Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (23)

Забъркване на неприятности

Никомо Коска затвори очи, облиза усмихнати устни, вдиша дълбоко през носа с очакване и надигна бутилката. Питие, питие, питие. Познатото потропване на стъкло по зъбите му, прохладната влага на езика, успокояващото движение на гърлото, докато преглъщаше… само да не беше вода.

Беше изпълзял изпотен от леглото и по нощница се бе смъкнал в кухнята, за да намери вино. Или каквато и да е гадост, с която да се напие. Нещо, което да спре да кара стаята му да се люшка като излязла от пътя карета. Да прогони пълзящите по гърба му мравки и да потисне непрестанното главоболие, на каквото и да е цена. Майната му на отмъщението на Муркато. Надяваше се, че всички ще са в леглата, и се намръщи недоволно, като видя, че Дружелюбния вари каша за закуска. Но трябваше да признае, че изпитва странно задоволство от сблъсъка с мълчаливия затворник. Имаше нещо почти магическо в спокойната аура на Дружелюбния. Той имаше достатъчно увереност да мълчи и да не се притеснява какво говорят другите. Достатъчно, че да придаде част от това спокойствие и на Коска. Но не и мълчаливост. Наемникът дърдореше, без да спира, откакто първата светлина на утрото бе пропълзяла през капаците.

— Защо по дяволите го правя бе, Дружелюбен? Да се бия на моите години? Да се бия! Никога не съм се наслаждавал на този аспект от професията. И то на същата страна като самодоволното копеле Морвийр! Отровител? Гнусен начин да убиеш някого. Освен това осъзнавам, че нарушавам първото правило на войника.

Дружелюбния мръдна леко вежда и продължи да разбърква кашата. Коска подозираше, че затворникът е наясно защо се е появил в кухнята, но имаше достатъчно добри маниери, за да не засяга темата. Затворниците по принцип бяха доста учтиви. Лошите маниери можеха да са фатални в затвора.

— Първото? — попита Дружелюбния.

— Никога не воювай на губещата страна. Колкото и страстно да мразех херцог Орсо през годините, има съществена и може би фатална разлика в това да мразиш и да направиш нещо по въпроса. — Той удари леко по масата и моделът на „Кардоти“ изтропа. — Особено на страната на жена, която вече ме е предавала…

Умът му се върна през девет омразни години към битката при Афиери, подобно на пощенски гълъб, който всеки път се завръща в омразната си клетка. Спомни си спускащите се по хълма коне и слънцето, което тъкмо се показваше, както безброй пъти из евтините бардаци и мизерните кръчми по целия Кръг на света. В пиянската мъгла беше решил с усмивка, че противникът се преструва чудесно. Помнеше неприятното предчувствие, когато конниците не спряха. Болезнения ужас, когато се бяха врязали в слисаните му линии. Смесицата от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, с която бе пришпорил коня, за да побегне, оставяйки бригадата и репутацията си еднакво съсипани. Същата смесица от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, която го следваше оттогава. Намръщи се на изкривеното си отражение в грубоватото стъкло на бутилката.

— Спомените за славата избледняват — прошепна той. — Изгниват като неуспешни смешки, прозрачни и неубедителни, като лъжите на някое друго копеле. Провалите, разочарованията и съжаленията остават ярки, като момента, в който са се случили. Усмивка от красиво момиче, на която не си реагирал. Дребна беля, за която друг е поел вината. Нечие рамо, блъснало ни в тълпата, оставяйки ни ядосани за дни, месеци. Завинаги. — Усмихна се криво. — От това е направено миналото. От неприятните моменти, които са ни създали такива.

Дружелюбния мълчеше и това караше Коска да говори още повече.

— А май няма по-горчив момент от този, в който Монцаро Муркато ме предаде. Би трябвало да отмъщавам на нея, а не да й помагам. Трябва да я убия, като и Андич, Сесария, Виктус и останалите едновремешни приятели копелета от Хилядата меча. Така че какво по дяволите правя тук, Дружелюбен?

— Говориш.

Коска изсумтя.

— Както винаги. Винаги съм имал слаба преценка по отношение на жените. — Неочаквано и за самия себе си се засмя. — Честно казано, винаги съм имал лоша преценка за всичко. Това е причината животът ми да е серия от неволи. — Тръшна бутилката на масата. Стига с жалкото философстване! Истината е, че ми трябва този шанс, трябва да се променя — и най-вече отчаяно ми трябват парите. Изправи рамене. — Майната му на миналото! Аз съм Никомо Коска, по дяволите! Смея се в лицето на страха! — Направи пауза за момент. — И ще ида да полегна. Искрени благодарности, господин Дружелюбен. Ти си един от най-добрите събеседници.

Затворникът за миг вдигна поглед от кашата.

— Че аз не казах почти нищо.

— Именно.

 

 

Сутрешната закуска на Морвийр беше подредена на малка масичка в малката спалня на горния етаж на изоставения склад в един от мизерните квартали на Сипани, град, който ненавиждаше. Купа студена овесена каша, очукано канче горещ чай и нащърбена чаша топла вода. До тях в спретната редица стояха седемнайсет епруветки, стъкленици, бутилки и кутийки, пълни със съответните течности, мехлеми и прахчета, вариращи на цвят от прозрачно и бяло до бледосиньото скорпионово масло.

Морвийр лапна неохотно една лъжица каша. Докато преглъщаше без особена наслада, махна запушалките на първите четири съда, извади блестяща игла, топна я в първия и се убоде по ръката. След това повтори процедурата. Трети и четвърти път, след което остави иглата. Намръщи се, като видя как от едното убождане се появява капчица кръв. Лапна още една лъжица каша, отпусна се с наведена глава и зачака прилошаването да отмине.

— Проклет ларинк! — Все пак беше по-добре да приема малки дози и да търпи неудобството, отколкото някой ден по погрешка отровата да пръсне кръвоносните съдове в мозъка му.

Лапна нова лъжица, отпуши следващата кутийка в редицата, взе щипка синапено семе и го смръкна. Потръпна, когато прахчето изгори носната му кухина, и облиза зъбите си, усетил леко изтръпване в устата. Отпи от чая, но му се стори твърде горчив и за малко да го изплюе.

— Проклет синап! — Завидно успешната употреба срещу някои мишени не го правеше по-приятен за преглъщане. Даже напротив. Напълни устата си с вода и се изжабури в напразен опит да прогони противния вкус, който щеше да го преследва поне няколко часа.

Отвори следващите шест съдинки. Можеше да преглътне дозите една по една, но дългогодишният опит го бе научил, че е по-добре да ги приема наведнъж. Затова се намръщи, изсипа необходимите количества в чашата, разбърка я с лъжицата и изпи разтвора на три големи глътки.

Остави чашата, избърса избилите по очите му сълзи и се оригна. Усети моментално призляване, което постепенно премина. Все пак го правеше всяка сутрин от двайсет години.

Хвърли се към прозореца, отвори капаците и подаде глава съвсем навреме, за да избълва скромната си закуска в уличката зад склада. Изстена, дръпна се назад, отръсвайки парещия сопол от носа си, и тръгна към умивалника. Наплиска лицето си и се взря в отражението, докато водата се оттичаше по веждите му. Налагаше се пак да тормози свития си стомах с каша. Една от многото неоценени саможертви, които правеше просто за да поддържа форма.

Останалите деца в сиропиталището не ценяха таланта му. Нито предишният му господар, прочутият Мумах-ийн-Бек. Жена му не го беше оценила. Както и множеството чираци. А сега и последната му работодателка не ценеше самоотвержените му, да, не беше преувеличено да каже — героични усилия. Дори противното старо пиянде Никомо Коска се ползваше с повече уважение от него.

— Обречен съм — прошепна той тъжно. — Обречен да давам, да давам и да не получавам нищо насреща.

На вратата се почука и се чу гласът на Дей.

— Готов ли си?

— След малко.

— Всички се събират долу. Трябва да тръгваме към „Кардоти“. Да почваме приготовленията. Нали все разправяш колко е важно да си подготвен… — Сякаш говореше с пълна уста. Всъщност щеше да е изненада, ако не беше така.

— Ще ви настигна!

Чу как стъпките й се отдалечиха. Ето един човек, който се възхищаваше на уменията му и се отнасяше дори с повече уважение от очакваното. Осъзна, че е започнал да разчита много на нея, едновременно практически и емоционално. Може би повече, отколкото диктуваше предпазливостта.

Но дори човек с невероятните таланти на Морвийр не можеше да свърши всичко сам. Въздъхна тежко.

 

 

Изпълнителите убийци се бяха пръснали из склада. Общо двайсет и пет заедно с Дружелюбния. Трите гуркулски танцьорки седяха с кръстосани крака на пода. Две от тях бяха вдигнали котешките маски на черните си коси. Третата я беше спуснала на лицето си, пръстите й галеха дръжката на кинжал, а очите й проблясваха в цепките на маската. Оркестърът беше с черни жакети и клинове на сиви и жълти райета. Носеха маски във формата на ноти и упражняваха някаква мелодия — докарваха я почти сносно.

Тръпката беше с олющена кожена броня с козина по раменете и държеше тежък меч и кръгъл дървен щит. До него се извисяваше Сивокосия с желязна маска на лицето. Носеше голяма дървена бухалка с метални шипове. Тръпката говореше бързо на северняшки — обясняваше му как ще замахва и как трябва да реагира той.

Акробатите Барти и Кумел, с карирани трика, се караха на езика на Съюза; единият размахваше къс меч. Невероятния Ронко беше с маска в червено, оранжево и жълто, като бушуващ огън. Зад него тримата жонгльори подхвърляха ножове, които проблясваха в полутъмния склад. Останалите седяха на сандъци или на пода, точеха оръжия и дооправяха костюмите си. Дружелюбния едва позна Коска, който носеше кадифено сако със сребърна бродерия, цилиндър и дълъг черен бастун със златиста топка. Обривът на врата му беше замаскиран с грим. Посивяващите му мустаци бяха боядисани и засукани, ботушите излъскани до блясък, а очите му светеха повече от блестящите парченца стъкло на маската му.

Той тръгна към Дружелюбния с маниера на цирково конферансие.

— Приятелю, надявам се, че си добре. Отново ти благодаря, че ме изслуша сутринта.

Дружелюбния кимна и се помъчи да сдържи усмивката си. Имаше нещо почти магическо в хумористичната аура на Коска. Имаше самочувствието да говори, говори и да знае, че ще го чуят, ще го разберат и ще се засмеят, когато трябва. Това почти караше Дружелюбния сам да проговори. Коска му подаде нещо. Маска във формата на два зара, показващи единици, с дупки за очите на мястото на точките.

— Надявам се, ще приемеш да ръководиш масата за зарове тази вечер.

Дружелюбния взе маската с трепереща ръка.

— С най-голямо удоволствие.

 

 

Шантавият им отряд тръгна по сивите улици, тесните мостове, мрачните градини и влажните тунели. Коварната вода винаги беше наблизо. Тръпката сбърчи нос при миризмата на солена вода, носеща се от каналите.

Половината град беше с маски и костюми. Хората, които не бяха поканени на бала в чест на височайшите гости, бяха организирали собствени празненства и мнозина явно почваха от сутринта. Някои не бяха вложили особено старание в костюмите — празнични дрехи и обикновени маски около очите. Други се бяха престарали — с огромни панталони, високи обувки, златисти и сребърни маски, изобразяващи животински муцуни или идиотски усмивки. Напомняха му за лицето на Кървавия Девет, когато се биеше на дуела, и за дяволската му усмивка, омазана с кръв. Това не подейства добре на нервите му. Не помагаше и фактът, че носи броня, с каквато беше свикнал на север. Плюс тежък меч и щит, каквито по принцип използваше. Насреща им се зададе тълпа с жълта перушина и маски с клюнове. Хората пищяха като сърдити чайки. Това също се отрази зле на нервите му.

Понякога в мъглата зърваше и по-странни фигури, които издаваха странни звуци. Чудовища и гиганти. Ръцете го сърбяха и се сещаше как Страховития бе изскочил от мъглата при Дънбрек, сеейки смърт. Разбира се, това бяха просто тъпанари на кокили, но все пак го изнервяха. Когато човек си сложи маска, се случва нещо странно. Не само видът му се променя, но и действията. Понякога заприличва не на човек, а на нещо друго.

Тръпката имаше лошо предчувствие, и то не само защото планираха убийства. Все едно градът бе построен на границата на ада и дяволите се смесваха с нормалните хора, без никой да каже нещо. Трябваше постоянно да си напомня, че от странните и опасни тълпи, които срещаха, неговата е най-странната и опасната. Ако в града имаше дяволи, то той беше един от най-лошите. Самата мисъл за това обаче изобщо не беше успокояваща.

— Насам, приятели! — Коска ги поведе през площад с четири голи дървета към голяма сграда във формата на П. Същата сграда, чийто макет разучаваха няколко дни на кухненската маса. Четирима намръщени стражи стояха пред железните решетки на портата и Коска закрачи наперено към тях. — Добро утро, господа!

— „Кардоти“ е затворен — каза най-близкият. — За цялата вечер.

— Не и за нас. — Коска махна към съмнителната трупа с бастунчето си. — Ние сме изпълнителите, които ще забавляват гостите на пиршеството, наети лично от консорта на принц Арио Карлот дан Айдър. Отваряйте бързо, защото трябва да се подготвим сериозно. Влизайте, деца мои, и не се мотайте! Трябва да забавляваме гостите!

Дворът беше по-голям, отколкото очакваше, и разочароващ, ако това трябваше да мине за най-добрия бардак на света. Обрасли павета и няколко маси и столове, боядисани с олющена златиста боя. От прозорците на горния етаж висяха простори със съхнещи чаршафи. В единия ъгъл бяха струпани празни бъчви. Някакъв прегърбен старец метеше наоколо, а едра жена переше нещо, минаващо за бельо. Три по-кльощави жени седяха отегчено около мръсна маса. Едната четеше книга. Другата се мръщеше и оправяше ноктите си с пиличка, а третата наблюдаваше влизащите изпълнители и пушеше малка глинена лула.

Коска въздъхна.

— Няма нищо по-обикновено и невъзбуждащо от бардак през деня, а?

— Така е. — Тръпката видя, че жонгльорите се дръпнаха в единия ъгъл и започнаха да разопаковат уредите си.

— Винаги съм смятал, че животът на курвите не е лош. Или поне е успешен. През деня си свободен, а когато трябва да поработиш, можеш да го направиш и легнал.

— Няма много чест в тая работа — отвърна Тръпката.

— Лайната поне служат за тор. Честта и това не прави.

— Но какво ще стане, като остарееш и никой не те иска? Според мен ще остане само отчаянието и няколко напразни съжаления.

Коска се усмихна тъжно под маската си.

— Така е с всички ни, приятелю. С всяка работа е еднакво, особено с нашата. Войниклък, убийства, наречи го както щеш. Като остарееш, никой не те иска. — Шмугна се покрай Тръпката и влезе в двора, размахваше бастуна при всяка крачка. — Всички сме курви, по един или друг начин! — Извади елегантна кърпичка от джоба си, махна към трите жени и се поклони. — Дами, за мен е чест.

— Глупав дъртак — измърмори едната на северняшки и продължи да пуши лулата си. Оркестърът се настройваше и звучеше почти толкова лошо, колкото когато свиреше наистина.

Вляво се влизаше в игралната зала, а вдясно в пушилнята. Оттам към двете стълбища. Тръпката плъзна очи по покритите с бръшлян стени. Потъмнели дъски и тесни прозорчета на първия етаж. Стаи за забавляване на гости. По-нагоре големи прозорци с цветно стъкло. Кралските покои за височайшите посетители. Там, където щяха да посрещнат принц Арио и брат му Фоскар след няколко часа.

— Ей! — Някой го докосна по рамото и той бързо се обърна.

До него стоеше висока жена с черна кожена пелерина. Дългите й ръце бяха покрити с дълги черни ръкавици, тъмната й коса се спускаше от едната страна на бялото лице. Маската й беше обсипана с парченца кристал, очите й проблясваха в процепите.

— Ъъъ… — Тръпката се насили да отмести поглед от деколтето й, което го привличаше като кошер мечка. — Мога ли… да помогна…?

— Не знам можеш ли. — Начервените й устни се свиха в смесица от намръщване и усмивка. В гласа й имаше нещо познато. През цепката на полата видя края на розовия белег на бедрото й и прошепна:

— Монца?

— Че коя друга толкова красива жена би те заговорила? — Тя го изгледа от горе до долу. — Това ми навява спомени. Изглеждаш почти толкова див, колкото когато те срещнах.

— Нали това е идеята. А ти изглеждаш… — Той се засуети с думите.

— Като курва?

— Определено много скъпа.

— Не бих искала да изглеждам като евтина. Качвам се горе да чакам гостите. Ако всичко мине както трябва, ще се видим в склада.

— Аха. Ако всичко мине добре. — Животът на Тръпката имаше навика да не минава добре. Той се намръщи към прозорците. — Ще се оправиш ли?

— Мога да се справя с Арио. Чакам този момент от доста време.

— Знам, но… ако искаш да съм по-наблизо…

— Съсредоточи малкото си ум върху контролирането на събитията тук. Аз ще се тревожа за себе си.

— Тревожа се толкова много, че мога да ти дам назаем.

— Мислех, че си оптимист — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше.

— Май успя да ме отучиш — измърмори Тръпката. Не харесваше, когато му говореше по този начин. Но пък беше още по-гадно, когато не му говореше въобще. Видя, че Сивокосия му се мръщи, и размаха гневно пръст. — Не стой там! Давай да очертаем скапания кръг, преди да умрем от старост!

 

 

Монца не се чувстваше комфортно, докато вървеше през игралната зала с Коска. Не беше свикнала с високите токчета. Освен това мразеше корсети, а две от ребрата на нейния бяха заменени с тънки кинжали. Остриетата бяха между лопатките й, а дръжките им точно на кръста. Глезените, колената и бедрата вече я боляха. Както обикновено я налегна желание за лула, но тя го прогони. През последните месеци беше изтърпяла достатъчно болка. Още малко щеше да е скромна цена, стига да успееше да се добере до Арио. Достатъчно близо, че да го наръга в лигавото лице. Самата мисъл за това вдъхна живот в стъпките й.

Карлот дан Айдър ги очакваше в дъното на помещението, между две покрити маси за карти. Носеше червена рокля, достойна за императриците от легендите.

— Я ни виж само — присмя се Монца. — Генерал, облечен като курва, и курва, облечена като кралица. Тази вечер всеки се преструва на нещо.

— Така е в политиката. — Любовницата на Арио се намръщи към Коска. — Кой е този?

— Магистър Айдър, колко приятна и неочаквана чест. — Старият наемник се поклони, като свали шапка, и се видя потната му оредяла коса. — Не съм си представял, че може да се срещнем отново.

— Ти? — Айдър го изгледа студено. — Трябваше да се сетя, че ще се появиш и ти. Мислех, че си умрял в Дагоска!

— И аз. Но се оказа само, че съм много, много пиян.

— Не толкова, че да не можеш да ме предадеш.

Старият наемник сви рамене.

— Винаги е срамно, когато честните хора биват предадени. Но когато се случи на коварните, не можеш да не усетиш… някаква висша справедливост. — Ухили се на Айдър и Монца. — Трима толкова лоялни хора на една страна? Нямам търпение да видя какво ще се случи.

Монца предполагаше, че ще е доста кърваво.

— Кога ще пристигнат Арио и Фоскар?

— Когато приключи балът на Соториус. Някъде към полунощ, може би малко след това.

— Ще чакам.

— Противоотровата — изсъска Айдър. — Свърших моята част.

— Ще я получиш, щом получа главата на Арио. Не преди това.

— Ами ако нещата се объркат?

— Ще загинеш заедно с нас. Надявай се, че всичко ще е както трябва.

— Какво ще ви спре да ме оставите да умра?

— Зашеметяващата ми репутация за честност и добрина.

Изненадващо, но Айдър не се засмя.

— Исках да постъпя правилно в Дагоска. — Тя посочи с пръст гърдите си. — Исках да сторя правилното! Да спася хората! Виж какво ми костваше!

— Може би е урок за правенето на добрини. — Монца сви рамене. — Аз нямам подобни проблеми.

— Шегувай се! Знаеш ли какво е да живееш в постоянен страх?

Монца пристъпи към нея и тя се дръпна към стената.

— Да живея в страх? — Маските им почти се допряха. — Добре дошла в шибания ми живот! Сега спри да хленчиш и се усмихвай за Арио и останалите копелета! — Снижи гласа си до шепот. — След това ми го доведи. Него и брат му. Направи каквото ти казвам и може да има щастлив край.

Знаеше, че и двете се съмняват. Тазвечерното празненство едва ли щеше да има особено щастлив край.

 

 

Дей завъртя свредела за последно и го измъкна внимателно. В тъмнината на тавана нахлу лъч светлина и освети бузата й. Тя се усмихна на Морвийр и това върна внезапен спомен за усмихнатото лице на майка му на светлината на свещите.

— Готово.

Сега не беше време за носталгия. Той преглътна напиращата емоция и пропълзя внимателно по гредите. Гледката на черен крак, пробил тавана, щеше да предизвика сериозна тревога в синовете на Орсо и техните телохранители. Надникна през дупката и видя част от коридора, покрит със скъп гуркулски килим, и двете високи врати. На по-близката имаше резбована корона.

— Чудесно позициониране, скъпа. Кралските покои. — Оттук можеше да наблюдава стражите пред двете врати. Посегна към палтото си и се намръщи. Започна да опипва джобовете с напираща паника.

— Проклятие! Забравил съм си тръбичката. Как…

— Аз взех още две за всеки случай.

Морвийр притисна ръка към гърдите си.

— Слава на Орисиите. Не! Майната им на Орисиите. Благодарности за доброто планиране. Къде щях да съм без теб?

Дей се усмихна с обичайната невинност.

— Пак на същото място, но с не толкова чаровна компания. Винаги предпазливостта на първо място.

— Така е. — Той понижи глас. — Ето, идват. — Появиха се Муркато и Витари, маскирани, гримирани и облечени, или по-скоро разсъблечени, като останалите служителки на заведението. Витари отвори вратата с короната и влезе. Муркато погледна за миг към тавана, кимна и я последва. — Вътре са. Засега всичко е по план. — Разбира се, имаше предостатъчно време за бедствия. — Как е дворът?

Дей пропълзя по корем към другия край и погледна през дупките, които бяха пробили, за да наблюдават двора.

— Май са готови за посрещане на гостите. Сега какво?

Морвийр пропълзя към малкото прозорче и разчисти паяжините с ръка. Слънцето залязваше над назъбените покриви и хвърляше последен проблясък над Града на шепотите.

— Скоро ще започне маскеният бал на Соториус. — От другата страна на канала зад „Кардоти“ започваха да палят факли. Светлината се изливаше от прозорците на тъмните сгради към синьото вечерно небе. Морвийр избърса паяжините от пръста си с лека погнуса. — Ще седим в този мизерен таван и ще чакаме негово височество принц Арио.