Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (56)

За победителите…

Черния Дау казваше, че единственото по-хубаво от битка е битка и после шибане. Тръпката нямаше как да не се съгласи. И тя също. В крайна сметка го очакваше, когато той се вмъкна в тъмната стая, гола като бебе, протегната на леглото, с ръце зад главата и един дълъг гладък крак, сочещ към него.

— Защо се забави? — попита и разлюля бедра.

Принципно се смяташе за съобразителен, но в момента единственото движещо се нещо беше чепът му.

— Аз… — Не мислеше за нищо освен за тъмните косъмчета между краката й. Гневът му бе изтекъл като бира от пробита делва. — Бях… — Затвори вратата с крак и тръгна бавно към нея. — Няма значение, нали?

— Не особено. — Тя се плъзна от леглото и започна да разкопчава взетата назаем риза, сякаш се бяха уговорили предварително.

— Не мога да кажа, че го очаквах… — Тръпката посегна към нея, почти уплашен да я докосне, за да не се окаже, че сънува. Прокара пръсти по голата й ръка. — Не и след последния ни разговор.

Тя зарови пръсти в косата му и придърпа главата му към себе си. Целуна го по врата, след това по брадичката и накрая по устата.

— Да се махна ли? — Тя засмука устата му.

— Не, по дяволите. — Гласът му беше съвсем пресипнал.

Тя откопча колана и извади члена му. Започна да го търка с ръка, панталоните му се свлякоха бавно на коленете, катарамата издрънча на пода.

Устните й се плъзнаха по гърдите му, по корема, езикът загъделичка пъпа. Ръката й се плъзна под топките му, хладна и гъделичкаща, и Тръпката изпищя почти като жена. Чу засмукващия звук на устните й и се приведе с омекнали колене и висящо чене. Главата й започна да се клати леко и той задвижи бедра в такт, без да мисли, квичеше като прасе пред корито с помия.

 

 

Монца обърса уста с обратната страна на ръката си и намръщено го поведе към леглото. Той целуваше врата и гърдите й и ръмжеше като куче, намерило кокал. Монца вдигна крак и го уви около гърба му. Той се намръщи, лявата част на лицето му бе в сянка, а дясната леко осветена от играещия пламък на лампата. Прокара бавно пръст по белезите на ребрата й. Тя плесна ръката му.

— Казах ти. Паднах в пропаст. Сваляй си панталоните.

Той се извъртя нетърпеливо и ги оплете около глезените си.

— Проклятие! Мамка му! Ах!

Най-накрая ги събу и тя го събори по гръб и се покатери отгоре му. Едната му ръка се плъзна по бедрото й, влажните пръсти заиграха между краката й. Тя остана така, надвесена над него, ръмжеше в лицето му и усещаше накъсания му дъх. Търкаше се в ръката му и усещаше втвърдяващия се член до бедрото си…

— Чакай! — Той се надигна намръщено и издърпа кожата на члена си. — Така. Давай!

— Аз ще кажа кога. — Монца се наведе напред на колене, намери мястото и се плъзна леко назад, нито вътре, нито навън.

— Ох. — Той се размърда на лакти и се притисна към нея.

— Ах. — Монца се наведе и косата й погъделичка лицето му. Той се усмихна и щракна със зъби.

— Ъ-ъ-ъх. — Тя натика палец в устата му и дръпна главата му настрани. Той го засмука, захапа го, хвана китката й, облиза ръката й, брадичката и накрая езика.

— А-ах. — Монца започна да се отпуска надолу, усмихна се, изръмжа и чу как той изръмжа насреща.

— Ох.

 

 

Беше хванала основата на члена му с ръка и се търкаше с главичката, нито вътре, нито вън, винаги по средата. Другата беше зад главата на Тръпката и го притискаше към циците й. Той ги стисна и захапа.

Пръстите й се плъзнаха по брадичката и нагоре към изгорената буза, галеха нежно, гъделичкаха, дращеха. Тръпката усети внезапен прилив на гняв. Сграбчи китката й и стисна. Извъртя я на колене, изви ръката зад гърба й и я накара да наведе лице към завивките.

Ръмжеше нещо на северняшки, но нямаше представа какво. Усещаше изгаряща нужда да я нарани. Да нарани себе си. Хвана я с другата ръка за косата и блъсна главата й към стената. Заръмжа и се заклати зад нея, а тя застена. Ръката й, все още извита болезнено, го придърпваше по-близо, по-навътре.

Стенеха унесено. Леглото стенеше с тях.

 

 

Монца се друсна още няколко пъти. Всеки път той надаваше лек стон и извиваше глава назад. Тя ръмжеше през стиснати зъби, мускулите й се свиваха болезнено и се отпускаха бавно. Замря за момент, приведе се, отпусната като мокри листа, дъхът постепенно се върна в гърлото й. Намръщи се, а той потрепери и се друсна още веднъж. Монца се измъкна от него, хвана чаршафа и се избърса. Той лежеше по гръб, потните му гърди се издуваха и спадаха. Беше разперил широко ръце и се взираше в тавана.

— Значи това бил вкусът на победата. Ако знаех, щях да рискувам по-рано.

— Не, нямаше. Ти си Закъсняващия херцог, не помниш ли?

Той хвана омекналия си член и го размята насам-натам.

— Е, за някои неща е по-добре да си бавен…

 

 

Тръпката отпусна пръстите си, още изтръпнали и схванати от стискането на брадвата. Бледите следи по китката й постепенно порозовяха. Той седна, трепереше, болящите мускули се отпускаха, дъхът му се връщаше. Похотта му бе изчезнала, а заедно с нея и гневът. Поне засега.

Огърлицата от червени камъни изтрака, когато тя се завъртя към него. Легна по гръб, с меки цици, потни бедра и нежни ключици. Намръщи се и започна да си разтрива китката.

— Не исках да те нараня — изръмжа той. Излъга, разбира се, но не му пукаше.

— О, не съм толкова крехка. И можеш да ме наричаш Карлот. — Погали нежно устните му с пръст. — Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

 

 

Монца се измъкна от леглото и тръгна към бюрото. Краката я боляха и не я държаха, стъпалата й шляпаха по мрамора. Острието на ножа и полираната лула блестяха. Седна пред тях. Вчера нямаше да удържи треперещите си ръце. Днес, въпреки безбройните нови охлузвания, натъртвания и болежки от битката, нямаше такава нужда. Протегна лявата си ръка, огледа засъхналите корички на раните и се намръщи. Не трепереше.

— Не вярвах, че ще успея.

— А?

— Да победя Орсо. Мислех, че мога да докопам трима. Може би четирима, преди да ме спипат. Не вярвах, че ще оцелея толкова дълго. Никога не съм очаквала, че мога наистина да успея.

— А сега можем да кажем, че предимството е на твоя страна. Колко бързо се съживява надеждата. — Рогонт се изправи пред огледалото. Високо огледало, с разноцветните цветя на визеринските майстори по края. Докато го гледаше как позира, не можеше да повярва, че някога и тя е била толкова суетна. Колко часове бе загубила да се кипри пред огледалото. Колко пари бяха пръснали двамата с Бена за дрехи. Падането от планината, потрошеното тяло, осакатената ръка и шестте месеца живот като куче я бяха излекували поне от това. Може би трябваше да предложи същия лек на Рогонт.

Херцогът вдигна гордо брадичка и се изпъчи. Намръщи се, издиша и докосна една дълга резка до ключицата си.

— Проклятие!

— Да не си се одраскал с пиличка за нокти?

— Подобен дивашки удар с меч можеше да убие някой не толкова величествен. Трябва да знаеш! Но го изтърпях без оплакване и се борех като тигър. Кръвта течеше и течеше по бронята ми! Почвам да подозирам, че дори може да ми остане белег.

— Несъмнено ще го носиш с огромна гордост. Може да изрежеш всичките си ризи, за да се перчиш пред хората.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да реша, че ми се подиграваш. Нали осъзнаваш, че ако всичко се развие според плановете ми, а те вървят съвсем както трябва, скоро ще насочваш сарказма си към краля на Стирия. Даже вече съм си поръчал корона, при Зобен Касум, известния бижутер от Коронтиз…

— Несъмнено изработена от гуркулско злато.

Рогонт се намръщи.

— Светът не е толкова прост, генерал Муркато. Бушува велика война.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си я изпуснал. Все пак Кървавите години са към края си.

Той изсумтя на свой ред.

— Кървавите години са само дребно сражение. Войната е започнала много преди да се родим. Борба между гуркулите и Съюза. Или между силите, които ги контролират. Църквата на Гуркул и банките на Съюза. Бойните полета са навсякъде и всеки трябва да вземе страна. По средата са само труповете. Орсо е със Съюза. Орсо има подкрепата на банките. И аз си имам своите… поддръжници. Всеки мъж трябва да коленичи пред някого.

— Може би не си забелязал, но аз не съм мъж.

Рогонт се усмихна.

— О, забелязах. Това беше второто нещо, което ме привлече към теб.

— А първото?

— Можеш да ми помогнеш да обединя Стирия.

— И защо да го правя?

— Обединена Стирия… може да е велика като Съюза, като империята Гуркул. Даже по-велика! Може да се освободи от сблъсъка им и да стане независима. Свободна. Никога не сме били по-близо до това! Никанте и Пуранти се надпреварват да си върнат благоволението ми. Афоя никога не ме е изоставяла. Соториус е мой човек, особено като гарантирам няколко концесии на Сипани. Няколко острова и град Борлета…

— А какво ще кажат гражданите на Борлета?

— Каквото аз поискам. Те са продажна тълпа, както сама забеляза, когато ти предложиха главата на обичния им херцог Кантейн. Мурис се преклони пред Сипани, а Сипани се прекланя пред мен, поне на думи. Силата на Визерин се срина. Муселия, Етрея, Каприл. Подозирам, че през последните години двамата с Орсо съвсем смазахте желанието им за независимост.

— А Уестпорт?

— Подробности, подробности. Част от Съюза или от Канта, зависи кого питаш. Не, само Талинс ме притеснява. Талинс е ключът за ключалката, главината за колелото, последното парче от величествения ми пъзел.

— Обожаваш да слушаш гласа си, нали?

— Смятам, че говоря доста разумно. Армията на Орсо е разбита и властта му изчезва заедно с нея, като пушек на вятъра. Той винаги е разчитал на меча, за разлика от някои други… — Вдигна вежди към нея и тя махна с ръка. — Сега мечът му е счупен и се оказва, че няма приятели. Но това няма да е достатъчно да унищожа Орсо. Трябва да го заменя с някой, който да води бунтовните жители на Талинс към моето стадо.

— Обади ми се, като намериш точния пастир.

— О, вече го намерих. Някой талантлив, коварен, с решителност и страховита репутация. Някой, обичан в Талинс повече от Орсо. Толкова, че той се е опитал да го убие, за да не му отнеме трона.

Тя присви очи.

— Не исках трона му тогава. И сега не го искам.

— Но пък след като е свободен… Какво ще правиш, като си отмъстиш? Заслужаваш да те запомнят. — Бена щеше да каже същото и Монца трябваше да признае, че част от нея се наслаждава на ласкателството. Наслаждаваше се да е толкова близо до могъществото. Беше свикнала и с двете, а от много отдавна не ги бе изпитвала. — Освен това какво по-голямо отмъщение от това да сбъднеш най-големия страх на Орсо? — Това й допадна доста и Рогонт се усмихна мазно, защото го знаеше. — Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб.

 

 

— Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб. — Това звучеше добре за гордостта на Тръпката и тя се усмихна мазно, защото го знаеше. — Останах без пукнат приятел в целия Кръг на света.

— Имаш таланта да си създаваш нови.

— По-трудно е, отколкото си мислиш. Да си винаги външен, чужд. — След последните няколко месеца Тръпката нямаше нужда от обяснения. Доколкото виждаше, тя не лъжеше, а просто изкривяваше истината, както й е угодно. — И понякога е трудно да различиш приятел от враг.

— Вярно. — И това нямаше нужда от обяснение.

— Предполагам, че в родината ти лоялността се смята за благородно качество. В Стирия обаче човек се превива според вятъра. — Трудно можеше да повярва, че някой с толкова сладка усмивка е замислил нещо тъмно. Но всичко около него беше тъмно. Всичко имаше скрито острие. — Виж общите ни приятели, генерал Муркато и Великия херцог Рогонт. — Двете очи на Карлот се плъзнаха към неговото. — Какво ли правят в момента, как мислиш?

— Шибат се! — извика той остро и гневът му закипя. Тя се дръпна, сякаш очакваше да й разбие главата в стената. Може би беше готов да го направи. Или да разбие собствената си глава. Но лицето й се успокои и тя се усмихна отново, сякаш убийственият гняв беше любимото й качество.

— Змията на Талинс и Червея на Осприя си подхождат напълно. Пасват си като коварна двойка. Най-големият лъжец и най-голямата убийца на Стирия. — Тя проследи нежно белега на гърдите му с пръст. — Какво ще стане, когато Монца приключи с отмъщението си? Когато Рогонт я закара като кукла пред жителите на Талинс? Ще има ли място за теб, когато Кървавите години приключат? Когато войната свърши?

— Нямам място в мирно време. Вече го доказах.

— Тогава се боя за теб.

— Късметлия съм, че ми наглеждаш гърба — изсумтя Тръпката.

— Искам да направя нещо повече. Но знаеш как Касапина на Каприл решава проблемите си, а пък херцог Рогонт не цени много честните мъже…

 

 

— Ценя безкрайно много честните мъже, но да се биеш гол до кръста? Това е… — Рогонт направи гримаса, сякаш бе отпил пресечено мляко. — Клиширано. Аз не бих го направил.

— Кое, да се биеш ли?

— Как смееш, жено?! Аз съм прероденият Столикус! Знаеш за какво говоря. Твоят северен спътник с… — Рогонт махна лениво към лявата страна на лицето си. — С окото. Или по-скоро без.

— Вече ревнуваш? — На Монца й се догади дори от повдигането на темата.

— Малко. Но не ревността ме притеснява. Този човек е твърде склонен към насилие.

— Затова го взех.

— Може би е време да го зарежеш. Бесните кучета нападат по-често стопаните си, отколкото враговете им.

— И най-вече любовниците на стопаните си.

Рогонт прочисти нервно гърлото си.

— Не бихме искали това. Той изглежда направо залепен за теб. Когато водораслите се залепят за дъното на кораб, е време да се приложи внезапна, неочаквана… решителна сила.

— Не! — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Не. Той спаси живота ми. Повече от веднъж. И рискува своя. Спаси ме вчера, а днес искаш да го убием? Не. Задължена съм му. — Спомни си миризмата, когато Лангриер притискаше метала към лицето му, и потръпна. „Трябваше да си ти“. — Не! Няма да го закачаш.

— Помисли. — Рогонт тръгна бавно към нея. — Разбирам колебанието ти, но и ти трябва да разбереш, че това е най-безопасният начин.

— Най-благоразумният? — присмя му се тя. — Предупреждавам те. Остави го на мира.

— Монцаро, моля те, разбери… За твоята безопасност… ааау! — Тя скочи от стола и го изрита. Хвана ръката му, докато падаше на колене, изви я зад гърба му и притисна лицето му в хладния мрамор.

— Не чу ли какво ти казах? Ако искам внезапна, неочаквана и решителна сила… — Монца изви ръката му още малко и той изпищя и се загърчи безпомощно. — Мога да се оправя и сама.

— Да! Ау! Да! Разбирам! Много добре разбирам.

— Добре. Повече не повдигай тази тема. — Тя пусна китката му и Рогонт остана да лежи за момент по очи, дишаше тежко. Обърна се по гръб, потри нежно ръка и се намръщи, защото тя седна на корема му.

— Защо го направи? Заболя ме.

— Може би ми достави наслада. — Монца погледна през рамо. Членът му бе полутвърд и се търкаше към крака й. — А май и на теб.

— Всъщност… Трябва да призная, че ми е приятно да съм под силна жена. — Докосна коленете й, прокара пръсти по белезите на бедрата й и нежно обратно. — Предполагам… че няма да се съгласиш… да пикаеш върху мен?

Монца се намръщи.

— Не ми се пикае.

— Може би… да пийнеш малко вода? И след това…

— Предпочитам гърнето.

— Жалко. То няма да го оцени.

— Като го напълня, можеш да правиш с него каквото поискаш. Как ти звучи?

— Уф. Изобщо не е същото.

Монца поклати глава и стана.

— Претендентка за Велика херцогиня да пикае върху бъдещия крал. Как пък го измисли?

 

 

— Достатъчно. — Тръпката беше покрит с натъртвания, охлузвания и синини. Гадно одраскване точно на гърба, където не можеше да се почеше. Членът му омекваше и всички дребни дразнители се завръщаха в потната жега и дразнеха търпението му. Беше му писнало от говорене, след като й двамата лъжеха очевидно, като гниещ труп в леглото. — Ако искаш Муркато мъртва, просто го кажи.

Тя го зяпна.

— Ти си изненадващо прям.

— Не. Аз съм точно толкова прям, колкото се очаква от едноок убиец. Защо?

— Какво защо?

— Защо толкова искаш да умре? Аз съм идиот, но не чак толкова голям. Знам, че жена като теб няма да е привлечена от лицето ми. Нито от чувството ми за хумор. Може би искаш да си отмъстиш за това, което ти стори в Сипани. Всички искат да отмъщават. Но това е само малка част.

— Не е малка… — Тя бавно прокара пръст по крака му. — Колкото до привличането, винаги съм си падала по честни мъже, а не просто красиви лица, но се чудя… мога ли да ти имам доверие?

— Не. Ако можеше, тогава нямаше да съм подходящ за задачата, нали? — Хвана пръста й и го изви, придърпа намръщеното й лице към себе си. — Какво ще спечелиш ти?

— Ау! Има един човек в Съюза! Този, за когото работех. Който ме изпрати в Стирия да шпионирам Орсо!

— Сакатия? — Витари беше споменала името. Човекът, който стоеше зад краля на Съюза.

— Да! Ау! Ау! — Тя изпищя, защото той изви пръста й още малко, преди да го пусне. Карлот го придърпа към гърдите си и се нацупи. — Защо го направи? Заболя ме.

— Може би изпитах наслада. Продължавай.

— Когато Муркато ме накара да предам Орсо, предадох и Сакатия. Може и да оцелея с враг като Орсо, но…

— Но не и с враг като Сакатия?

Тя преглътна.

— Да. Не и с такъв враг.

— По-лош враг от Великия херцог Орсо, така ли?

— Много по-лош. Муркато е цената му. Тя заплашва да провали внимателния му план да включи Талинс в Съюза. Иска я мъртва. — Спокойната маска беше изчезнала. Карлот бе отпуснала рамене и гледаше завивките. Гладно, болно и много, много уплашено. На Тръпката му хареса. Може би първият истински поглед, откакто бе пристанал в Стирия. — Ако намеря начин да я убия, ще спася живота си — прошепна тя.

— И аз мога да ти помогна.

Тя го погледна твърдо.

— Можеш ли да го направиш?

— Можех да го направя днес. — Беше мислил как можеше да й сцепи главата с брадвата. Можеше да й стъпи на лицето и да я натисне под водата. Тогава щеше да се научи да го уважава. Вместо това я спаси. Може би защото се надяваше. Може би още се надяваше… но това само го бе направило на глупак. А на Тръпката му бе писнало да е глупак.

Колко души беше убил? Във всички битки, вражди и отчаяни сражения в Севера? Май по-малко, отколкото за последната половин година в Стирия. В „Кардоти“ сред пушека и цялата лудост. Сред статуите в двореца на херцог Салиер. В битката преди няколко часа. Може би двайсет. Повече. И жени също. Беше затънал в кръв, не по-малко от Кървавия Девет. Едва ли добавянето на още някой щеше да му коства мястото между праведните. Устата му потрепери.

— Мога да го направя. — Беше видно, като белега на лицето му, че Монца не я е грижа за него. Защо трябваше него да го е грижа? — Може да стане лесно.

— Направи го. — Тя изпълзя върху него на четири крака, с полуотворена уста, белите й цици се люшкаха. Погледна го право в окото. — За мен. — Зърната й се отъркаха в гърдите му. — За теб. — Огърлицата от кървавочервени камъни изтрака нежно в брадичката му. — За нас.

— Трябва да подбера момент. — Той пусна ръка по гърба към задника й. — Предпазливостта на първо място, нали?

— Разбира се. Хубавата работа не става бързо.

Главата му беше пълна с аромата й, сладникава миризма на цветя и остра на отминал секс.

— Тя ми дължи пари — изръмжа последното си оправдание.

— Пари. Занимавала съм се с търговия. Купуване. Продаване. — Дъхът й пареше шията му, устата, лицето. — Според дългия ми опит, когато хората започнат да говорят за цена, сделката вече е сключена. — Тя се притисна към него, устните й докоснаха белега на бузата. — Направи го и обещавам, че ще получиш повече, отколкото можеш да похарчиш. — Хладният й език се спусна нежно върху изгорялата плът около металното му око, сладко и успокояващо. — Имам уговорка… с Банкова къща… „Валинт и Балк“…