Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (8)

През първата година гладуваха и се налагаше Бена да проси в селото, докато Монца работеше на нивата.

Втората година имаше по-добра реколта, успяха да засадят сладки корени до плевнята и получиха малко хляб от мелничаря Десторт, когато снегът покри долината с бяла тишина.

През третата година времето беше хубаво, дъждовете започнаха навреме и Монца изкара чудесна реколта от горната нива. По-добра от предишните постижения на баща й. Заради неприятностите по границата цените бяха високи. Щяха да изкарат пари за ремонт на покрива, както и за нова риза за Бена. Монца гледаше как вятърът люлее житата и усещаше гордост, че е постигнала нещо със собствен труд. Същата гордост, за която баща й говореше често.

Няколко дни преди жътва се събуди от шумове в тъмнината. Разтърси Бена, който спеше до нея, и запуши устата му с длан. Взе меча на баща си, отвори капаците и двамата се измъкнаха през прозореца и се скриха в трънака.

Пред къщата се въртяха хора, факлите им проблясваха в мрака.

— Какви са тези?

— Шшшшт.

Чу ги как разбиват вратата и как ровят из къщата и плевнята.

— Какво искат?

— Шшшшт.

Хората се разпръснаха и подпалиха нивата. Житните класове пламнаха бързо и запращяха. Някой подвикна доволно. Друг се разсмя.

Бена се взираше в нивата с осветено от пожара лице, по бузите му се стичаха сълзи.

— Но защо… защо?

— Шшшшт.

Монца гледаше как димът се извисява в ясната нощ. Целият й труд. Цялата пот и болка. Остана така дълго след като мъжете си тръгнаха.

На сутринта се появиха още хора. Жители на долината с мрачни лица и настроени за отмъщение. Водеше ги старият Десторт, препасал меч, синовете му стояха зад него.

— И оттук ли минаха? Имате късмет, че сте живи. Убили са Креви и жена му. И сина им също.

— Какво ще правите?

— Ще ги проследим и ще ги обесим.

— И ние ще дойдем.

— По-добре…

— Ще дойдем.

Оказа се, че Десторт не винаги е бил мелничар и си разбира от работата. Настигнаха нападателите на следващата вечер. Мъжете лагеруваха около огньове в гората и дори нямаха истински постове. По-скоро разбойници, отколкото войници. Сред тях имаше и фермери от другата страна на границата, решили да отмъщават за някаква измислена вражда, по почина на господарите си.

— Който не е готов да убива, да остане тук. — Десторт извади меча си, а останалите приготвиха сатъри, брадви и импровизирани копия.

— Стой! — изсъска Бена и задърпа Монца за ръката.

— Не.

Тя затича приведена към блещукащите огньове, стиснала бащиния си меч. Чу писък, звъна на оръжия и бръмченето на лъковете.

Излезе от храсталака. Двама мъже стояха пред огън, над който димеше котле с храна. Единият беше с гъста брада и държеше брадва. Монца го посече между очите, преди да успее да я вдигне. Мъжът се строполи с писък. Другият се обърна да побегне, но тя го прониза в гърба, преди да е направил и крачка. Брадатият ръмжеше и се държеше за лицето. Монца го наръга в гърдите и след миг стоновете спряха.

Тя погледна намръщено труповете. Звуците от битката постепенно заглъхваха. Бена изпълзя от гората, измъкна кесията на брадатия и показа среброто в шепата си.

— Седемнайсет монети.

Това беше два пъти повече от цената на цялата реколта. Брат й взе кесията и на другия и се опули.

— А този има трийсет.

— Трийсет? — Монца погледна кръвта по бащиния си меч и се зачуди колко е странно, че вече е убиец. Странно, защото се бе оказало лесно. Много по-лесно, отколкото да обработваш каменистата земя. Твърде лесно. След това зачака да я налегнат угризения. Чака много дълго.

Те така и не дойдоха.