Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (4)

Крадецът на кости

Когато отвори очи, видя кости.

Дълги и къси, дебели и тънки, бели, кафяви и жълти. Покриваха стената от пода до тавана. Стотици. Наредени като откачена мозайка. Извъртя подутите си очи надолу. В опушеното огнище мъждукаше лек пламък. На полицата над него прилежно бяха подредени ухилени черепи.

Човешки кости. Полазиха я ледени тръпки.

Опита да се надигне. Замаяното вцепенение премина в толкова внезапна болка, че насмалко да повърне. Тъмната стая се замъгли съвсем. Усети, че лежи на нещо твърдо и че е здраво овързана. Умът й бе съвсем размътен и нямаше никакъв спомен как е попаднала тук.

Извъртя глава и успя да види близката маса. На нея имаше поднос. На подноса лежаха старателно подредени инструменти. Клещи, щипци, игли и ножици. Малък, но практичен трион. Десетина ножа, с най-различни форми и размери. Трескавите й очи пробягаха по остриетата — извити, прави, назъбени, изглеждащи гладни на светлината на огъня. Инструменти на хирург?

Или на мъчител?

— Бена? — Гласът й беше измъчен и писклив. Езикът, венците и гърлото й бяха пресъхнали и надрани. Опита да помръдне отново, надигна глава едва-едва. Усилието предизвика пулсираща болка във врата и рамото й и се разпространи към ребрата, дясната ръка и краката. Болката носеше страх, а страхът предизвикваше още по-голяма болка. Дъхът й се учести и започна да излиза накъсано през разранените й ноздри.

Щрак.

Тя замръзна и тишината сякаш прободе ушите й. След това се чу стърженето на ключ в ключалка. Монца се размърда панически. Болката захапа всичките й мускули, кръвта запулсира зад очите й, надебелелият език се оплете в зъбите, за да заглуши писъка. Вратата се отвори и затвори с трясък. По дъсчения под зашушнаха едва доловими стъпки, всяка от които изпращаше панически импулс в гърлото й. Над нея се надвеси сянка — огромна, изкривена, чудовищна. Тя извъртя очи и безпомощно зачака най-лошото.

Фигурата мина покрай нея и се насочи към високия шкаф. Мъж, среден на ръст, с къса светла коса. Изкривената сянка бе причинена от чувала на рамото му. Мъжът си тананикаше тиха мелодия, докато подреждаше предметите от чувала, така че да гледат право напред.

Като за чудовище изглеждаше доста нормален, с мания към подробностите.

Затвори внимателно вратите, сгъна два пъти чувала и го пъхна под шкафа. Съблече вехтото си палто, закачи го на един пирон и го изтупа с длан. След това се обърна и замръзна. Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, изпъкнали скули и трескав поглед.

Двамата се спогледаха за момент, очевидно еднакво стреснати. След това безцветните му устни се извиха в подобие на усмивка.

— Будна си!

— Кой си ти? — Гласът й стържеше ужасяващо.

— Името ми не е от значение. — Мъжът говореше с лек съюзен акцент. — Достатъчно е да знаеш, че се занимавам с медицинските науки.

— Лечител?

— Наред с други неща. Както може би си забелязала, основният ми интерес са костите. Затова съм изключително доволен, че ти… попадна в моя живот. — Усмихна се отново, но усмивката му беше като на череп, така и не стигаше до очите.

— Как… — Монца трябваше да се бори за всяка дума. Челюстта й беше като ръждясала панта. Все едно опитваше да говори с лайно в устата. Вкусът също допринасяше за тази представа. — Как попаднах тук?

— Имам нужда от тела за изследванията си. Понякога ги намирам на мястото, където те открих. Но досега не бях попадал на оцелял. Бих казал, че си невероятна късметлийка. — Замисли се за момент. — Е, сигурно щеше да е по-късметлийско въобще да не падаш, но все пак…

— Къде е брат ми? Къде е Бена?

— Бена ли?

Спомените се върнаха мигновено. Кръвта, пръскаща през свитите пръсти на брат й. Дългото острие, потъващо в гърдите му, докато тя гледаше безпомощно. Отпуснатото му, обагрено в алено лице.

Нададе прегракнал писък и се разтресе. Агонията се понесе по цялото й тяло и я накара да се гърчи още по-силно, но каишите бяха стегнати. Домакинът наблюдаваше терзанията й с безизразно лице. Монца продължи да стене, от устата й потече слюнка. Болката ставаше все по-силна, обгръщаше я отвсякъде.

— Гневът не е решение.

Тя само изръмжа. Накъсаният й дъх едва излизаше през стиснатите зъби.

— Предполагам, че те боли ужасно. — Мъжът отвори шкафа и извади дълга лула. — На твое място бих опитал да свикна. — Отиде до огнището и извади въглен с металните щипки. — Боя се, че болката ще се превърне в един от постоянните ти спътници.

Приближи мундщука до устата й. Беше виждала достатъчно пушачи на хъск. Отпуснати и безжизнени, интересуващи се само от следващата доза. Хъскът беше като милостта. За слабите. За страхливците.

Мъжът отново се усмихна мъртвешки.

— Това ще ти помогне.

Всеки може да се превърне в страхливец при достатъчно болка.

Пушекът изгори дробовете й и накара наранените й ребра да се разтресат. Всяко задавяне изпращаше вълни от болка чак до пръстите на ръцете. Тя изстена с разкривено лице, но гърченето й беше отслабнало. Още едно изкашляне и застина неподвижно. Най-лошото от болката беше изчезнало. Както и страхът и паниката. Всичко започна да се топи бавно. Меко, топло, удобно. Някой изстена дълго и продължително. Може би тя. Почувства как по бузата й потича сълза.

— Още? — Този път задържа дима и след това го издуха в блещукащ облак. Дъхът й се забави и бученето в главата намаля до нежно потръпване.

— Още? — Гласът се стелеше над нея като вълни по полегат бряг. Костите се бяха размазали в топла светлина. Въглените се превърнаха в скъпоценни камъни, искрящи в най-различни цветове. Болката беше намаляла съвсем и вече не бе от значение. Нищо нямаше значение. Клепачите й трептяха с наслада и полека се затвориха. Пред очите й пробягваха разноцветни мозайки. Тя се отпусна в топлото море, сладникаво ароматно…

 

 

— Събуди ли се? — Лицето му изплува на фокус, бледо и отпуснато като бяло знаме в ръцете на победен. — Трябва да призная, че се притесних. Принципно не очаквах да оцелееш, но след като успя, щеше да е срамота…

— Бена? — Монца все още беше замаяна. Опита да раздвижи единия си глезен и болката мигновено я върна в реалността, изкриви лицето й в гримаса.

— Още ли те боли? Може би имам начин да повдигна духа ти. — Мъжът потърка ръце. — Вече извадих всички конци от шевовете.

— Колко време спах?

— Няколко часа.

— А преди това?

— Почти три месеца. — Тя го изгледа вцепенено. — Цяла есен и част от зимата. Наближава новата година. Чудесно време за ново начало. Цяло чудо е, че изобщо се събуди. Раните ти бяха… Е, мисля, че ще останеш доволна от работата ми. Аз със сигурност съм доволен.

Взе една мърлява възглавница от пейката и надигна главата й с грацията на касапин, разфасоващ убито животно. Нагласи брадичката й така, че да може да гледа надолу към себе си. Нямаше избор. Тялото й беше покрито със сиво одеяло и пристегнато с три каиша, през гърдите, бедрата и глезените.

— Каишите са за твоя безопасност. За да не паднеш насън. — Внезапно се засмя. — Не искаме да си счупиш нещо, нали? Ха-ха! Не искаме да си счупиш нещо. — Махна колана през гърдите и хвана одеялото, а тя гледаше надолу, с отчаяно желание да види какво се е случило и едновременно с не по-малко нежелание.

Домакинът отметна завивката с жест, като продавач, показващ най-скъпата си стока.

Монца едва позна тялото си. Беше гола, бледата й кожа беше обтегната като пергамент над стърчащите кокали, изпъстрена с черни, кафяви, лилави и жълти синини. Очите й пробягаха по изтерзаната плът, докато опитваше да осмисли видяното. Беше покрита с червени белези. Розова плът, обсипана с точки от наскоро извадените шевове. Имаше четири, извити един над друг, следващи извивката на ребрата й. Още по-криви през бедрата, надолу по краката и дясната ръка.

Започна да трепери. Този транжиран труп не можеше да е нейното тяло. Дъхът й се накъса и потрошеният гръден кош започна да трепери.

— Ах… аах.

— Знам! Впечатляващо, нали? — Мъжът се наведе над нея и прокара ръка по червените белези по гърдите й. — Ребрата и гръдната кост бяха бая потрошени. Трябваше да направя няколко разреза, за да ги оправя, както и да помогна на дроба. Опитах да режа минимално, но както виждаш, раните бяха…

— Аах…

— Много съм горд с лявото бедро. — Той посочи червения зигзаг, започващ от хлътналия корем и свършващ от вътрешната страна на бедрото, ограден от редиците червени точки. — За съжаление тази бедрена кост се беше строшила. — Мъжът цъкна с език. — Това мъничко скъси крака ти, но за късмет другият пищял също беше счупен и успях да извадя малко парченце, за да компенсирам. — Намръщи се и събра коленете й, но щом ги пусна, те мигновено се върнаха в предишното си положение. — Едното коляно е малко по-високо от другото и вече няма да си така висока, но все пак…

— Ъъх.

— Вече са оправени. — Той се усмихна и заопипва нежно краката й, от бедрата до отеклите глезени. Монца го наблюдаваше как я докосва, като готвач, пълнещ пуйка, и не усещаше почти нищо. — Всичко е наред и винтовете са извадени. Повярвай ми, цяло чудо е. Ако глупаците от академията можеха да видят това, нямаше да се смеят. Дори старият ми учител щеше…

— Ъ-ъх. — Тя бавно надигна дясната си ръка — по-точно треперещото парче месо, с което свършваше ръката й. Беше разкривена и имаше грозен белег, от жицата на Гоба. Пръстите бяха извити като корени, а кутрето стърчеше под странен ъгъл. Монца процеди дъх пред стиснати зъби и опита да свие юмрук. Пръстите се мръднаха едва-едва, а болката надигна горчива жлъчка в гърлото й.

— Направих, каквото можах. Костите там са много малки и сухожилията на пръстите бяха скъсани. — Домакинът изглеждаше разочарован. — Сега си ужасена, разбира се. Белезите ще избледнеят… поне повечето. Но като се има предвид падането. Е, добре. — Лулата с хъск се спусна над нея и тя я захапа стръвно. Стисна я със зъби, сякаш тя бе единствената й надежда. Както и беше.

 

 

Той отчупи парченце хляб, трошица всъщност, все едно щеше да храни гълъб. Монца го наблюдаваше, устата й се пълнеше с горчива слюнка. Глад или гадене, нямаше голямо значение. Взе залчето непохватно, вдигна го към устните си — лявата й ръка трепереше от усилието — и го лапна.

Сякаш дъвчеше натрошени стъкла.

— Бавно — промърмори мъжът. — Съвсем бавно. Откакто падна, не си яла нищо освен мляко и подсладена вода.

Залчето заседна в гърлото й и тя потрепери. Стомахът й се сви болезнено на мястото, където я бе наръгал Верния.

— Пий. — Той плъзна нежно, но твърдо ръка под черепа й, надигна я и допря бутилката с вода до устните й. Монца преглътна, след това отново и изви очи към пръстите му. Усещаше непознати издутини отстрани на главата си. — Наложи се да отстраня няколко парчета от черепа ти. На тяхно място поставих монети.

— Монети ли?

— Нима искаш да ти бях оставил мозъка отворен? Златото не ръждясва. Нито загнива. Скъпа инвестиция, но ако беше умряла, винаги можех да си върна парите. А след като оцеля… смятам, че са добре похарчени. Черепът ти ще остане малко буцест, но поне косата ще поникне отново. Имаш много хубава коса. Черна като нощта.

Остави главата й да полегне отново и за миг задържа ръка върху нея. Нежно докосване. Почти ласка.

— Аз принципно съм много сдържан. Може би съм изкарал твърде много време сам. — Отново докара мъртвешката си усмивка. — Но след като те открих… Изкарваш най-доброто от мен. Майката на децата ми е такава. Напомняш ми на нея по някакъв начин.

Монца се усмихна леко, но в корема си усещаше отвращение. Примесваше се с гаденето, което чувстваше напоследък. Тази изпотяваща нужда…

Тя преглътна.

— Може ли?

— Разбира се. — Той вече бе приготвил лула.

 

 

— Стисни го!

— Не иска! — изсъска тя. Три от пръстите бяха присвити, но кутрето все още стърчеше напред или почти напред. Спомни си колко ловка беше едно време, сигурна и бърза, и раздразнението й взе връх над болката. — Пръстите не искат да се свият!

— Лежиш тук от седмици. Не те излекувах, за да се излежаваш и да пушиш хъск. Опитай по-силно.

— Защо ти не опиташ?

— Добре. — Ръката му обгърна нейната и сви пръстите в юмрук.

Монца се опули, дъхът й излезе толкова бързо, че дори не успя да изпищи.

— Съмнявам се, че разбираш колко много ти помагам. — Мъжът стисна още по-силно. — Човек не може да расте без болка. Не може да се подобрява без нея. Страданието ни кара да постигаме огромни успехи. — Пръстите на здравата й ръка се забиха безпомощно в юмрука му. — Любовта е чудесна възглавница, на която да се излежаваш, но само омразата ще те направи по-добър човек. Готово. — Той я пусна и Монца се отпусна назад задъхано, гледаше как треперещите й пръсти полека се отварят. Белезите бяха полилавели.

В този момент искаше да го убие. Да го напсува с всеки израз, който помнеше. Но имаше нужда от него. Затова замълча, стисна зъби и удари теме в дъската на пейката.

— Сега стисни юмрук. — Тя погледна празното му като прясно изкопан гроб лице. — Направи го или аз ще го направя отново.

Монца изръмжа и стисна, от усилието ръката я заболя чак до рамото. Постепенно пръстите започнаха да се свиват, без малкия, който още стърчеше неестествено.

— Ето, шибаняк! — Тя размаха изкривения си схванат юмрук пред лицето му. — Ето!

— Толкова ли беше трудно? — Мъжът извади лулата и Монца я сграбчи жадно. — Няма нужда да ми благодариш.

 

 

— Да видим дали ще можеш…

Тя изпищя, коленете й се подгънаха и щеше да падне, ако не я беше хванал.

— Все още? — Мъжът се намръщи. — Вече трябваше да започнеш да ходиш. Костите са заздравели. Разбира се, има болка… Може би в някоя става е останало парченце. Къде те боли?

— Навсякъде! — озъби се тя.

— Надявам се, че това не е признак на твърдоглавие. Няма да ми е приятно да отварям наново раните ти без нужда. — Вдигна я без усилие и я отнесе до пейката. — Трябва да изляза.

Монца се вкопчи в него.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Съвсем скоро.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Тя чу затварянето на външната врата и изщракването на ключа.

— Шибан кучи син. — Монца смъкна крака от пейката. Намръщи се, когато стъпалата й докоснаха пода, стисна зъби, изръмжа и се изправи.

Болеше дяволски, но пък чувството беше добро.

Пое си дъх, събра сили и се заклатушка към другия край на помещението. Болката се катереше по глезените, коленете, бедрата, гърба и протегнатите за баланс ръце. Успя да стигне до шкафа, подпря се на него и отвори чекмеджето.

Лулата лежеше вътре, до буркан от зеленикаво стъкло с малко хъск на дъното. Толкова й се искаше. Устата й беше пресъхнала, а дланите й лепнеха от пот. Монца затвори рязко чекмеджето и тръгна обратно към пейката. Все още я болеше, но с всеки ден ставаше по-здрава. Скоро щеше да е готова. Но не още.

„Търпението е баща на успеха“, беше написал Столикус.

До другия край на стаята и обратно, с ръмжене през стиснатите зъби. До другия край и обратно, с тътрене и гримаси. До другия край и обратно, с олюляване, залитане и ругатни. Подпря се на пейката, за да поеме дъх.

До другия край на стаята и обратно.

 

 

Огледалото имаше пукнатини, но на нея й се искаше да е още по-счупено.

„Косата ти е като среднощна завеса!“

Лявата страна на главата й беше обръсната и косата тепърва прорастваше. От другата страна висеше сплъстена и мазна, като стари водорасли.

„Очите ти сияят като безценни сапфири!“

Пожълтели и кървясали, с натежали потъмнели клепачи и синини под тях.

„Устни като розови цветчета?“

Напукани и изпръхнали, с жълто по ъгълчетата. На хлътналата й буза имаше три резки, кафяво върху восъчно бледо.

„Тази сутрин си особено красива, Монца…“

От двете страни на врата й си личаха червените белези от жицата на Гоба. Приличаше на прясна жертва на чумата. Не по-красива от черепите, които бяха подредени над огнището.

Домакинът й се усмихна.

— Какво ти казах? Изглеждаш по-добре.

„Самата Богиня на войната!“

— Приличам на шибан панаирджийски изрод! — Тя се намръщи и напуканото отражение направи същото.

— По-добре си, отколкото като те открих. Трябва да се научиш да гледаш от добрата страна на нещата. — Мъжът остави огледалото, стана и посегна за палтото си. — Ще трябва да те оставя за известно време, но ще се върна. Продължавай да работиш с ръката, но пести сили. Скоро ще трябва да отворя краката ти, за да видим защо имаш трудности с изправянето.

Тя се усмихна насила.

— Добре.

— Чудесно. До скоро. — Мъжът преметна чувала през рамо. Стъпките му отекнаха по коридора, ключът се превъртя. Монца бавно преброи до десет.

Стана и взе от подноса две игли и нож. Изкуцука до шкафа и тикна лулата и бурканчето с хъск в чуждите панталони, с които бе обута. Затътри се по коридора, дъските скърцаха под босите й крака. Стигна до спалнята и с ръмжене изрови старите ботуши изпод леглото. Отново в коридора. Дъхът й съскаше от болка, страх и усилие. Отпусна се бавно пред вратата, докато скърцащите й колене не опряха в пода. От много време не беше разбивала ключалка. Започна да човърка с иглите, премазаната й ръка трепереше.

— Отвори се! Отвори се…

За щастие ключалката не беше особено надеждна. Иглите захапаха и тя се отключи със задоволително изщракване. Монца сграбчи дръжката и отвори.

Нощ, при това неприятна. Над обраслия двор се изливаше студен дъжд. Треволяците едва се различаваха под съвсем оскъдната светлина, порутените стени на къщата бяха подгизнали. Отвъд занемарената ограда се виждаха дървета, а под техните клони цареше мрак. Тежка вечер за един разхождащ се инвалид. Но студените пориви на вятъра и свежият въздух в устата й я накараха да се почувства почти жива. По-добре да замръзне тук, отколкото да прекара още миг сред костите. Тя се присви и закуцука през градината. Към дърветата, покрай блещукащите им стволове. Заряза пътеката и дори не погледна назад.

Нагоре, по дългия склон, превита на две. Здравата й ръка ровеше в калта, за допълнителна опора. Пъшкаше при всяка стъпка, а мускулите й сякаш скърцаха. Черният дъжд се стичаше по черните клони, напояваше килима от опадали листа, прилепяше мократа коса към лицето й и подгизналите откраднати дрехи към чувствителната й кожа.

— Още една стъпка.

Трябваше да се отдалечи от пейката, ножовете и безизразното бледо лице. От него и от другото, което виждаше в огледалото.

— Още една стъпка… още една стъпка… още една.

Черната земя пълзеше покрай нея. Ръката й опипваше калта и корените на дърветата. Като едно време, когато вадеше камъни, докато вървеше след плуга по нивата.

„Какво щях да правя без теб?“

Стоеше коленичила до Коска, дебнеше в засада. Ноздрите й долавяха миризмата на влажна дървесина, а сърцето й туптеше от притеснение и възбуда.

„Дяволът те е обладал“.

Мислеше си какво трябва да направи и продължаваше нагоре, а спомените следваха всяка тромава стъпка.

„Хвърлете я от терасата, и толкоз“.

Спря и остана приведена, дъхът й излизаше на пара в мократа нощ. Нямаше представа колко се е отдалечила, откъде е започнала и къде отива. В момента нищо нямаше значение.

Подпря се на едно мокро дърво, хвана катарамата на колана със здравата си ръка и започна да я бута с другата. Отне й цяла вечност, за да откопчее проклетото нещо. Поне нямаше нужда да смъква панталоните. Те сами се свлякоха от кльощавия й задник и се оплетоха в глезените. Монца застина за момент, чудейки се как ще ги вдигне.

„Всяка битка по реда си“, беше написал Столикус.

Сграбчи един мокър нисък клон и увисна на него. Дясната ръка стискаше ризата, а коленете й трепереха.

— Хайде — изсъска тя, опитвайки се да подкани свития си мехур. — Щом искаш да излизаш, давай. Хайде…

Изпъшка с облекчение, а урината потече заедно с дъжда надолу по склона. Десният крак я болеше повече от всякога, закърнелите мускули трепереха неудържимо. Намръщи се и опита да плъзне ръка по клона, за да премести тежестта на другия си крак. В следващия момент коляното поддаде и тя падна по гръб. Светът се разми, смеси се със спомена за пропадането в пропастта. Прехапа език, когато главата й се удари в земята, превъртя се няколко стъпки и спря във влажна падина, пълна с гниещи листа. Остана да лежи под дъжда, с оплетени в глезените панталони, и заплака.

Несъмнено много жалък момент.

Ревеше като бебе. Безпомощна и отчаяна. Хлипането караше осакатеното й тяло да се тресе. Не помнеше кога е плакала за последно. Може би никога. Едно време Бена ревеше и за двамата. Сега цялата болка и страх от изминалите мрачни години връхлетя изкривеното й лице. Лежеше в калта и се измъчваше с всичко, което бе загубила. Бена беше мъртъв и всичко хубаво в нея си беше отишло с него. Начинът, по който се разсмиваха един друг. Разбирателството, дошло от преживените трудности. Той беше дом, семейство, приятел и нещо повече, всичко това унищожено завинаги. Угасено безгрижно, като евтина свещ. Ръката й беше осакатена. Тя я притисна към гърдите си. Начинът, по който вадеше меч, пишеше и се здрависваше — всичко това премазано от ботуша на Гоба. Походката, тичането и ездата — разбити в пропастта под балкона на Орсо. Мястото, което си беше извоювала през последните години с кръв и пот, изчезнало като дим. Всичко, за което работеше, мечтаеше и се надяваше.

Мъртво.

Успя да вдигне панталоните заедно с листа от изгнилата шума и непохватно закопча колана. Още няколко изхлипвания, след което изсекна носа си и го обърса със студена ръка. Предишният й живот беше изчезнал. Предишната жена бе мъртва. Това, което бяха пречупили, нямаше да зарасне.

Но вече нямаше смисъл да плаче.

Тя коленичи в калта, мълчалива и трепереща в мрака. Тези неща не бяха изчезнали, те й бяха отнети. Брат й не беше просто мъртъв, а убит. Заклан като животно. Монца стисна кривите си пръсти в треперещ юмрук.

— Ще ги убия.

Представи си лицата им, едно по едно. Гоба, дебелото прасе, спотайващо се в сенките. „Жалко за хубавото тяло“. Лицето й се разкриви, когато видя как ботушът му се стоварва върху ръката й и усети пукането на костите. Мотис, банкерът, чиито студени очи се взираха в трупа на брат й. Сякаш му причиняваше дискомфорт. Верния Карпи. Мъж, който беше пътувал, споделял храна и воювал заедно с нея дълги години. „Наистина съжалявам“. Видя как ръката му се дърпа назад, готова да я промуши, усети гъделичкането на раната и я натисна с пръсти, докато не запари от болка.

— Ще ги избия.

Ганмарк. С мекото уморено лице. Потръпна, когато видя как мечът му пронизва Бена. „Готово“. Принц Арио, излегнат на стола с вино в ръка. Ножът му бе пронизал Бена във врата и кръвта бе бликнала изпод пръстите на брат й. Припомни си всеки детайл, всяка казана дума. Фоскар. „Няма да участвам в това“. Но това не променяше нищо.

— Ще ги избия всичките.

И накрая Орсо. Орсо, за когото се бе сражавала и убивала. Великият херцог Орсо, лорд на Талинс, който се бе обърнал срещу нея заради слух. Човекът, убил брат й и осакатил нея, за нищо. От страх, че ще заемат мястото му. Зъбите й бяха стиснати толкова силно, че челюстта я болеше. Усети бащинската му ръка на рамото си и плътта й потръпна. Видя усмивката му и гласът му отекна в бучащата й глава.

„Какво щях да правя без теб?“

Седем души.

Тя се надигна, прехапа изтръпналата си устна и тръгна през тъмната гора. Водата се стичаше по подгизналата коса и лицето й. Болката гризеше краката, ребрата, черепа и ръката й, но тя продължаваше да върви.

— Ще ги убия… ще ги убия… ще ги убия…

Поне едно беше ясно. Беше приключила със сълзите.

 

 

Пътеката беше обрасла и почти не се различаваше. Клоните ръчкаха изтерзаното тяло на Монца. Трънаците деряха болните й крака. Тя се промъкна през една дупка в плета и погледна намръщено мястото, където се бе родила. Де да имаше способността да накара почвата да ражда реколта едно време, както сега раждаше бурени и трънаци. Горната нива беше пустош. Долната — абсолютно непроходим къпинак. Останките от къщата се взираха тъжно в нея и тя им отвърна със същото.

Явно и двете бяха понесли сериозен ритник от времето.

Приклекна и стисна зъби, когато измъчените мускули се опънаха над потрошените кости. Заслуша чуруликането на птичките и загледа как вятърът си играе с треволяка. Изчака, докато се убеди, че мястото е напълно изоставено, както изглеждаше. След това закуцука към сградите. От къщата, където бе починал баща й, стояха само стените и няколко изгнили греди. Беше толкова схлупена, че почти не можеше да повярва как някога са живели тук. Тя и баща й, и Бена също. Обърна глава и се изплю на сухата земя. Не беше тук за сладникави спомени. Беше дошла за отмъщение.

Лопатата беше на същото място, където я бяха оставили преди две години. Дори не бе ръждясала под боклуците в порутената плевня. Трийсет крачки към дърветата. С мъка си представи колко лесно ги бе извървяла тогава, докато се клатушкаше през бурените, а лопатата се влачеше зад нея. Навлезе в горичката, като се мръщеше на всяка крачка, пречупените лъчи на слънцето танцуваха по листата в приближаващата вечер.

Трийсет крачки. Изсече тръните с ръба на лопатата, избута изгнилия дънер и започна да копае. Задачата беше трудна дори при здрави ръце и крака. Сега беше истинско мъчение, изпълнено с пот, ръмжене и стискане на зъби. Но Монца не беше от хората, които се отказват по средата, независимо от цената. „Дяволът те е обладал“. Така казваше Коска и се оказа прав. След като лично го научи по трудния начин.

Когато чу изтропването на лопатата в дърво, вече се спускаше мрак. Доизрови пръстта и издърпа металната халка с изпочупените си нокти. Напъна се и изръмжа. Капакът поддаде със скърцане и разкри черна дупка със спускаща се в нея стълба.

Монца заслиза болезнено бавно, защото нямаше желание да троши повече кокали. Заопипва в тъмното, докато не намери полицата, поизмъчи се с кремъка и огнивото, но успя да запали лампата. Светлината замъждука в тясната изба и заблестя по метала на предметите, оставени от Бена.

Той винаги обичаше да планира напред.

На ръждивите куки висяха ключове. Ключове от празни сгради в цяла Стирия. Скривалища. Лявата стена беше окичена с оръжия, дълги и къси. Монца отвори един сандък. Внимателно сгънати необличани дрехи. Съмняваше се, че ще са по мярка на осакатеното й тяло. Погали една от ризите на Бена, спомни си как беше избирал коприната за нея и мярна собствената си дясна ръка. Изрови ръкавици, изхвърли едната и натика осакатената длан в другата, мъчейки се с пръстите. Кутрето продължи да стърчи упорито.

В дъното на избата бяха складирани двайсет сандъчета. Монца изкуцука до най-близкото и вдигна капака. Златото на Хермон засия срещу нея. Купчина монети. Цяло богатство, само в това сандъче. Докосна с пръсти главата си и усети подутината на монетите. Злато. Има и по-добри приложения от това да си запушваш черепа.

Зарови пръсти в монетите. Типичното действие, когато човек намери сандък със злато. Това щеше да е нейното оръжие. Това и…

Прокара ръката с ръкавицата по полицата с оръжия. Спря се на един дълъг меч от обикновена сива стомана. Нямаше особено впечатляваща украса, но в нейните очи излъчваше някаква страховита красота. Красотата на предмет, пасващ напълно на целта, за която е създаден. Беше калвес, изкован от най-добрите ковачи на Стирия. Беше го подарила на Бена. Не че той можеше да различи добър меч от морков. Беше го носил около седмица, след което го заряза заради скъпия боклук с украсената ръкохватка.

Същият, който се опитваше да извади, когато го убиха.

Монца сви пръсти около студената дръжка и извади няколко пръста от острието — малко й беше странно да го прави с лявата ръка. Стоманата лъщеше нетърпеливо на светлината на лампата. Добрата стомана се гъне, но не се пречупва. Добрата стомана е винаги остра и готова. Добрата стомана не изпитва болка, жалост и най-вече съжаление.

Усети, че се усмихва. За първи път от месеци. Откакто жицата на Гоба се бе стегнала около гърлото й.

Отмъщение.