Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (60)

Завръщане по родните места

Монца се чувстваше адски скапано.

Краката я боляха, задникът й се бе протрил от яздене, раменете и вратът й бяха схванати и постоянно кривеше глава като сова, в напразен опит да се отпусне. Ако някой източник на агония се отдръпнеше за момент, друг мигновено попълваше празнината. Стърчащото й нещастно кутре сякаш беше вързано със струна от болка към лакътя — жегваше я всеки път щом помръднеше ръка. Безмилостното слънце печеше в яркото синьо небе, караше я да се мръщи и засилваше главоболието около монетите в черепа й. Потта се стичаше по главата, капеше по врата, събираше се в белезите от гаротата на Гоба и ги караше да сърбят изключително дразнещо. Кожата й беше влажна и лепкава. Пържеше се в бронята като риба в тиган. Рогонт я беше облякъл като идиотска представа за Богинята на войната. Неприятна комбинация от лъскава стомана и бродирана коприна, предлагаща удобство на кована броня и защита на нощница. Уж беше изработена от оръжейника на Рогонт, но на златистия нагръдник имаше доста повече място за цици, отколкото бе нужно. Според Закъсняващия херцог хората искаха да видят точно това.

И наистина много хора се бяха събрали да гледат.

Тълпите изпълваха тесните улици на Талинс. Натискаха се по прозорци и покриви, за да я зърнат. Трупаха се по площади и градинки, хвърляха цветя, вееха флагове и кипяха от надежда. Викаха, крещяха, свиркаха, пляскаха и се надпреварваха кой да проглуши кънтящия й череп. По кръстовищата се бяха събрали оркестри, които подхващаха военни маршове, щом се приближеше, след което музиката продължаваше да я следва и мелодията се смесваше с марша на следващите музиканти в едно безумно патриотично изпълнение.

Беше като при триумфа й след победата при Суит Пайнс, само че сега беше по-възрастна и в още по-лошо настроение. Брат й гниеше в земята и не се радваше на славата. А зад гърба й не беше старият приятел Орсо, а старият враг Рогонт. Може би накрая историята се свеждаше до това. Човек можеше да се надява само да смени едно гадно копеле с друго.

Минаха по Моста на сълзите, по Моста на монетите и Моста на чайките, с надвисналите птичи статуи, които гледаха мрачно процесията. Река Етрис се влачеше бавно под тях. След всеки ъгъл избухваше вълна аплодисменти. И й прилошаваше. Сърцето й думкаше. Очакваше всеки момент да я убият. Стрелите и остриетата изглеждаха много по-вероятни от цветята и милите думи, а и щяха да са по-заслужени. Агенти на херцог Орсо или на Съюза, или стотици други с лична вражда към нея. Ако тя беше в тълпата и видеше някаква жена да минава, облечена по този начин, щеше да я убие, ей така, за общото благо. Но явно Рогонт беше разпръснал слуховете си добре. Жителите на Талинс я обичаха. Или харесваха идеята за нея. Или поне изглеждаха така.

Викаха името й и името на брат й и изреждаха имената на победите. Афиери. Каприл. Муселия. Суит Пайнс. Хай Бенк. Бродовете на Сулва също. Монца се чудеше дали знаят на какво се радват. Места, на които бе оставила поле от трупове. Главата на Кантейн, побита над портите на Борлета. Ножът й в окото на Хермон. Гоба, насечен на парчета и оглозган от плъховете в подземията под краката им. Мотис и писарите му, с отровени книги, отровени пръсти, отровени езици. Арио и изкланите му гости в „Кардоти“. Ганмарк и избитите му стражи, Верния, висящ на колелото, Фоскар, с череп, разбит в пода. Цели каруци трупове. За някои съжаляваше, за други не. Но за никой не си струваше да се празнува. Намръщи се към щастливите лица по прозорците. Може би по това се различаваше от тези хора. Може би те просто харесваха трупове, стига да не са техните.

Погледна през рамо към така наречените си съюзници, но това изобщо не я успокои. Великият херцог Рогонт, бъдещият крал, се усмихваше на тълпата, заобиколен от бдителни стражи. Човек, чиято любов щеше да трае само докато имаше полза от нея. Тръпката, с проблясващо метално око. Човек, който под нейно влияние се бе превърнал от симпатичен оптимист в обезобразен убиец. Коска й намигна. Най-ненадеждният съюзник и най-непредсказуемият враг на света. А още не беше ясно кое от двете е. Дружелюбния… Кой знаеше какво се крие зад тези вечно празни очи?

Отзад яздеха оцелелите лидери на Лигата на Осемте. Или Деветте. Лироцио от Пуранти с изящните си мустаци, който срочно се бе прехвърлил обратно при Рогонт, след кратка забежка с Орсо. Графиня Котарда с вечно бдителния си чичо зад нея. Патин, Първи гражданин на Никанте, с императорско държане и селски дрехи, който бе пропуснал битката при бродовете, но беше повече от доволен да сподели победата. Имаше дори представители на градове, които бе плячкосала по заповед на Орсо. Граждани на Муселия и Етрея. Тук бе и палавата млада племенница на Кантейн, която внезапно се бе оказала херцогиня на Борлета и видимо се наслаждаваше на това.

Хора, които смяташе за врагове от толкова време, че й беше трудно да промени възприятията си. Като гледаше лицата им, явно усещането беше двустранно. Тя беше паякът в шкафа, който трябваше да изтърпят, за да се отърват от мухите. Но щом това станеше, кой иска паяци в салатата си?

Яздеха по безкрайната крайбрежна улица, чайките се въртяха и кряскаха над тях. Носът й беше изпълнен с гнилата солена миризма на Талинс. Покрай корабостроителницата. Корпусите на два недовършени бойни кораба стояха на подпори като скелетите на изхвърлени на брега китове. Покрай работилниците за въжета, платна, дъскорезниците, ковачниците за вериги и месингов обков. Покрай смърдящия рибен пазар с празни сергии. За първи път без хора, откакто победата й при Суит Пайнс беше изкарала цялото население по улиците.

Стените бяха окичени с плакати, както обикновено след изобретяването на печатарската преса. Стари победи, предупреждения, инициативи, патриотични глупости, слой върху слой. Последните показваха женско лице, строго, открито, със студена красота. Монца осъзна със спазъм в корема, че се предполага да е нейното. Отдолу пишеше: Сила, Кураж, Слава. Орсо беше казал, че за да превърнеш една лъжа в истина, просто трябва да я повтаряш достатъчно високо и често. И ето дръзкото й лице се повтаряше непрекъснато по разпокъсаните плакати на побелелите от сол стени. Имаше и други плакати, как вдига меч под надписа: Не се Предавай, Не Отстъпвай, Не Прощавай. Над тях, на тухлите, с червена боя и високи букви беше изписана една проста дума:

Отмъщение.

На безкрайните кейове имаше рибарски лодки, съдове за забавление, търговски кораби от всяка нация под слънцето. Клатеха се на вълните, такелажът им беше окичен с моряци, които искаха да видят как Змията на Талинс завзема града.

Точно както се бе страхувал Орсо.

 

 

Коска се чувстваше почти идеално.

Беше топло, но от проблясващото море подухваше хладен ветрец, а една от все по-нарастващата му колекция шапки му пазеше сянка на очите. Положението беше опасно, защото в тълпата сигурно имаше не един убиец, но за първи път наоколо имаше по-мразени мишени. Питие, питие, питие. Разбира се, гласът в главата му не млъкваше никога. Но вече беше намусено мърморене, а не отчаян вопъл, и виковете на тълпата определено го заглушаваха.

Всъщност много приличаше на Осприя след знаменитата му победа в Битката за Островите, като се махне миризмата на водорасли. Тогава стоеше изправен на стремената начело на колоната и приветстваше аплодисментите. Викаше, „Моля ви, не!“, но всъщност имаше предвид „Още, още!“. Великата херцогиня Сефелин, лелята на Рогонт, се къпеше в отразената му слава броени дни преди да опита да го отрови. Месеци преди нещата да се обърнат срещу нея и самата тя да бъде отровена. Ето това беше политиката в Стирия. Чак се зачуди за момент защо се замесва в нея.

— Обстановката се променя, хората остаряват, лицата се сменят, но аплодисментите си остават същите, жизнени, заразителни и толкова краткотрайни.

— Аха — изръмжа Тръпката. Явно това беше основна част от разговора на северняка напоследък, но устройваше Коска напълно. Въпреки всичките си усилия да се промени винаги предпочиташе да говори, а не да слуша.

— Винаги съм мразел Орсо, разбира се, но не изпитвам радост от свалянето му. — В дъното на улицата се виждаше висока статуя на страховития херцог на Талинс. Орсо беше известен покровител на скулптори, стига да използваха него за модел. Около нея беше издигнато скеле и хората удряха жизнерадостно лицето с чукове. — Вчерашните герои отшумяват толкова бързо. Както отшумях и аз.

— Но явно се завърна.

— Точно за това говоря! Всички се носим по течението. Чуй как превъзнасят Рогонт и съюзниците му, доскоро смятани за най-долните отрепки на света. — Посочи към плакатите на стената, които показваха как херцог Орсо завира главата си в тоалетна. — Смъкни само най-горния и ще видиш други, които обиждат половината от тази процесия по най-груб начин. Спомням си един, на който Рогонт сереше в чиния, а херцог Салиер ръчкаше с вилица. И друг, на който херцог Лироцио яхаше коня си. И като казвам „яхаше“…

— Ха — подсмихна се Тръпката.

— Конят не беше впечатлен. Ако поровиш достатъчно, трябва да призная със срам, че ще има и такива, които ме изкарват най-черния разбойник в Кръга на света, а сега… — Коска изпрати въздушна целувка към група жени на някакъв балкон. Те се усмихнаха и го посочиха, сякаш наистина беше герой.

Севернякът сви рамене.

— Тук хората не тежат. Вятърът ги духа, накъдето си поиска.

— Аз съм пътувал доста — ако бягането от един военен конфликт към друг се броеше — и от опит мога да ти кажа, че хората са еднакви навсякъде. — Коска отвори манерката си. — Хората може да имат дълбоко благородни и принципни вярвания за света, но откриват, че са много неудобни, когато се наложи да ги приложат спрямо себе си. Малко хора оставят морала да застане на пътя на изгодата. Дори на удобството. Човек, който наистина вярва в нещо, отвъд границата, която би му струвало, е рядко и опасно нещо.

— Само малцина избират тежкия път само защото е правилният.

Коска отпи, намръщи се и прокара език по зъбите си.

— Само малцина дори успяват да различат правилния път от грешния. Аз със сигурност не можах. — Той се изправи на стремената, размаха шапката си и се развика като момче. Тълпата изрева одобрително. Сякаш беше човек, който си заслужава аплодисментите. А не Никомо Коска.

 

 

Шенкт си тананикаше толкова тихо, че никой не можеше да чуе, сякаш мелодията беше само в ума му.

— Ето я!

Напрегнатата тишина избухна в бурни аплодисменти. Хората подскачаха, махаха с ръце и викаха с истеричен ентусиазъм. Смееха се и плачеха, празнуваха, сякаш животът им щеше да се промени значително от това, че на Муркато й даваха откраднат трон.

Шенкт често беше виждал подобни неща в политиката. Както и да се е издигнал един нов лидер, има един кратък момент, през който той просто не може да направи нещо грешно. Златен период, през който хората са заслепени от собствените си мечти за нещо по-добро. Разбира се, нищо не трае вечно. С времето, при това със застрашителна скорост, образът на лидера се променя в крак с техните разочарования, провали и тегоби. Скоро управникът не върши нищо както трябва. Хората почват да искат нов, за да могат да се преродят. Отново.

Но засега се радваха на Муркато, толкова силно, че дори Шенкт, който бе виждал тази история много пъти, почти си позволи мъничко надежда. Може би това бе началото на велика епоха и след време той щеше да е горд, че е участвал. Та дори участието му да беше доста мрачно. Някои хора могат да поемат само по мрачни пътища.

— Орисии. — Шило беше извила презрително устни. — Виж я на какво прилича! На шибан позлатен свещник. Хубава премяна, за да скрие гнилото.

— Според мен изглежда добре. — Шенкт беше доволен да я види жива, на черен кон начело на процесията. Херцог Орсо може и да беше свършен. Хората му приветстваха нов лидер, а дворецът Фонтецармо беше под обсада. Това нямаше никакво значение. Шенкт щеше да изкара работата си до самия край, колкото и да е горчив. Някои истории свършват само с горчив край.

Муркато мина покрай тях, сериозна и строга, гледаше право напред. Шенкт понечи да разбута тълпата, да се усмихне и да протегне ръка. Но имаше твърде много зяпачи, твърде много стражи. Скоро щеше да дойде момент, в който да я поздрави, лице в лице.

Засега продължи да си тананика, докато конят й отминаваше.

 

 

Толкова много хора. Твърде много, за да ги преброи. Ако опиташе, започваше да се чувства странно. Внезапно мярна лицето на Витари в тълпата. До нея стоеше слаб мъж с къса светла коса и застинала усмивка. Дружелюбния се изправи на стремената, но някакво знаме му препречи погледа и моментът отмина. Хиляди други лица в заслепяваща плетеница. Реши да гледа процесията вместо тях.

Ако бяха в Убежището, а Муркато и Тръпката бяха затворници, щеше несъмнено да знае, по погледа на северняка, че иска да я убие. Но уви, това не беше Убежището и Дружелюбния не разбираше тукашните правила. Особено по отношение на жените, защото принципно му бяха чужди. Може би Тръпката я обичаше и този гневно гладен поглед го изразяваше. Дружелюбния знаеше, че те се шибаха във Визерин. Беше ги чул многократно. Но май напоследък тя се шибаше с Великия херцог на Осприя и Дружелюбния не разбираше как се вписва това в останалото. Ето това беше проблемът.

Дружелюбния така и не бе разбрал шибането, камо ли любовта. Когато се прибраха в Талинс, Саджаам го водеше понякога на курви и казваше, че това било награда. Беше грубо да я откаже, колкото и да не я желаеше. На първо място му беше трудно да задържи оная си работа твърда. Най-голяма наслада от тази тегава работа му носеше броенето на тласъците, докато приключи.

Опита да успокои опънатите си нерви, като брои ударите на копитата на коня. Най-добре беше да избягва притеснителните обърквания, да запази тревогите за себе си и да види как ще се развият нещата. В крайна сметка на него не му пукаше, дори Тръпката да я убиеше. Сигурно много хора искаха да я убият. Така се получава, като станеш твърде забележителен.

 

 

Тръпката не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Писнало му беше да го правят на глупак. Писнало му беше добрите намерения да го таковат отзад. Писнало му беше да се притеснява за съвестта си. Писнало му беше да се притеснява от чуждите тревоги. И най-вече му беше писнало да го сърби лицето. Намръщи се и зачопли белезите с нокти. Монца беше права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не раздаваше награди за добро поведение. Нито в Севера, нито тук, нито никъде. Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха. Гледаше как Монца язди черния си кон в челото, а вятърът развява черната й коса. Тя беше права за всичко, повече или по-малко.

И той щеше да я убие, кажи-речи, само защото се шибаше с друг.

Мислеше как я намушква, посича и наранява по десет различни начина. Мислеше си за белезите на ребрата й и как би плъзнал ножа си между тях. Белезите на врата й и как пръстите му щяха да полегнат на точното място, за да я удушат. Предполагаше, че ще му е добре да е до нея за последно. Странно, че бе спасил живота й толкова пъти, рискувайки своя, а сега мислеше само какъв е най-добрият начин да я убие. Кървавия Девет беше прав. Между любовта и омразата имаше разстояние колкото острието на един нож.

Тръпката знаеше сто начина, по които да убие жена. Проблемът беше къде и кога. Тя беше постоянно нащрек и очакваше покушение. Може би не от него, но все отнякъде. Несъмнено имаше и други хора, които я дебнеха. Рогонт го знаеше и беше внимателен с нея като скъперник със съкровището си. Искаше тя да привлече населението на негова страна и постоянно я охраняваше. Тръпката трябваше да изчака и да подбере момента. Трябваше да е търпелив. Карлот беше права. Нищо хубаво не става бързо.

— Стой близо до нея.

— А? — Самият Велик херцог Рогонт се беше приближил от сляпата му страна. Тръпката едва се сдържа да не стовари юмрук в усмихнатото красиво лице.

— Орсо още има приятели наоколо. — Очите на Рогонт оглеждаха нервно тълпата. — Агенти. Убийци. Навсякъде дебне опасност.

— Опасност? Всички изглеждат толкова щастливи.

— Шегуваш ли се?

— Не знам как се прави. — Лицето на Тръпката беше спокойно, отпуснато. Рогонт не можеше да разбере дали му се подиграва.

— Стой близо до нея! Нали уж си телохранител!

— Знам какво съм. — Тръпката докара най-широката си усмивка. — Не се безпокой за това. — Смушка коня си напред. По-близо до Монца, както му бяха наредили. Достатъчно близо, за да види как мускулите на стиснатата й челюст потръпват. Достатъчно близо, за да извади брадвата и да й разцепи черепа.

— Знам какво съм — прошепна той. Не беше чудовище. Просто му беше писнало.

 

 

Процесията най-сетне стигна центъра на града, на площада пред древната сграда на Сената. Покривът й беше паднал преди векове, а мраморните стъпала бяха напукани и по тях растяха бурени. По изтритите от времето фигури на забравени богове на фронтона бяха накацали крякащи чайки. Десетте големи колони, които го поддържаха, не изглеждаха в добро състояние, оклепани с курешки и останки от стари плакати. Но могъщата реликва все още се извисяваше над околните сгради, знак за изгубеното величие на Новата империя. От стъпалата започваше каменна платформа, която се простираше сред човешкото море на площада. В единия ъгъл беше древната статуя на Скарпиус, висока четири човешки ръста, как дава надежда на света. Протегнатата ръка се бе отчупила в китката преди няколкостотин години и в пристъп на невероятна прозорливост никой не се бе опитал да я оправи. Край статуята, стъпалата и колоните стояха мрачни стражи. Носеха куртки с кръста на Талинс, но Монца знаеше, че са хора на Рогонт. Уж цяла Стирия беше едно семейство, но войници в синьото на Осприя нямаше да се приемат добре тук.

Скочи от коня и тръгна през тесния проход в тълпата. Хората се бутаха в стражите и молеха за благословията й. Сякаш докосването й беше нещо добро. Досега не беше помогнало на никого. Тя продължи, гледаше все така право напред. Челюстта я болеше от стискане. Очакваше всеки миг острието, стрелата или иглата, която щеше да донесе края. С радост щеше да убие някого за сладкото забвение от лула, но напоследък се опитваше да намали и убиването, и пушенето.

Стигна до стъпалата. Скарпиус се извисяваше и я гледаше със зацапаните си очи, сякаш казваше: „Тази кучка ли е най-доброто, което измислихте?“. Зачуди се дали чудовищният фронтон няма да избере този миг да рухне и да погребе лидерите на Стирия под тонове камъни. Всъщност една част от нея се молеше това да се случи и да донесе бърз край на цялата тази мизерия.

Трима изтъкнати граждани, тоест най-хитрите и алчните, стояха нервно в центъра на платформата, потяха се в скъпите си дрехи и я гледаха гладно, като гъски паница с трохи. Поклониха се, щом тя и Рогонт ги приближиха, със синхрон, който намекваше, че са репетирали. Това успя да я раздразни още повече.

— Изправете се — изръмжа Монца.

Рогонт протегна ръка.

— Къде е диадемата? — И щракна с пръсти. — Диадемата, диадемата!

Най-предният от гражданите изглеждаше като карикатура на мъдростта. Крив нос, снежнобяла брада и хриплив глас. Зелената му филцова шапка приличаше на обърнато нощно гърне.

— Мадам, аз съм Рюбин, избран да говори от името на гражданите.

— Аз съм Скавиер. — Едра жена с огромно деколте.

— А аз Груло. — Висок строен мъж, плешив като задник, който почти избута Скавиер.

— Двамата ни най-старши търговци — обясни Рюбин.

Рогонт не беше впечатлен.

— И?

— С ваше позволение, ваше превъзходителство, се надяваме да обсъдим някои подробности от уговорката ни…

— Да? Казвай!

— По отношение на титлата. Надявахме се да не навлизаме в благородничеството. Велика херцогиня напомня твърде много на тиранията на Орсо.

— Надявахме се — Груло размаха вулгарно изглеждащ пръстен — на нещо, което да отразява властта на обикновените хора.

Рогонт се намръщи, сякаш изразът „обикновени хора“ имаше вкус на пикня.

— Власт?

— Президент, да речем? — предложи Скавиер. — Първа гражданка?

— Все пак — добави Рюбин — старият Велик херцог е все още жив… технически.

Рогонт скръцна със зъби.

— Заклещен е на двайсет мили оттук във Фонтецармо като плъх в дупка! Въпрос на време е да застане пред правосъдието.

— Но вие разбирате, че правните въпроси може да са трудни…

— Правни въпроси? — Рогонт зашепна гневно. — Скоро ще стана крал на Стирия и смятам Великата херцогиня на Талинс да е сред тези, които ме коронясват! Ще бъда крал, разбирате ли? Правните въпроси са грижа на останалите!

— Но, ваше превъзходителство, това може да не е прилично…

За човек с репутацията на търпелив, през последните седмици Рогонт беше станал доста рязък.

— Колко прилично ще е, ако, да речем, ви обеся? Тук. Сега. Заедно с всеки колебаещ се тъпанар в града. Ще може да спорите за право, докато висите.

Заплахата увисна между тях за дълъг, неудобен момент. Монца се наведе към Рогонт, осъзнаваше, че хиляди очи са вперени в тях.

— Смятам, че обесванията ще оставят погрешно впечатление. Дайте да приключим с това и после може да си починем и да поговорим на спокойствие.

Груло внимателно прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Стига глупости! — озъби се Рогонт. — Дайте ми тая проклета диадема!

Скавиер извади тънък златен обръч. Монца бавно се обърна към тълпата.

— Жители на Стирия! — викна Рогонт зад нея. — Представям ви Великата херцогиня на Талинс — Монцаро!

Монца усети леката тежест на златната диадема на главата си.

И просто така беше издигната във висините на властта.

Всички коленичиха. На площада настана тишина и Монца можеше да чуе птиците на фронтона. Дори долови цопването на няколко курешки вдясно.

— Какво чакат? — прошепна тя на Рогонт, като се стараеше да не мърда устни.

— Реч.

— От мен ли?

— От кой друг?

Заля я трескав ужас. Като гледаше, тълпата я превъзхождаше с пет хиляди към едно. Но знаеше, че ако първото й действие като държавен глава е да избяга от подиума, ще направи лошо впечатление. Затова тръгна бавно напред. Най-тежката стъпка, която бе правила. Мъчеше се да събере мислите си и да изрови някакви думи за краткия миг, с който разполагаше. Подмина голямата сянка на Скарпиус и се озова сред море от извърнати нагоре лица, пълни с надежда. Накъсаното им мърморене премина в нервен шепот и накрая в неестествена тишина. Отвори уста, без да има представа какво точно ще излезе.

— Никога не съм… — Гласът й беше доста писклив. Изкашля се, за да прочисти гърло, и се изплю през рамо, макар да знаеше, че не е подходящо да го прави. — Никога не съм си падала по речите! — Това поне беше очевидно. — По-добре да свършиш нещо, отколкото само да говориш за него! Родена съм във ферма. Първо ще се разправим с Орсо! Ще се отървем от този мръсник. След това… битките свършват. — Сред коленичилата тълпа се разнесе странно мърморене. Нямаше усмивки, но имаше просълзени очи и кимащи глави. Монца се изненада от болезнения копнеж в гърдите си. Не беше предполагала, че някога ще иска битките да престанат. Не разбираше от нищо друго.

— Мир. — Мърморенето се разнесе отново. — Ще си имаме крал. Цяла Стирия ще тръгне в една посока. Край на Кървавите години. — Помисли си за вятъра сред житата. — Ще се опитаме да отглеждаме реколта. Не мога да ви обещая по-добър свят, защото той си е такъв. — Премести тежестта си от единия крак на другия. — Мога да ви обещая, че ще направя всичко по силите си. Нека си поставим за цел да изкараме достатъчно за всички и да видим какво ще стане. — Улови погледа на един старец, който я гледаше с насълзени очи. Беше притиснал шапката си към гърдите си и устните му трепереха.

— Това е всичко! — отсече тя.

 

 

Всеки нормален човек щеше да е леко облечен в толкова горещ ден, но Муркато с присъщата си опърничавост беше с пълна, при това изключително натруфена броня. Затова единствената възможност за Морвийр беше да се прицели в откритото й лице. Малка цел, но пък представляваше по-задоволително предизвикателство за стрелец с неговите изключителни качества.

За негов ужас в последния момент тя мръдна — погледна надолу — и стреличката пропусна лицето й на косъм й се заби в една от колоните на древната сграда на Сената.

— Проклятие! — изсъска той. Пръстите му намериха нова стреличка, махнаха предпазителя и я поставиха нежно в отвора. За съжаление злата съдба, която го преследваше от детство, се намеси отново, защото в този миг Муркато завърши некомпетентната си риторика с небрежното: „Това е всичко!“. Тълпата избухна в аплодисменти и лакътят му бе избутан от някакъв ръкопляскащ селянин, застанал до прага, зад който се бе скрил.

Смъртоносната стреличка пропусна целта и изчезна някъде в тълпата около платформата. Мъжът, чиито невъздържани жестикулации бяха причина за пропуска, се обърна и на широкото му мазно лице започна да се изписва подозрение. Приличаше на работник. Ръце като дънери и едва доловим интелект в свинските очички.

— Ей, ти какво…

Проклетият пролетариат беше провалил тотално опита на Морвийр.

— Искрено съжалявам, но може ли да те помоля да подържиш това?

— А? — Мъжът погледна към тръбичката, която се озова в мазолестите му длани. — Ау! — Морвийр убоде китката му с игла. — Какво правиш бе?

— Изключително съм благодарен. — Морвийр прибра тръбичката и иглата в безбройните си скрити джобове. На повечето хора е нужно доста време, за да се ядосат истински. Първо следва предсказуем ритуал на размяна на обиди, заплахи, позиране, бутане и тем подобни. Мигновеното действие не им е познато. Затова ръчкащият с лакът тепърва започваше да се ядосва.

— Ти… — Мъжът сграбчи Морвийр за реверите. — Ти… — Очите му се подбелиха. Заклати се, примигна и изплези език. Морвийр го подхвана под мишниците, защото коленете му се подгънаха, и го спусна на земята с неприятно сецване на гърба.

— Какво му стана? — изръмжа някой. Морвийр вдигна очи и видя петима-шестима подобно изглеждащи индивиди, които му се мръщеха.

— Прекалил е с бирата! — Отровителят успя да добави фалшиво засмиване. — Напълно е неадекватен.

— Неа-кво? — попита един.

— Напил се е! — отвърна Морвийр. — От радост, че прочутата Змия на Талинс вече е господарка на съдбите ни! Както се радваме и ние, нали?

— Аха — отвърна мъжът объркано, но донякъде спокойно. — Разбира се. Муркато! — завърши той нелепо под одобрителните възгласи на маймуноподобните си приятели.

— Родена сред нас! — извика друг и размаха юмрук.

— О, абсолютно. Муркато! Свобода! Надежда! Край на пределната глупост! Хайде, приятел! — Морвийр изпъшка и повлече едрия мъж, вече едър труп, към сенките на прага. Намръщи се от болката в гърба. След това видя, че никой не му обръща внимание, и изчезна в тълпата. Кипеше от възмущение. Беше наистина непоносимо, че тези идиоти се радваха за жена, която бе родена в пущинака, на ръба на талинската територия, където границата непрекъснато се местеше. Безскрупулна, коварна, лъжлива, подлъгваща помощнички масова убийца, шумно шибаща се крадлива селянка без следа от съвест, чиито квалификации за командване са свеждаха до груби обноски, няколко победи срещу некомпетентни противници, споменатата склонност към прибързани действия, падане в пропаст и по случайност невероятно привлекателно лице.

Трябваше да признае — за кой ли път, — че животът е неимоверно по-лесен за красивите.