха разпилели обратно към домовете си или за да вземат участие в множеството боричкания за власт, избухнали след ненавременната кончина на крал Рогонт и неговите съюзници. Бяха останали само Хилядата меча, заобиколили гладно двореца на херцог Орсо, като червеи около труп. Шенкт беше виждал всичко това и преди. Лоялност, дълг, гордост, все емоции, които правеха хората доволно щастливи в мирно време, но се изпаряваха светкавично, щом се надигнеше буря. Но алчността? На алчността винаги можеше да се разчита.

Мина по извития път и през осеяното със следи от битка пространство пред стените и се озова пред надвисналата порта на Фонтецармо. Само един наемник стоеше на походно столче пред отворените врати, копието му беше опряно на стената.

— Каква работа имаш тук? — попита той без особен интерес.

— Херцог Орсо ми поръча да убия Монцаро Муркато, понастоящем Велика херцогиня на Талинс.

— Страхотно. — Стражът придърпа яката около ушите си и се облегна на стената.

Хората често вярваха най-малко на истината. Шенкт се замисли за това, докато вървеше по тунела към вътрешността на крепостта. Подредената красота на градините на херцог Орсо беше изчезнала, заедно с половината северна стена. Наемниците бяха опустошили всичко. Типично за войната. Голяма бъркотия. Също типично за войната.

Очевидно последният щурм беше започнал. По вътрешните стени имаше подпрени стълби, а в подножието им бяха разпръснати трупове. Около тях се въртяха санитари, предлагаха вода, поставяха шини и превръзки и изнасяха мъжете на носилки. Шенкт знаеше, че малцина от тези, които не могат да станат сами, ще оцелеят. Но хората се вкопчваха и в най-крехката надежда. Това беше едно от малкото неща, достойни за уважение.

Спря мълчаливо до един счупен фонтан и загледа как ранените се приближават към неизбежното. Някакъв мъж се плъзна покрай него и почти го блъсна. Незабележителен оплешивяващ човек с износен кожен жакет.

— Ах! Най-искрените ми извинения!

Шенкт не отвърна нищо.

— Вие… вие… така да се каже… в нападението ли участвате?

— В известен смисъл.

— И аз, и аз. В известен смисъл. — Нямаше нищо по-естествено от наемник, бягащ от схватката, но нещо не се връзваше. Този мъж беше облечен като главорез, но говореше като лош писател. Едната му ръка потрепваше, сякаш да отвлече вниманието, а другата очевидно посягаше за скрито оръжие. Шенкт се намръщи. Нямаше желание да привлича излишно внимание. Затова реши да даде шанс на мъжа, както правеше, когато му се удадеше възможност.

— Значи и двамата имаме работа. Нека не си губим повече времето.

Лицето на човека с кожения жакет засия.

— Абсолютно сте прав. На работа.

 

 

Морвийр се засмя фалшиво и усети, че по погрешка е използвал истинския си глас.

— На работа — изръмжа с неубедителен баритон.

— На работа — отвърна мъжът. Блестящите му очи не трепнаха.

— Така. Добре. — Морвийр го заобиколи и се отдалечи. Дръпна пръсти от отровната игла и отпусна ръката си безобидно настрани. Несъмнено странникът имаше необичайни маниери, но ако тровеше всеки срещнат с подобни недостатъци, нямаше да стигне доникъде. Задачата му бе да отрови седем от най-влиятелните личности на континента и едва напоследък бе успял да постигне забележителен успех.

Все още бе в захлас от мащаба на делото си, от дързостта, с която бе изпълнено, и от безпрецедентния успех на плана. Не се съмняваше, че е най-великият отровител и че неоспоримо е влязъл в историята. Тежеше му, че не може да сподели успеха си със света. Не можеше да се наслади на абсолютно заслужения триумф. Ако колебливият директор на сиропиталището бе видял този щастлив ден, щеше да е принуден да признае, че Кастор Морвийр наистина е безкрайно талантлив! Ако жена му го бе видяла, щеше най-сетне да го разбере и никога да не се оплаква от необичайните му навици! Ако прословутият му някогашен учител Мумах-ийн-Бек беше тук, най-сетне щеше да признае, че ученикът му го е задминал окончателно. Ако Дей беше още жива, щеше да пусне сребристия си смях, признавайки гения му. Щеше да се усмихне невинно и да го докосне нежно, може би дори… Но сега не бе време за такива фантазии. Имаше си сериозни причини да отрови и четиримата, така че трябваше да се задоволи със собствените си поздравления.

Явно убийството на Рогонт и съюзниците му беше елиминирало окончателно организацията по обсадата на Фонтецармо. Въобще не беше преувеличено да каже, че вътрешният двор не се охранява изобщо. Знаеше, че Никомо Коска е префърцунен палячо, заклет пияница и абсолютно некомпетентен, но предполагаше, че все ще вземе някакви мерки за сигурност. Това беше почти разочароващо лесно.

Битката на стената беше стихнала. Вратата към вътрешния двор беше в ръцете на наемниците и зееше широко отворена. Звуците от сражението долитаха приглушено, някъде откъм градините. Явно Хилядата меча бяха превзели цитаделата и гибелта на херцог Орсо беше неизбежна, но това не притесняваше Морвийр. Все пак великите мъже идват и си отиват. Той разполагаше с обещание от Банкова къща „Валинт и Балк“, а това беше над всеки човек или държава. Това беше безсмъртно.

Ранените лежаха на опосканата трева в сянката на дърво, за което някой необяснимо беше вързал коза. Морвийр направи гримаса, докато минаваше на пръсти покрай тях. Гледката на кървави превръзки, разкъсани дрехи и плът…

— Вода… — прошепна един от тях и го стисна за глезена.

— Все вода! — Морвийр освободи крака си. — Намери си сам! — Забърза и отвори вратата на най-голямата кула във външното крило, където бяха покоите на управителя на двореца, понастоящем заети от Никомо Коска.

Вмъкна се в тъмния, осветен само от амбразурите за стрелците коридор. Запромъква се по витото стълбище, опрял гръб в стената. Езикът му бе притиснат към небцето. Хилядата меча бяха толкова лесно заблудими, колкото и командира им, но знаеше, че лошият късмет може да помрачи радостта му във всеки момент. Винаги предпазливостта на първо място.

Първият етаж беше превърнат в склад и напълнен с разни сандъци. Морвийр го подмина. На втория имаше празни нарове, несъмнено заемани от защитниците на крепостта. Изкатери още две площадки, отвори леко вратата с пръст и надникна.

В кръглата стая имаше голямо легло със завеси, етажерка с множество впечатляващо изглеждащи книги, писалище, ракла за дрехи, стойка за брони с лъскав нагръдник, стойка за мечове с няколко оръжия, маса с четири стола и тесте карти, голям резбован шкаф със стъклени чаши. На закачалката до леглото висяха няколко отвратителни шапки с кристални игли, проблясваща бродерия и разноцветни пера, поклащащи се от нежния ветрец през отворения прозорец. Несъмнено това бе стаята, която си бе присвоил Коска — никой друг нямаше да мъкне толкова абсурдни аксесоари за глава. В момента пияницата го нямаше. Морвийр се вмъкна и затвори внимателно вратата. Мина на пръсти през стаята, като внимателно заобиколи едно покрито ведро, и внимателно отвори вратите на шкафа.

Позволи си минимална усмивка. Никомо Коска несъмнено се мислеше за романтик и ексцентрик, който не се поддава на правила. Но всъщност беше предсказуем като звездите и честотата на прилива. Повечето хора никога не се променят и пияницата винаги си остава пияница. Основната трудност идваше от голямото разнообразие бутилки, които бе събрал. Нямаше как да се разбере коя е следващата. Морвийр нямаше избор освен да отрови всичките.

Сложи си ръкавиците и измъкна разтвора от зелено семе от вътрешния си джоб. Беше смъртоносен само при поглъщане и появата на ефекта зависеше най-вече от жертвата, но оставяше съвсем лек плодов мирис, абсолютно неуловим, ако се смеси с алкохол. Запомни внимателно местата на всички бутилки и как точно са запушени. След това ги отвори и започна да капе прецизно по една капка с пипетката си. Усмихваше се, докато тровеше бутилки с най-различни форми, размери и цветове. Тази работа беше обикновена, за разлика от вдъхновяващото отравяне на короната, но не по-малко благородна. Щеше да прелети през стаята като вятъра на смъртта, неуловим, но носещ заслужен край на противния пияница. Още един слух за смъртта на Никомо Коска. Само още един. Малцина щяха да отрекат, че това е правилно и заслужава публична похвала…

Замръзна. По стълбите се чуваха стъпки. Запуши бързо последната бутилка и се шмугна през една тясна вратичка в някакво тъмно малко помещение…

Сбърчи нос от силната миризма на урина. Суровата господарка Съдбата не пропускаше възможност да го унижи. Трябваше да се досети, че ще му се наложи да се крие в тоалетната. Сега само можеше да се надява, че Коска не е обзет от неудържима нужда да изпразни мехура си…

 

 

Битката за стените беше спечелена, при това без почти никакви затруднения. Несъмнено сраженията продължаваха в богатите стаи и мраморните зали на двореца. Но Коска, застанал на върха на кулата, не виждаше нищо. А и да виждаше, каква разлика? Като си присъствал на едно падане на крепост…

— Виктус, приятелю!

— А? — Последният оцелял старши капитан на Хилядата меча свали далекогледа и го изгледа с обичайното си подозрително намръщване.

— Подозирам, че победата е наша.

— Подозирам, че си прав.

— Двамата не можем да помогнем повече, дори да виждахме нещо.

— Говориш вярно, както винаги. — Коска прие това за шега. — Вече е неизбежно. Остана само да разделим плячката. — Виктус несъзнателно погали множеството верижки на врата си. — Любимата ми част от всяка обсада.

— Да поиграем карти?

— Че защо не?

Коска сви далекогледа си и тръгна по витото стълбище към стаята, която бе заел. Отиде до шкафа и отвори резбованите врати. Разноцветните бутилки го поздравиха като тълпа стари приятели. Ех, питие, питие, питие. Взе чаша и измъкна тапата на най-близкото шише с нежно изпукване.

— Питие? — попита през рамо.

— Че защо не?

 

 

Все още имаше сражение, но нищо, което да се нарече организирана съпротива. Наемниците бяха овладели стените, избутаха защитниците от градините и в момента нахлуваха в кулите, сградите и двореца, уплашени да не пропуснат плячкосването. Никой не се сражаваше по-свирепо и бързо от Хилядата меча, когато надушеха плячка.

— Насам. — Монца забърза към главната порта на палата, вървеше по същия път като в деня, в който убиха брат й. Мина покрай кръглия шадраван. Две тела плуваха по корем в сянката на колоната на Скарпиус. Тръпката я последва със странната усмивка, която не слизаше цял ден от лицето му. Минаха покрай нетърпелива група мъже, сгъчкани около някаква врата; гледаха с алчен блясък в очите, докато двама я блъскаха с брадви. Щом я разбиха, започнаха да крещят, да се бутат и да се ръчкат с лакти кой да влезе пръв. Двама паднаха на земята и се сборичкаха, макар още да не бяха откраднали нищо.

По-нататък двама наемници бяха спипали слуга със златиста ливрея. Единият го удряше и крещеше: „Къде са шибаните пари?“. След това другият правеше същото. Главата на слугата се мяташе напред-назад.

— Къде са шибаните пари, къде са шибаните пари, къде са шибаните пари…?

Някакъв прозорец се пръсна сред дъжд от олово и строшени стъкла и от него излетя резбовано бюро и се строши на паважа. Последва го подвикващ наемник, мъкнещ нещо бляскаво. Може би завеси. Монца чу писък, обърна се и видя как някой полита надолу с главата от прозорец на горния етаж и пада в градината. Отнякъде се носеха писъци. Звучеше като женски глас, но беше толкова отчаян, че не можеше да се прецени. Навсякъде се чуваха викове, смях и пищене. Преглътна прилошаването и се опита да не мисли, че тя е виновна за всичко това. Ето до какво бе довело нейното отмъщение. Можеше само да гледа право напред и да се надява да открие първа Орсо.

Да го открие и да го накара да си плати.

Големите укрепени врати на палата бяха все още заключени, но наемниците бяха намерили път покрай тях — през един от величествените прозорци. Явно някой се бе порязал в бързината да забогатее, защото первазът беше оцапан с кръв. Ботушите на Монца изпращяха по натрошеното стъкло и тя се вмъкна в голямата трапезария. Беше вечеряла веднъж в нея. Беше се смяла заедно с брат си, с Верния, Орсо, Арио, Фоскар, Ганмарк и цяла тълпа офицери. Почти всички от гостите онази вечер бяха мъртви. Стаята също не беше в по-добро състояние.

Приличаше на поле, опустошено от скакалци. Наемниците бяха отмъкнали половината картини, а останалите бяха нарязани, просто така. Двете огромни вази до камината бяха твърде тежки, затова ги бяха счупили и бяха отмъкнали позлатените дръжки. Бяха отнесли всички завеси и всички чинии, освен начупените по полирания под. Странно как в такова време хората са не по-малко склонни да строшат нещо, отколкото да го откраднат. Все още се въртяха наоколо. Измъкваха чекмеджета, изтръгваха свещници от стените, отмъкваха всичко, което можеше да струва нещо. Някакъв глупак беше качил на масата стол и се протягаше, за да стигне до полилея. Друг човъркаше с нож кристалните дръжки на вратите.

Един наемник с белези от шарка й се ухили; ръцете му бяха пълни с посребрена посуда.

— Гепих лъжиците!

Монца го бутна, той залитна и изтърва плячката си. Останалите се скупчиха като гладни гъски. Монца ги разбута и влезе в мраморния коридор. Тръпката беше до рамото й. Отдолу долитаха звуци от сражение. Викове и крясъци, тракане на метал и пукане на дърво, отвсякъде и никъде. Тя се огледа в сумрака, за да се ориентира.

— Насам. — Подминаха някаква всекидневна. Вътре наемниците режеха тапицерията на столовете, сякаш Орсо бе скрил парите си там. Нетърпелива тълпа разбиваше следващата врата. Някакъв мъж получи стрела във врата, щом я събориха, но останалите нахлуха вътре и се чу дрънчене на оръжия. Монца беше вперила очи напред и мислеше само за Орсо. Тръгна нагоре по стъпалата със стиснати зъби, почти без да усеща болката в краката си.

Озоваха се в мрачна галерия с висок таван, окичен с позлатени листа. Цялата стена представляваше огромен орган с най-различни лъскави тръби, резбована дървесина и стол за музиканта пред клавишите. Отдолу, под красивите дървени перила, имаше стая за музика. Наемниците пищяха, хилеха се и изкарваха налудничава симфония, докато трошаха инструментите.

— Близко сме — прошепна тя през рамо.

— Добре. Значи е време да приключваме.

Точно нейните мисли. Тя се плъзна към високата врата на стената.

— Покоите на Орсо са в тази посока.

— Не, не.

Намръщи се и погледна през рамо. Тръпката бе спрял и се усмихваше, металното му око проблясваше на оскъдната светлина.

— Не това.

Монца усети студените иглички по гърба си.

— А какво?

— Знаеш какво. — Усмивката му се разшири, белезите помръднаха и той изпука врата си — наляво, после надясно.

Тя приклекна в бойна стойка тъкмо навреме. Тръпката изръмжа и я нападна, размахал брадвата. Монца отскочи, блъсна една табуретка и почти падна, докато осъзнаваше случващото се. Брадвата издрънча в тръбите на органа и изтръгна лудешка нота. Тръпката я измъкна — в крехкия метал остана голяма дупка — и скочи отново към нея, но объркването бе преминало и студеният гняв запълваше празнината.

— Едноок педераст! — Не беше умно, но от сърце. Монца мушна напред, но той отби меча с щита си, замахна с брадвата и тя едва успя да отскочи. Тежкото острие удари дървената ламперия и от нея се разхвърчаха трески. Тя отстъпи внимателно, стараеше се да запази дистанция. Имаше по-малък шанс да парира тежката стомана от това да засвири на органа.

— Защо? — изръмжа Монца. Острието на калвеса се движеше в малки кръгове. Всъщност не й пукаше за причините. Просто печелеше време, докато търсеше пролука.

— Може би ми писна от презрението ти. — Тръпката пристъпи напред, прикрит от щита, и тя отново отскочи. — А може би Айдър ми предложи повече.

— Айдър? — Монца се изсмя в лицето му. — Това е проблемът ти! Ти си шибан идиот! — Мушна отново при последната дума, опитваше се да го хване неподготвен, но той не се заблуди и отблъсна удара с щита.

— Аз ли съм идиот? Колко пъти те спасих? Загубих окото си! За да ме презреш с празноглавото копеле Рогонт? Правиш ме на шибан глупак, продължаваш да очакваш лоялността ми и после аз съм идиот? — Беше трудно да го отрече, особено след като й го хвърляше в лицето. Трябваше да послуша Рогонт и да го остави да го убие, но се бе поддала на вината. Милостта може и да беше смела, както казваше Коска, но май не винаги беше умна. Тръпката помръдна отново и тя отстъпи. След малко нямаше да има накъде да отстъпва.

— Трябваше да го предвидиш — прошепна той и Монца призна, че има право. Очертаваше се от доста време. Откакто бе преспала с Рогонт. Откакто бе обърнала гръб на Тръпката. Откакто той бе изгубил окото си в подземията на двореца на Салиер. Може би това се задаваше от първия момент, в който се бяха срещнали. Даже още преди това. Винаги.

Някои неща са неизбежни.