Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (6)

Шест и едно

Заровете показваха шест и едно. Най-голямата цифра и най-малката. Добро определение за живота на Дружелюбния. От най-ниското стъпало до висините на триумфа. И обратно.

Шест и едно прави седем. На седем години Дружелюбния бе извършил първото си престъпление. Но чак шест години по-късно го хванаха за първи път и получи първата си присъда. Тогава за пръв път написаха името му в голямата книга и го пратиха в Убежището. Беше откраднал, но не помнеше вече какво. Също така не помнеше и защо. Родителите му работеха усърдно, за да му осигурят всичко необходимо. Въпреки това бе откраднал. Може би някои мъже се раждаха, за да вършат злини. Поне съдиите му бяха казали така.

Прибра заровете в юмрука си, разклати ги добре и ги търкулна на камъните, гледаше ги с интерес. Винаги същата наслада и същото напрегнато очакване. Току-що хвърлените зарове можеха да покажат всичко, преди да спрат да се въртят. Наблюдаваше ги и пресмяташе шансове, вероятности, своя живот и този на северняка. Всички животи във великия град Талинс се въртяха с тях.

Шест и едно.

Дружелюбния се усмихна леко. Шансовете да се падне шест и едно втори път бяха едно към осемнайсет. Слаба вероятност, биха казали някои, гледайки към бъдещето. Но той се взираше в миналото и знаеше, че няма шанс да се паднат други числа. Какво предстоеше? Бъдещето бе винаги пълно с възможности. А миналото? Заминало и вкоравено, като тесто, изпечено на хляб. Нямаше връщане назад.

— Какво казват заровете?

Дружелюбния прибра зарчетата в шепа и вдигна поглед. Тръпката беше голям мъж, но без мудността, която бе характерна за някои едри хора. Силен. Но не като фермер или работник. Схватлив. Разбираше си от работата. Имаше признаци и Дружелюбния ги знаеше до един. В Убежището трябваше да си способен да прецениш доколко опасен е някой. Да прецениш и да реагираш, без да се замисляш. Мъжът вероятно бе воин, при това опитен, ако се съдеше по белезите и изражението, с което гледаше, докато се готвеха за насилие. Не особено доволен, но готов. Не изглеждаше вероятно да побегне или да се обърка. Подобни мъже, които запазваха спокойствие в напечени ситуации, бяха рядкост. На лявата му китка имаше белег, който приличаше на числото седем, ако се гледаше под определен ъгъл. Днес седем бе добро число.

— Нищо не казват. Те са просто зарове.

— Тогава защо ги хвърляш?

— Защото са зарове. Какво друго да ги правя?

Дружелюбния притвори очи и притисна юмрука със заровете към бузата си, усещаше топлите ръбове с дланта си. Какви ли числа бяха готови да се паднат сега? Пак шест и едно? Усети лека тръпка. Шансовете комбинацията да се падне за трети път бяха триста двайсет и четири към едно. Триста двайсет и четири беше бройката на килиите в Убежището. Добра поличба.

— Идват — прошепна севернякът.

Бяха четирима. Трима мъже и курва. Дружелюбния чуваше подрънкването на нощното й звънче в мразовития въздух. Един от мъжете се смееше. Бяха пияни; безформени фигури, приближаващи се по тъмната алея. Заровете трябваше да почакат.

Той въздъхна и ги зави в парцалчето, един, два, три пъти, и ги пъхна в безопасната тъмнина на вътрешния си джоб. И на него му се искаше да е на тъмно и безопасно място, но нещата стояха другояче. Нямаше връщане назад. Изправи се и изтупа мръсотията от коленете си.

— Какъв е планът? — попита Тръпката.

Дружелюбния сви рамене.

— Шест и едно.

Придърпа качулката си и тръгна приведен напред, с ръце в джобовете. Приближаващата група се освети от един висок прозорец. Четири гротескни карнавални маски, иззад които долиташе пиянски смях. Едрият мъж в центъра имаше малки очички и алчна усмивка. Гримираната жена се клатушкаше на високите си обувки до него. Стройният брадат мъж отляво се подсмихваше. Десният бършеше сълзи от смях от сивата си буза.

— И какво? — извика той, кикотеше се по-силно от нужното.

— Какво мислиш? Ритах го до посиране. — Още смях, женският фалцет в контраст с мъжките басове. — Казах му, че херцог Орсо харесва мъже, които са съгласни…

— Гоба? — обади се Дружелюбния.

Мъжът изви глава и усмивката изчезна от разплутото му лице. Дружелюбния спря. Беше изминал четирийсет и една крачки от мястото, където хвърляше заровете. Шест и едно прави седем. Седем по шест беше четирийсет и две. Като махнеш едно…

— Кой си ти? — изръмжа Гоба.

— Шест и едно.

— К’во? — Мъжът отдясно понечи да избута Дружелюбния. — Разкарай се, откачен…

Сатърът разцепи главата му чак до носа. Дружелюбния отскочи встрани преди онзи отляво да отвори уста и го наръга. Пет пъти в корема, след което отстъпи назад и с обратен замах преряза гърлото му с дългия си нож. Ритна краката и тялото се строполи на паветата.

Настъпи моментна пауза и Дружелюбния бавно си пое дъх. Първият мъж имаше една огромна рана на черепа, а над затворените му очи бяха полепнали парченца мозък. Другият беше наръган пет пъти, а кръвта се изливаше от прерязаното гърло.

— Добре — каза Дружелюбния. — Шест и едно.

Курвата започна да пищи. Напудрената й буза беше изпръскана с кръв.

— Ти си мъртъв! — изръмжа Гоба, залитна назад и измъкна ножа от колана си. — Ще те убия! — Само че не смееше да пристъпи напред.

— Кога? — попита Дружелюбния и отпусна ръце с оръжията. — Утре ли?

— Ще…

Тръпката го удари с тояга по тила. Добър удар, на точното място. Коленете на Гоба моментално се подгънаха, той падна по лице на паважа, а ножът издрънча, изпуснат от безжизнения му юмрук.

— Нито утре, нито никога. — Жената продължаваше да пищи. Дружелюбния се обърна към нея. — Ти що не бягаш? — Тя се завъртя и хукна в мрака, залиташе на високите токчета, звукът от нощното звънче се носеше зад нея.

Тръпката погледна намръщено труповете. Двете кървави следи се процеждаха между паветата и се смесваха в обща локва.

— В името на мъртвите — промърмори той на северняшки.

Дружелюбния сви рамене.

— Добре дошъл в Стирия.