Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (14)

Планове и инциденти

Стражите изтрополиха по алеята. Четирима, с нагръдници, стоманени шлемове и алебарди, чиито остриета отразяваха светлината на фенерите. Тръпката се притисна в сянката на прага, докато отминат, изчака няколко нервни мига, прекоси уличката и спря пред колоната, която беше избрал. Започна да брои. Около триста секунди, за да стигне до покрива. Погледна нагоре. Изглеждаше доста гадно. Защо, по дяволите, се бе навил на това? Само за да изтрие усмивката на онзи идиот Морвийр и да покаже на Муркато, че си струва парите?

— Винаги съм бил най-лошият си враг — прошепна той. Имаше твърде много гордост. Както и ужасяваща слабост към добре изглеждащи жени. Кой би помислил?

Извади въже, дълго около две стъпки, с примка в единия край и кука в другия. Хвърли поглед към прозорците на отсрещните сгради. Повечето капаци бяха затворени заради студа, но имаше някои открехнати, а и два-три прозореца още светеха. Зачуди се какъв ли е шансът някой да забележи как се катери по стената на банката. Със сигурност беше по-голям, отколкото му харесваше.

— Най-шибаният лош враг. — Застана в основата на колоната.

— Тук някъде е.

— Къде бе, идиот?

Тръпката замръзна, въжето увисна в ръцете му. Чуха се стъпки и дрънчене на броня. Скапаните стражи се връщаха. Не се бе случило ни веднъж за петдесет обиколки. Всичките приказки за наука на проклетия отровител се бяха оказали глупости и сега Тръпката щеше да го отнесе. Притисна се към сенките и усети как големият арбалет на гърба му остърга камъните. Как, по дяволите, щеше да го обясни? Просто излязох да се поразходя с тоя арбалет и черните дрехи?

Ако побегнеше, щяха да го видят, да го подгонят и вероятно да го съсекат. Във всички случаи щяха да разберат, че някой опитва да проникне в банката, и цялата работа щеше да пропадне. Ако останеше… все същото, макар че съсичането с алебардите изглеждаше още по-вероятно.

Гласовете се приближиха.

— Тука някъде трябва да е. Нали обикаляме по един и същ маршрут…

Някой явно беше загубил нещо. Тръпката за пореден път прокле лайняния си късмет. Твърде късно за бягство. Стисна юмрук около дръжката на ножа. Стъпките прозвучаха от другата страна на колоната. Защо беше приел среброто? Явно имаше и ужасяваща слабост към парите. Стисна зъби; всеки момент щяха да…

— Моля ви! — чу се гласът на Муркато. Тя се появи по алеята, с отметната качулка и веещо се палто. За пръв път я виждаше без меч. — Извинявам се, че ви безпокоя. Искам да се прибера, но май съм се загубила. — Единият страж пристъпи към средата на уличката и застана с гръб към Тръпката. Другият го последва. Бяха на една ръка разстояние. Можеше да се пресегне и да пипне броните им.

— Къде сте отседнали?

— При едни приятели, до фонтана на улица „Лорд Сабелди“. За пръв път съм в града. — Тя се засмя безпомощно. — Явно се обърках съвсем.

Единият страж бутна шлема си назад.

— Така е. Това се пада чак в другия край на града.

— Обикалям от часове. — Тя започна да се отмества, примамвайки мъжете след себе си. Появиха се и другите двама стражи. Цялата четворка стоеше с гръб към Тръпката. Той затаи дъх, сърцето му думтеше така лудо, че чак се чудеше как не го чуват. — Много ще съм благодарна, ако един от вас, господа, ме упъти във вярната посока. Ама и аз съм една глупачка…

— Не. Не. Уестпорт си е объркващ.

— Особено през нощта.

— И аз се губя по някой път. — Мъжете се засмяха и Монца също се разсмя, без да спира да ги отдалечава. Очите й за момент засякоха очите на Тръпката, след което цялата група се скри зад следващата колона и гласовете им заглъхнаха. Той затвори очи и издиша бавно. Явно не само той имаше слабост към жените.

Застана в основата на колоната, преметна въжето около нея и кръста си и направи примка. Нямаше представа докъде е стигнало броенето, но трябваше да се изкатери бързо. Обгърна камъка с колене и ходила и надигна примката нагоре, след това я затегна и премести и краката си нагоре.

Беше научил този номер от брат си, още като дете. Използваше го, за да катери високите дървета в долината и да краде яйца от гнездата. Помнеше как се смееха, когато отначало падаше. Сега трябваше да използва номера, за да убие човек, а ако паднеше, щеше да загине. Но пък животът го бе отнесъл в друга посока от очакваното.

Закатери се ловко. Също като на дърво, само дето горе нямаше яйца, а и шансът да ти се забие треска в топките не беше голям. Но си беше трудно. Изпоти се, докато стигне края на колоната, а му оставаше по-трудната част. Хвана с една ръка статуята на върха, а с другата откачи въжето и го преметна на рамо. След това започна да се набира, пръстите му направо дълбаеха дупки в камъка. Успя да преметне крак през намръщеното лице на каменната жена и остана така, високо над уличката, стиснал две каменни листа с надеждата, че са по-здрави от истинските.

Беше попадал и на по-приятни места, но трябваше да го погледне от добрата страна. За първи път от доста време имаше женско лице между краката му. Чу изсъскване и зърна тъмната фигура на Дей на отсрещния покрив. Тя сочеше надолу. Явно следващият патрул наближаваше.

„Мамка му!“ Той се притисна към стената, помъчи се да заприлича максимално на статуя, с надеждата че никой няма да погледне нагоре точно в този момент. Ръцете му вече изтръпваха от стискане. Мъжете изтрополиха отдолу и той издиша шумно, сърцето му тупаше по-силно от всякога. Изчака ги да завият зад ъгъла и събра сили за последния напън.

Шиповете по стената бяха монтирани в процепи и беше невъзможно да се преминат. Но тези на колоните бяха зазидани в камъка. Тръпката извади дебели ковашки ръкавици и си ги сложи. След това стисна два шипа и пое дъх. Пусна краката си и почна да се набира, докато шиповете не застанаха пред очите му. Също като набирането по клони, само че с шанс да си извадиш очите. Надяваше се, че това няма да му се случи.

Люшна се на една страна, след това на друга и успя да закачи един крак на покрива. Завъртя се и усети как шиповете одраха дебелото му палто, докато се издърпваше.

След миг беше на покрива.

 

 

— Седемдесет и осем… седемдесет и девет… осемдесет. — Дружелюбния мърдаше устни, докато гледаше как Тръпката се претъркулва на покрива на банката.

— Успя — прошепна Дей невярващо.

— И то навреме — засмя се Морвийр. — Кой да предположи, че ще се катери като… маймуна.

Севернякът се изправи на фона на нощното небе, свали големия арбалет от гърба си и почна да го зарежда.

— Да се надяваме, че не стреля като маймуна — прошепна Дей.

Тръпката се прицели. Дружелюбния чу избръмчаването на тетивата. След секунда усети как стрелата го удря в гърдите. Хвана я и се намръщи. Въобще не болеше.

— Щастливо обстоятелство, че няма острие. — Морвийр започна да развива кордата. — Ще е добре да избегнем евентуални злополуки, каквато щеше да е ненавременната ти кончина.

Дружелюбния хвърли стрелата и завърза въжето за кордата.

— Сигурен ли си, че ще издържи тежестта му? — промърмори Дей.

— Сулджукска коприна. Лека като зората, но яка като желязо. Може да издържи и трима ни едновременно, а ако някой погледне нагоре, няма да я види.

— Надявай се.

— Какво не правя никога, скъпа?

— Да, да.

Черната корда изсъска в ръцете на Дружелюбния, щом Тръпката започна да навива въжето обратно. Наблюдаваше го как се изнизва между сградите. На петнайсет се озова в ръцете на Тръпката. Двамата го опънаха добре, след което Дружелюбния го омота в стоманения пръстен, който бяха поставили по-рано, и направи възел, един, два, три пъти.

— Напълно сигурен ли си за възела? — попита Морвийр. — В плана няма място за падане отвисоко.

— Двайсет и осем крачки — отвърна Дружелюбния.

— Какво?

— Толкова е падането.

Кратка пауза.

— Това не ми помага.

Тънка черна линия свързваше двете сгради. Дружелюбния знаеше, че е там, но едва я различаваше.

Дей махна към нея, къдриците й се люшнаха.

— След теб.

 

 

Морвийр се прехвърли през парапета. Дишаше тежко. Честно казано, да виси над улицата изобщо не беше приятно. По средата беше задухал смразяващ вятър, който накара сърцето му да се разтупти. Някога, като чирак на известния Мумах-ийн-Бек, изпълняваше подобни упражнения с котешка грация, но тези спомени си заминаваха заедно с опадващата му коса. Спря за момент, за да се успокои, изтри студената пот от челото си и видя, че Тръпката му се хили.

— Нещо смешно ли има? — попита Морвийр.

— Предполагам, че зависи от какво се разсмиваш. Колко време ще се мотаеш вътре?

— Точно колкото трябва.

— Гледай да си по-бърз, отколкото по въжето. Иначе няма да си излязъл, когато отворят утре. — Севернякът продължи да се усмихва, докато се прехвърляше през парапета с учудваща за едрата му фигура ловкост.

— Ако има Бог, значи ме е проклел с неприятни познати. — Морвийр обмисли за миг идеята да среже въжето на дивака, след което запълзя по металния канал между плочите към центъра на сградата. Големият стъклен покрив блестеше леко през хилядите квадратни панели. Дружелюбния клечеше наблизо и развиваше второ въже от кръста си.

— Ах, модерната епоха. — Морвийр коленичи до Дей и притисна нежно длани до стъклото. — Какво ли ще измислят още?

— Чувствам се благословена, че живея в такова вълнуващо време.

— Като всички нас, скъпа. — Той надникна внимателно в банката. — Като всички нас. — Коридорът беше едва осветен с по една лампа в краищата. Това докарваше блясък в полираните рамки на картините, но оставяше вратите в солидна сянка. — Банки — прошепна отровителят с усмивка. — Винаги гледат да икономисват.

Започна да маха оловните ленти с клещи и да отмества внимателно всяко парче стъкло с помощта на маджун. Брилянтната му ловкост не беше намаляла с годините и за нула време махна девет панела, отстрани оловните решетки и си отвори достатъчно широка дупка.

— Точно навреме. — Светлината от фенера на пазача се появи в коридора и освети тъмните картини. Стъпките му отекнаха, докато минаваше под тях и се прозяваше. Сянката му се удължи по мраморните плочи. Морвийр духна леко в тръбичката.

Пазачът посегна към тила си и Морвийр се дръпна от прозореца. Чуха се стъпки, изгъргорване и шум от падащо тяло. Отровителят надникна. Стражът лежеше по гръб, запалената лампа бе паднала до протегнатата му ръка.

— Чудесно — каза Дей.

— Естествено.

— Колкото и да говорим за наука, всеки път ми изглежда като магия.

— Някои биха казали, че сме като магьосници на съвременната епоха. Въжето, моля, господин Дружелюбен. — Затворникът му подхвърли единия край: другият беше овързан около кръста му. — Сигурен ли си, че ще ме удържиш?

— Да. — Мълчаливият мъж излъчваше такава сила, че дори Морвийр изпитваше увереност. Завърза въжето със собствен възел и вмъкна първо едната, а после и другата си мека обувка в дупката. Последваха бедрата, раменете — и накрая се озова в банката.

— Смъквай. — Започна да се спуска равномерно, сякаш го смъкваха с машина. Обувките му докоснаха пода и той развърза възела с едно движение. Притаи се в сянката на близката врата, с готова тръбичка. Едва ли имаше повече от един страж, но човек не бива да се заслепява от очакванията си.

Винаги предпазливостта на първо място.

Очите му се стрелнаха в двете посоки на коридора. Беше настръхнал от вълнението от предстоящата работа. Нямаше движение. Само тишина, толкова дълбока, че почти кънтеше в наострените му уши.

Погледна нагоре, видя лицето на Дей и й махна нежно. Тя се вмъкна с лекотата на цирков акробат. Носеше черната торба с екипировката им. Краката й докоснаха пода и тя приклекна, отвърза се от въжето и се усмихна.

Морвийр също щеше да се усмихне, но успя да се сдържи. Нямаше полза да разкрива колко цени нейните таланти, преценка и характер, които бе развила през трите им години заедно. Нямаше полза да узнава колко дълбоко я уважава. При подобни случаи хората неизбежно предаваха доверието му. Времето в сиропиталището, чирачеството, бракът му, работата. Всички бяха осеяни с груби предателства. Наистина сърцето му носеше много рани. Щеше да задържи всичко в рамките на професионалното и да предпази и двамата. Себе си от нея и нея от самата себе си.

— Чисто ли е? — прошепна тя.

— Като празна дъска за шах — измърмори той и се наведе над стража. — Всичко върви по план. Какво мразим най-много?

— Горчица?

— И?

— Инциденти.

— Правилно. Няма щастливи инциденти. Хвани му краката.

Помъкнаха тялото по коридора и го настаниха в стола до бюрото. Главата на пазача се наклони назад и той захърка, дългите му мустаци затрепкаха.

— Ах, спинка като бебе. Подай ми нещата.

Дей му подаде празна бутилка от алкохол и Морвийр я остави до краката на мъжа. Последва друга, почти пълна. Той поля обилно предницата на кожената броня на стража, след това я остави на една страна до пръстите му. Част от течността се разля на пода.

Морвийр отстъпи и обхвана сцената с пръсти като в рамка.

— Гледката е готова. Кой работодател не подозира, че нощната охрана си пийва тайно, въпреки забраните? Виж отпуснатите черти, подуши мириса на алкохол, чуй шумното хъркане. Сигурни причини за уволняването му, когато го открият на сутринта. Той ще протестира, но без някакви доказателства… — отровителят прокара ръка през косата на мъжа и извади малката игличка — няма как да се предизвикат допълнителни подозрения. Всичко е нормално. Само дето няма да е нормално, нали? О, не. Мълчаливите коридори на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“… ще крият смъртоносна тайна. — Той духна пламъка на фенера и останаха в почти пълна тъмнина. — Следвай ме, Дей, и не се мотай.

Двете безмълвни сенки тръгнаха по коридора и спряха пред вратата на кабинета на Мотис. Шперцовете на Дей проблеснаха, когато се зае с ключалката. Отне й само миг.

— Слаба ключалка като за банка — прошепна тя, докато прибираше шперцовете, а Морвийр отваряше.

— Добрите ключалки са при парите.

— А ние не сме дошли да крадем.

— О, не, не. Ние сме съвсем различни. Ние оставяме неща. — Морвийр заобиколи чудовищното бюро и отвори тежката счетоводна книга, като внимаваше да не я помръдне от мястото й.

— Подай ми разтвора, ако обичаш.

Тя извади пълен с фина паста буркан и Морвийр внимателно махна запушалката. Използваше за нанасянето фина четчица. Подходящ инструмент за художник с неизмерим талант. Страниците пукаха, докато ги разгръщаше и мазваше леко с четката в ъглите им.

— Виждаш ли, Дей. Леко, нежно и прецизно, с най-голямо внимание. Най-вече с внимание. Какво убива повечето практикуващи нашата професия?

— Собствените им отрови.

— Точно така. — Той затвори внимателно книгата, чиито страници вече бяха почнали да изсъхват, прибра четката и запуши буркана.

— Да тръгваме — каза Дей. — Гладна съм.

— Да тръгваме ли? — Усмивката на Морвийр се разшири. — Не, скъпа. Още не сме свършили. Трябва да заслужиш вечерята си. Предстои ни много работа тази нощ. Много… работа.

 

 

— Ето ме.

Тръпката почти щеше да падне от парапета. Завъртя се. Сърцето му се бе качило в гърлото. Муркато клечеше зад него с усмивка. Дъхът й излизаше на пара.

— В името на мъртвите, стресна ме! — изсъска той.

— По-добре, отколкото да те бяха сбарали стражите. — Тя пропълзя до металната халка и подръпна възела. Значи успя, а? — В гласа й се долавяше истинска изненада.

— Нима си се съмнявала?

— Предполагах, че ще си счупиш главата, стига въобще да стигнеш достатъчно високо.

Той се почука по главата с пръст.

— Това е най-здравата ми част. Отърва ли се от нашите приятели?

— Изпратиха ме през половината път до улица „Лорд Сабелди“. Ако знаех, че са толкова лесни, щях да ги дръпна още отначало.

Тръпката се ухили.

— Радвам се, че ги дръпна. Иначе те щяха да ме одърпат.

— Не можех да го допусна. Имаме още много работа.

Тръпката размърда рамене с неудобство. Понякога забравяше, че работата, за която са тук, включва основно убийство.

— Студено, а?

— По нашия край си е направо летен ден — изсумтя той, измъкна тапата от бутилката и й я подаде. — Това може да те постопли.

— Много предвидливо. — Тя отпи голяма глътка, тънките мускули по врата й помръднаха.

— Като за член на банда наемни убийци съм доста предвидлив.

— Трябва да знаеш, че някои наемни убийци са доста свестни. — Монца отпи още веднъж и му върна бутилката. — Не и от тази банда, разбира се.

— Така е, по дяволите. Всички сме боклуци. Дори жените.

— Вътре ли са? Морвийр и малкото му ехо?

— Аха. И то от доста време.

— А Дружелюбния?

— И той е с тях.

— Морвийр каза ли колко ще се бави?

— Той да каже нещо? Мислех, че аз съм оптимистът.

Зачакаха приклекнали в студената тишина, притиснати до парапета, взрени в тъмните очертания на банката. По някаква причина Тръпката се чувстваше доста нервен. Дори повече от очакваното около предстоящото убийство. Хвърляше крадешком погледи към нея и не отклоняваше очи достатъчно бързо, когато го засечеше.

— Значи няма какво да правим, освен да чакаме на студа — каза тя.

— Предполагам. Освен ако не искаш да ме подстрижеш още по-късо.

— Страх ме е да извадя ножиците, защото ще почнеш да се събличаш.

Той се ухили.

— Браво. Това ти спечели нова глътка. — И й подаде бутилката.

— Наистина съм доста шеговита за жена, която наема убийци. — Монца се приближи още повече, за да я вземе. Достатъчно, че да почувства гъделичкане в страната откъм нея. Достатъчно, за да усети как дъхът му се учестява. Погледна настрани, за да не се излага повече от обичайното за последните две седмици. Чу я как отваря бутилката и отпива. — Благодаря.

— Няма нищо. Ще направя всичко, което трябва, вожде. Само кажи.

Когато се обърна, видя, че го гледа втренчено, с присвити устни, сякаш преценяваше колко струва.

— Има едно нещо…

 

 

Морвийр постави внимателно последната оловна пречка на мястото й, наслага стъклата и прибра инструментите си и маджуна.

— Ще свърши ли работа? — попита бей.

— Съмнява ме, че ще издържи на буря, но ще изкара до утре. След това, подозирам, че ще имат много по-сериозни неприятности от протекъл покрив.

Стана и тръгнаха заедно към парапета.

Дружелюбния вече беше минал по въжето. Морвийр надникна през ръба. Под шиповете и статуите гладките колони се спускаха към павираната улица. Един от патрулите мина, фенерите се люшкаха.

— Ами въжето? — изсъска Дей, щом стражите се отдалечиха. — Ще го видят, щом се съмне.

— Не съм пропуснал нито един детайл. — Морвийр се усмихна и извади от вътрешния си джоб малка стъкленица. — Няколко капки ще прегорят възела известно време след като минем. Трябва само да изчакаме от другата страна и ще си го приберем.

Помощничката му не изглеждаше убедена, доколкото можеше да види в мрака.

— Ами ако прогаря по-бързо?

— Няма.

— Според мен е доста рисковано.

— Скъпа, какво не поемам никога?

— Рискове, но…

— Щом се притесняваш, мини първа.

— Определено. — Дей се хвана сръчно за въжето и увисна. Отне й само около трийсет секунди, за да се прехвърли от другата страна.

Морвийр отвори стъкленицата и капна няколко капки на възела. Замисли се и капна още две. Нямаше желание да чака проклетото въже, докато съмне. Изчака следващият патрул да отмине и се покатери на парапета. Трябваше да признае, че го направи с по-малко грация от ученичката си. Но пък нямаше нужда да бърза. Предпазливостта на първо място. Хвана въжето в защитените си с ръкавици ръце, преметна единият крак отгоре и посегна да вдигне другия… Чу се звук от сцепване и студеният вятър облиза голото му коляно.

Морвийр погледна надолу. Крачолът му се бе закачил за един шип и се бе разпрал почти до задника. Той зарита, за да освободи крака си, но само го заклещи още повече.

— Проклятие! — Това определено не беше част от плана. От парапета, където бе завързано въжето, се издигаше лек пушек. Явно киселината действаше по-силно от очакваното.

— Проклятие! — Залюля се обратно на покрива и задържа въжето с една ръка. Извади скалпела от вътрешния си джоб и с няколко сръчни замаха отряза плющящия плат. Един, два, три и беше почти готов, с хладнокръвието на хирург. Още един последен…

— Ах! — С раздразнение и нарастващ ужас осъзна, че се е одраскал по глезена с острието. — Проклятие! — Скалпелът беше намазан с отвара от ларинк. Тази отрова винаги му докарваше гадене сутрин и затова не бе развил добър имунитет към нея. Нямаше да е фатално. Не и само по себе си. Но можеше да изтърве въжето, а определено нямаше имунитет към падане на паваж от двайсет и осем крачки. Наистина горчива ирония. Все пак повечето практикуващи неговата професия загиваха от собствените си отрови.

Смъкна едната ръкавица със зъби и зарови в множеството си джобове за точната противоотрова. Мърмореше приглушени проклятия, а студеният вятър го клатеше насам-натам и караше голия му крак да настръхва. Пръстите му докосваха малките епруветки, всяка от които имаше знак, за да може да се идентифицира пипнешком.

Но при тези условия операцията си беше предизвикателна. Оригна се и усети гаденето. Коремът му се сви от болезнен спазъм. Пръстите му намериха точния знак. Остави ръкавицата да падне от устата му, извади стъкленицата с треперещи ръце, измъкна тапата със зъби и изля съдържанието в гърлото си.

Задави се от горчивия вкус и се изплю към далечния паваж. Стисна въжето с две ръце, борейки се със замайването; тъмната улица се люшкаше под него. Пак беше безпомощно дете. Кашляше, подсмърчаше и се държеше здраво. Както се бе вкопчил в трупа на майка си, когато дойдоха да го приберат.

Постепенно противоотровата започна да действа. Тъмният свят се стабилизира, а спазмите в стомаха се укротиха. Улицата отдолу и небето заеха нормалните си позиции. Вниманието му бързо се насочи към възела, който пушеше още по-силно и издаваше съскащ звук. Морвийр директно усещаше миризмата на киселина.

— Проклятие! — Успя да стисне въжето и с крака и запълзя, все още слаб от самоотравянето. Дъхът свистеше в гърлото му, стегнато от засилващия се страх. Какво щеше да стане, ако киселината прогореше въжето, преди да е стигнал другата страна? Стомахът му се сви и той спря за момент, увиснал в празното.

Запълзя отново, но беше видимо изморен. Ръцете го боляха, а голите длан и крак горяха от триенето. Вече беше минал средата. Отпусна глава назад и пое дъх за последен напън. Видя Дружелюбния, който бе протегнал голямата си ръка, беше само на няколко крачки. Видя Дей и с известно раздразнение се зачуди дали не долавя следа от лека усмивка на лицето й.

След това от другия край на въжето се чу лек звук от разкъсване.

Стомахът му се преобърна и той усети, че пропада, студеният въздух нахлу в зиналата му уста. Стената на порутената сграда се понесе насреща му. Морвийр понечи да изпищи, също толкова яростно, колкото когато го откъсваха от ръцете на мъртвата му майка. Силният удар му изкара въздуха, прекъсна писъка и го накара да изпусне въжето.

Последва трясък на счупено дърво. Той падаше, дращеше във въздуха с лудо отчаяние, очите му бяха опулени. Падаше, махайки с крака и ръце, а вятърът го удряше в лицето. Падаше, падаше… от не повече от стъпка-две. Бузата му се удари в пода.

— А?

С ужас усети, че го сграбчват за врата, вдигат го във въздуха и го блъскат в стената с поразяваща сила.

— Какво дириш тук, по дяволите? — Тръпката. По някаква неясна причина севернякът беше съвсем гол. Мизерната стая беше леко осветена от въглените в огнището. Морвийр стрелна очи към леглото. Муркато се беше надигнала на лакти с разтворена риза, гърдите й се бяха разлели по ребрата. Гледаше го със съвсем лека изненада, сякаш не беше нещо повече от гост, който се е появил малко по-рано от предвиденото.

Умът му прещрака. Въпреки излагащата поза, остатъците от смъртния ужас и охлузванията по лицето и ръцете той започна да се смее. Въжето се бе скъсало и по някакъв странен, но добре дошъл каприз на съдбата той бе описал перфектно махало и бе влетял през изгнилите капаци на прозореца в една от стаите. Човек трябва да оценява иронията, нали?

— Явно все пак има такова нещо като щастлив инцидент! — изкиска се той.

Муркато се намръщи. Погледът й беше някак размътен. Морвийр забеляза, че от едната страна на гръдния кош има доста интересни белези.

— Защо пушиш? — попита пресипнало тя.

Очите на Морвийр се стрелнаха към лулата за хъск до леглото — тя поне обясняваше липсата й на изненада от неортодоксалното му появяване.

— Объркана си, но е лесноразбираемо. Ти си тази, която пуши. Разбери, това нещо е абсолютна отрова. Абсолютна…

Тя протегна ръка и посочи гърдите му с пръст.

— Ти пушиш бе, идиот.

Морвийр погледна надолу. От ризата му се вдигаха киселинни пари.

— Проклятие! — изпищя той, а Тръпката отстъпи изненадано и го пусна да падне. Отровителят смъкна палтото си. Пръснаха се парчета от счупената стъкленица. Засуети се с ризата, чиято предница бе започнала да почернява, разкъса я и я хвърли на пода. Тя започна да пуши съвсем видимо и изпълни стаята с неприятна миризма. Тримата, всеки от които поне полугол, по някакъв напълно неочакван каприз на съдбата, се втренчиха в нея.

— Извинявам се. — Морвийр прочисти гърлото си. — Това определено не беше част от плана.