Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (51)

Неговият план за атака

Южният склон на планините Урвал, гръбнака на Стирия, сенчести клисури и величествени върхове, огрени от златистата вечерна светлина, се спускаше на юг и завършваше с големите скали, в които бе изсечена самата Осприя. Дълбоката зелена долина между града и хълма, на който беше щабът на Хилядата меча, беше изпъстрена с диви цветя в стотици цветове. В дъното се виеше река Сулва, на път към далечното море, а залязващото слънце оцветяваше водите й в цвета на разтопен метал.

В маслините чуруликаха птички. В тревите цвърчаха и подскачаха скакалци. Вятърът галеше лицето на Коска и караше перото на шапката, която бе нагласил на сгънатия си лакът, да се разклаща героично. Северно от града имаше лозя. Редици зелени лози на кафявия хълм, които непрекъснато притегляха погледа на Коска и караха устата му да се пълни със слюнка и болезнен копнеж. Най-добрите лозя в Кръга на света растяха на тази почва…

— Милостиви сили, как само ми се пие — промълви той.

— Красиво е — въздъхна принц Фоскар.

— Никога ли не сте виждали Осприя, ваше височество?

— Само съм чувал истории, но…

— Направо спира дъха, нали? — Градът беше построен на четири огромни нива, изсечени в белите скали, всяко със собствена гладка стена, всичките нива претъпкани със сгради, плетеница от покриви, куполи и кули. От планината се спускаше древният Имперски акведукт, повече от петдесет арки, най-високата около двайсет човешки ръста. На върха се извисяваше цитаделата, четири величествени кули срещу потъмняващото лазурно небе. Вече се палеха светлини и градът бе озарен от стотици искрящи точици. — Няма второ такова място.

Пауза.

— Сякаш е почти срамота да го разваляме с огън и меч — отбеляза Фоскар.

— Почти, ваше височество. Но е война и това са достъпните инструменти.

Коска беше чувал, че граф Фоскар, вече принц след злополуката с брат му в известния бордей на Сипани, е неопитен, колеблив и страхлив младок, и беше повече от приятно изненадан от видяното. Вярно, беше неопитен, но пък всеки започва млад, освен това бе по-скоро разумен, отколкото слаб, трезвомислещ, а не страхлив, учтив, а не лигав. Млад мъж, много подобен на Коска на неговите години. Или по-скоро, точно обратното.

— Защитните съоръжения изглеждат впечатляващо… — измърмори принцът, докато оглеждаше стените с далекогледа си.

— Така е. Осприя е била най-далечният пост на Новата империя. Изградена е, за да отблъсква напиращите баолски орди. Някои от стените са удържали диваците повече от петстотин години.

— А херцог Рогонт няма ли да се окопае? Той е известен с това, че избягва сраженията при всяка възможност…

— Ще ви даде битка, ваше височество — каза Андич.

— Трябва — избоботи Сесария, — иначе ще обсадим красивата му долина и ще умре от глад.

— Превъзхождаме го повече от три към едно — добави Виктус.

Коска не можеше да не се съгласи.

— Стените са полезни само когато очакваш помощ, а вече няма кой да помогне на Лигата на Осемте. Трябва да се бие. Ще се бие. Той е отчаян. — Ако имаше нещо, от което да разбира, това бе отчаянието.

— Трябва да призная, че имам някои… притеснения. — Фоскар нервно прочисти гърлото си. — Разбрах, че винаги сте мразели баща ми страстно.

— Страстно. Ха. — Коска махна с ръка. — Като млад оставях страстите да ме водят, но научих няколко доста сурови урока в полза на хладнокръвието. С баща ви сме имали разногласия, но аз преди всичко съм наемник. Ако оставя личните чувства да пречат на кесията ми, ще е ужасно непрофесионално.

— Леле! — Виктус гледаше цинично. Дори повече от обикновено.

— Виж, тримата ми най-близки капитани… — Коска махна театрално с шапката към тях. — Предадоха ме и буквално сложиха Муркато в моя стол. Начукаха ми го чак до топките, както казват в Сипани. До техните топки, ваше височество. Ако бях отмъстителен, щях да насоча отмъщението си към тези три лайна. — Коска се засмя, те го последваха и напрегнатата атмосфера се разведри. — Но ние можем да сме си полезни, затова съм им простил всичко, както и на баща ви. Отмъщението не носи зора на утрото и когато го поставят на везните на живота, не струва и пукната пара. Не се притеснявайте, принц Фоскар. Аз съм изцяло за работата. След като сте ми платили, съм ваш.

— Вие сте самата щедрост, генерал Коска.

— По-скоро съм самата алчност, което не е съвсем същото, но върши работа. Да вървим на вечеря. Някой от вас, джентълмени, желае ли питие? Вчера открихме сандък с чудесно вино в едно имение нагоре по реката…

— По-добре ще е да обсъдим стратегията, преди да започнат празненствата. — Острият глас на полковник Риграт направо пилеше по зъбите на Коска. Беше с остро лице, остър глас и остро самодоволство, към четирийсетте, с добре изгладена униформа. Преди бе заместник на генерал Ганмарк, а сега на Фоскар. Предполагаемият мозък на талинската операция, доколкото зад нея имаше мозък. — Сега, докато всички са още с акъла си.

— Повярвай ми, млади човече — макар че не беше нито млад, нито човек, що се отнасяше до Коска, — акълът ми не си отива лесно. Нима имаш план?

— Имам! — Риграт извади отривисто бастунчето си и Дружелюбния се подаде иззад най-близката маслина и посегна към оръжията си. Коска го спря с усмивка и леко поклащане на глава, останало незабелязано от останалите.

Никомо беше войник цял живот, така да се каже, но така и не можеше да разбере приложението на бастунчето. Не можеш да убиеш човек с него, че даже не можеш и да го заплашиш. Не можеш да забиеш колче на палатка, да опечеш месо на шиш или да го заложиш за някакви пари. Може би служеше за чесане на онези трудно достижими места по гърба? Или за стимулиране на ануса? А може би да бележи, че човекът, който го носи, е глупак? За тази цел определено вършеше възхитителна работа, реши той, докато Риграт сочеше към реката.

— Сулва има два брода! Горен… и долен! Долният е по-широк и по-надежден за прекосяване. — Полковникът посочи мястото, където тъмната черта на Имперския път срещаше реката. Блестящите води излизаха от леко наклоненото дъно на долината. — Горният, на около миля срещу течението, също може да се използва по това време на годината.

— Два брода значи? — Това беше добре известен проклет факт. Коска лично бе пресякъл реката по единия, когато пристигна да бъде възнаграден от Великата херцогиня Сефелин и поданиците й, и избяга през другия, когато кучката се опита да го отрови. Сложи си шапката и от джоба на палтото си извади очуканата манерка — онази, която Морвийр му бе подхвърлил в Сипани. Отви капачката. Риграт го изгледа лошо.

— Мисля, че се съгласихме да пием, след като обсъдим стратегията.

— Ти се съгласи. Аз просто си премълчах. — Коска затвори очи, пое дъх и отпи здрава глътка. След това още една. Усети прохладата в устата и сухото си гърло. Питие, питие, питие. Въздъхна щастливо. — Няма по-хубаво нещо от вечерното питие.

— Може ли да продължа? — изсъска Риграт нетърпеливо.

— Разбира се, момчето ми, давай.

— Вдругиден, призори, ще поведеш Хилядата меча по долния брод…

— Да ги поведа? Най-отпред?

— Че къде другаде да е командирът?

Коска размени смаян поглед с Андич.

— Навсякъде другаде. Някога бил ли си на предната линия? Шансът да те убият там е наистина голям.

— Изключително голям — каза Виктус.

Риграт изскърца със зъби.

— Води, откъдето искаш, но Хилядата меча ще прекосят реката, подкрепяни от нашите съюзници от Етрисани и Чезале. Херцог Рогонт няма да има друг избор, освен да ви нападне с цялата си сила: ще се надява, че ще ви разпердушини, преди да пресечете. Щом сражението започне, нашите редовни войски ще прехвърлят реката по горния брод. Ще нападнем противника във фланг и… — Той удари с бастунчето по дланта си.

— Ще ги ударите с дърво?

Риграт не се засмя. Коска се зачуди дали въобще познава подобни емоции.

— Със стомана, сър, със стомана! Ще ги разбием и ще сложим окончателен край на омразната Лига на Осемте!

Настъпи продължителна пауза. Коска се намръщи на Андич и той му отвърна със същото. Сесария и Виктус поклатиха глави. Риграт барабанеше нетърпеливо с бастунчето по крака си. Принц Фоскар отново прочисти гърло и попита малко нервно:

— Вашето мнение, генерал Коска?

— Хмм. — Коска поклати глава, погледна искрящата река и се намръщи. — Хмм. Хмм. Хмммм.

— Хммм. — Виктус потропа по свитите си устни с пръст.

— Мфффф. — Андич изпусна въздух през издутите си устни.

— Хррррм. — Сесария изръмжа неубедено.

Коска свали шапката си, почеса се по главата и пак си я сложи. Перото отново се заразвява.

— Хмммммммммммм…

— Да разбирам ли, че не одобрявате? — попита Фоскар.

— Да не се издадох? Е, тогава значи не мога да потисна притесненията си. Не съм убеден, че Хилядата меча са подходящи за задачата, която им възлагате.

— Не сме убедени — каза Андич.

— Не сме подходящи — добави Виктус.

Сесария беше като мълчалива планина, изпълнена с колебания.

— Нима не платихме за услугите ви? — настоя Риграт.

Коска се засмя.

— Платихте. И Хилядата меча ще се бият, може да разчитате на това!

— Ще се бият до последния човек! — натърти Андич.

— Като дяволи — допълни Виктус.

— Но като техен капитан-генерал съм загрижен как да се бият най-добре. Знаете, че доста бързо загубиха двама командири.

И наведе глава, сякаш съжаляваше за факта и не бе облагодетелстван от събитията.

— Муркато и Верния. — Сесария въздъхна, сякаш не беше един от главните инициатори за смяната на командването.

— Възлагат им се предимно помощни функции.

— Разузнаване — оплака се Андич.

— Охрана на фланговете — изръмжа Виктус.

— Моралът им е много нисък. Плащате им, но парите не са най-добрата мотивация да си рискуваш живота. — Особено за наемника. — Да ги хвърлите в сериозно меле, срещу отчаян противник, лице в лице… Не казвам, че ще се огънат, но… — Коска се намръщи и се почеса по врата. — Може да се огънат.

— Надявам се, че това не е пример за прословутото ви нежелание за бой — каза презрително Риграт.

— Нежелание… за бой? Питайте който и да е, аз съм истински тигър! — Виктус изсумтя, но Коска не му обърна внимание. — Тук е въпрос на правилен подбор на инструментите. Човек не използва шпага, за да сече дебело дърво. Използва брадва. Освен ако не е пълен задник. — Полковникът отвори уста, но Коска не му даде възможност да говори. — Планът принципно е хубав. Поздравявам ви безрезервно, говоря ви като войник на войник.

Риграт се начумери, зачуден дали му се подиграват, или не, въпреки че беше очевидно.

— Но ще е по-разумно вашите редовни войници, тествани наскоро във Визерин и Пуранти, отдадени на каузата и свикнали да побеждават, бойци с твърд морал, да прекосят реката по долния брод и да се сразят с осприанците, подпомагани от съюзниците от Етрисани, Чезале и така нататък. — Той махна към реката с манерката, доста по-добра показалка от бастунчето, защото с него човек не можеше да се напие. — Хилядата меча ще са много по-полезни за бързите действия. Ще изчакат точния момент! Ще минат по горния брод с кураж и плам и ще изненадат противника отзад!

— Най-доброто място да удариш враг — измърмори Андич, а Виктус се позасмя.

Коска приключи, жестикулирайки с манерката.

— Така вашата корава храброст и нашата огнена страст ще се използват според предназначението си. Ще се пеят песни, ще има слава и ще се твори история. Орсо ще бъде крал… — Той се поклони леко на Фоскар. — И вие, ваше височество, след време.

Фоскар се намръщи към бродовете.

— Да. Да, разбирам. Но нещо…

— Значи се съгласихме! — Коска метна ръка през рамото му и го поведе към шатрата. — Столикус ли е казал, че великите мъже крачат в една посока? Мисля, че е той! Да крачим към вечерята, приятели! — Насочи пръст към тъмнеещите планини и блещукащата Осприя. — Кълна се, толкова съм гладен, че мога да изям цял град!

Топлият смях го изпроводи по пътя до палатката.