Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (5)

Като риба извън водата

Студеният вятър идваше откъм морето. Или пък само хладен, в зависимост от това как си облечен. Тръпката не беше облечен никак добре. Придърпа яката на тънкото палто, макар че нямаше никаква полза. Присви очи и се намръщи при поредния силен порив. Днес определено заслужаваше прякора си. Всъщност беше така от седмици.

Спомни си как седи на топло до огъня в голямата къща в Уфрит, стомахът му пълен с месо, а главата с мечти, и разговаря с Восула за чудния град Талинс. Спомняше си го с горчивина, защото проклетият търговец с влажни очи и захаросани приказки го беше подлъгал за това кошмарно пътуване до Стирия.

Восула казваше, че в Талинс е винаги слънчево. Затова Тръпката продаде тежкото си палто, преди да тръгне. Нали не искаше да се поти? Сега, докато трепереше като есенно листо, осъзнаваше, че Восула може би е изкривил малко истината.

Гледаше как неуморните вълни блъскат кея и хвърлят ледени пръски върху прогнилите лодки. Слушаше скърцането на дъските, крясъците на гневните чайки, тракането на капаците на прозорците и мърморенето на мъжете около него. Всички се бяха скупчили на пристанището с надежда за някаква работа и изглеждаха особено жалка тълпа. Грубовати и мършави, с парцаливи дрехи и почервенели лица. Отчаяни мъже. С други думи, точно като Тръпката. Само дето те бяха родени тук. А той беше достатъчно глупав да се накисне сам.

Извади последното парче твърд хляб от вътрешния си джоб, като скъперник, кътащ съкровище. Отхапа едно късче от края, като внимаваше да не изпусне дори троха. След това зърна най-близкия мъж, който гледаше жално и облизваше пребледнели устни, въздъхна и отчупи част от хляба.

— Благодаря, приятел — каза мъжът и започна да гризе лакомо.

— Няма нищо — отвърна Тръпката, въпреки че бе цепил дърва няколко часа, за да го заработи. Сериозна и болезнена работа, в интерес на истината. Останалите го загледаха с широки очи, като гладни палета. Той разпери ръце. — Ако имах хляб за всички, защо щях да съм тука, по дяволите?

Мъжете се обърнаха с мърморене. Тръпката шмръкна малко студени сополи и ги изплю. Наред с твърдия хляб това бе единственото, минаващо през устата му тази сутрин, при това в погрешна посока. Беше пристигнал с пълна кесия, усмихнато лице и множество надежди. Десет седмици в Стирия и от трите неща бяха останали жалки остатъци.

Восула казваше, че жителите на Талинс са дружелюбни и посрещат чужденците като скъпи гости. Дотук беше срещнал само неприязън, а хората бяха готови на всякакви мръсни трикове, за да отнемат парите му. Тук не раздаваха втори шанс по улиците. Не повече, отколкото в Севера.

Една лодка пристана на кея и рибарите се размърдаха, засуетиха се с въжетата и запсуваха платното. Тръпката усети как тълпата несретници се раздвижи — надяваха се, че може да има работа за някого. Дори самият той почувства лека надежда и въпреки че я потисна, се надигна на пръсти с очакване.

Мрежите с риба бяха изкарани на кея, мърдащо сребро на фона на воднистото слънце. Риболовът беше добра и честна професия. Живот сред солените пръски, без лоши думи, мъжете се бореха с вятъра и вадеха заслужена награда от морето. Благородна работа, каза си Тръпката, въпреки миризмата. В този момент всяка възможна работа му изглеждаше благородна.

Един вехт като пътна табела мъж скочи наперено от лодката и тръгна към бедняците, които се размърдаха с надеждата да му хванат окото. Тръпката реши, че е капитанът.

— Трябват ми двама — каза той и повдигна вехтата си шапка, за да огледа окаяните лица. — Ти и ти.

Естествено Тръпката не беше от избраните. Наведе глава, заедно с останалите, докато гледаше как двамата късметлии отиват към лодката. Единият беше копелето, на което бе дал хляб. Дори не се огледа, камо ли да се застъпи пред капитана за него. Брат му казваше, че това, което даваш, те прави мъж, но определено само това, което получаваш, можеше да те спаси от глада.

— Майната му — каза Тръпката и тръгна след тях, мина между рибарите, които разпределяха улова си във ведра и ръчни колички, опита да докара максимално приветлива усмивка и се приближи към капитана, който се мотаеше по палубата.

— Много хубава лодка — започна той, въпреки че беше лайняно пробито корито, доколкото виждаше.

— Аха.

— Бихте ли ме взели?

— Теб ли? Какво разбираш от риба?

Тръпката разбираше от брадва, меч, копие и щит. Беше водил щурмове и удържал строя из целия Север. Беше получил няколко лоши рани и нанесъл доста повече. Но беше решил да стане по-добър човек и стискаше тази идея като удавник.

— Като малък често ловях риба. С баща ми, на езерото. — Спомни си как пръстите на краката му се ровеха в камъчетата на брега. Как слънцето блестеше по водата. Спомни си усмивките на баща си и брат си.

Но капитанът не беше настроен носталгично.

— Езеро ли? Ние се занимаваме с морски риболов, момче.

— Трябва да призная, че нямам опит с морския риболов.

— Тогава защо ми губиш времето? Мога да намеря много рибари с десетки години опит. — Капитанът махна към тълпата на кея, която по-скоро имаше десетки години опит по долнопробните кръчми. — Защо да вземам на работа някакъв северен просяк?

— Ще работя здраво. Просто имах лош късмет и моля за шанс.

— Всички сме така, но не знам защо занимаваш точно мен.

— Просто искам шанс…

— Махай се от лодката ми, бледо копеле! — Мъжът вдигна някаква пръчка от палубата и пристъпи напред, сякаш плашеше куче. — Слизай и си вземи лошия късмет с теб!

— Може и да не разбирам от риболов, но винаги съм имал талант да наранявам хората. По-добре пусни пръчката, преди да те накарам да я глътнеш. — Тръпката добави поглед към предупреждението. Убийствен поглед, право от Севера. Капитанът потрепери, но спря и заръмжа. След това хвърли пръчката, обърна се и се развика на хората си.

Тръпката сви рамене и тръгна, без да поглежда назад. Зави по някаква уличка, покрай окъсаните афиши, залепени на стената. Сви се в сянката между скупчените къщи и звуците от пристанището останаха зад него. Същата история като при ковачите и пекарите, както и с всички останали проклети занаяти в този проклет град. Само един обущар се бе отнесъл с него по-човешки, до един момент, след което му каза да си го начука.

Според Восула в Стирия имаше много работа и човек само трябвало да попита.

Задникът Восула явно беше голям лъжец. Тръпката го бе питал за най-различни неща. Но сега, докато сядаше на един праг и наместваше овехтелите си ботуши в пълната с рибешки вътрешности канавка, се сети, че не е задал най-важния въпрос. Този, с който се сблъскваше непрекъснато, откакто бе пристигнал.

„Кажи ми, Восула, след като Стирия е толкова чудесна, какво по дяволите търсиш в Севера?“

— Шибана Стирия — изсъска той на северняшки. Усещаше онази болка зад носа и беше готов да заплаче. Толкова бе затънал, че вече почти не изпитваше срам. Каул Тръпката. Синът на Пукащия врат. Именуван мъж, който се бе изправял пред смъртта във всякакво време. Воювал с най-големите имена на Севера — Руд Три дървета, Черния Дау, Кучето, Хардинг Мрачния. Беше предвождал атаката срещу Съюза в битката при Кумнур. Беше удържал строя срещу хиляди шанка при Дънбрек. Беше издържал седемдневните сражения във Високите хълмове. Почти се усмихна, като се сети през какви премеждия е оцелявал. По него време му се струваше ужасно, но сега му изглеждаха като щастливи времена. Поне тогава не беше сам.

Чу стъпки и вдигна поглед. Четирима мъже се приближаваха откъм пристанището, по пътя, от който бе дошъл. Имаха лошия поглед на хора, замислили нещо непочтено. Тръпката се присви към прага, надяваше се, че няма да закачат точно него.

Сърцето му се сви, когато мъжете го заобиколиха в полукръг. Единият имаше подут червен нос, от онези, които показват, че пиеш твърде много. Другият беше плешив като ботуш и стискаше къса сопа. Третият имаше рехава брада и уста, пълна с изгнили зъби. Не бяха никак красиви и най-вероятно имаха също толкова грозни помисли.

Този най-отпред, грозно копеле с лице на плъх, се наведе с противна усмивка.

— Какво ще ни дадеш?

— Иска ми се да имах нещо за обиране. Но нямам нищо. Не си струва да ме закачате.

Плъха се намръщи към плешивия, раздразнен, че няма да получат нищо.

— Дай си ботушите.

— В това време? Ще замръзна.

— Замръзвай. Да не мислиш, че ми пука. Давай ботушите или ще те оритаме просто за кеф.

— Шибан Талинс — измърмори Тръпката. Буците самосъжаление в гърлото му изведнъж се превърнаха в огън. Тормозеше се, че е паднал толкова ниско. Копелетата нямаха нужда от ботушите му, просто се правеха на велики. Но щеше да е тежък бой, сам срещу четирима, при това без никакво оръжие. Глупав избор — да те убият заради едни стари ботуши, без значение колко е студено.

Той се наведе с мърморене и започна да си сваля ботушите. След това коляното му прасна Червения нос в топките и той се преви с писък. Тръпката беше не по-малко изненадан от другите. Явно ходенето бос беше повече от това, което гордостта му можеше да понесе. Удари Плъха по устата и го засили към един от другите. Двамата се строполиха.

Отмести се от сопата на плешивото копеле. Мъжът загуби равновесие и залитна с отворена уста. Тръпката го удари в брадичката, след това го препъна и последва падащото тяло. Юмрукът му се стовари върху лицето — два, три, четири пъти и го направи на пихтия; ръкавът на мръсното му палто се опръска с кръв.

Остави Плешивко да плюе зъби в канавката и се надигна. Червения нос все още се превиваше с ръце на чатала. Но другите двама бяха извадили ножове. Тръпката приклекна със свити юмруци. Дишаше тежко и местеше очи от единия към другия, а гневът му бързо утихваше. Трябваше просто да си даде ботушите. След малко така или иначе щяха да ги вземат от мъртвото му тяло. Скапаната гордост само носеше беди на хората.

Плъшата муцуна избърса кръвта от носа си.

— Сега вече си мъртъв, северен шибаняк! Направо си…

Кракът му внезапно поддаде и той изпищя, падна и изтърва ножа.

Някой излезе от сенките зад него. Висока фигура с качулка, блед ляв юмрук, стискащ дълъг меч, който отразяваше слабата светлина в алеята с убийствен блясък. Последният крадец, онзи с развалените зъби, погледна меча с разширени очи, защото пред него собственият му нож вече не изглеждаше никак страшен.

— По-добре изчезвай.

Тръпката се сепна. Женски глас. Зъбатият нямаше нужда от подканяне. Обърна се и побягна към изхода на уличката.

— Кракът ми! — пищеше Плъха, стиснал коляното си с окървавени ръце. — Скапаният ми крак!

— Спри да крещиш или ще пронижа и другия.

Плешивко лежеше мълчаливо, а Червения нос най-сетне бе успял да потисне болката и се изправяше със стонове на колене.

— Още ли искаш ботушите ми? — Тръпката пристъпи и го изрита отново с всичка сила в топките, събори го на земята. — Ето ти един, копеле! — Обърна се към новодошлата, кръвта бучеше в главата му. Не беше сигурен как бе успял да се измъкне, без да го наръгат. Всъщност не беше сигурен, че въобще се е измъкнал. Жената нямаше вид на човек с добри намерения. — Какво искаш?

— Нищо, което да ти създаде проблем. — Успя да зърне крайчеца на усмивката й под качулката. — Може би имам работа за теб.

 

 

Голяма чиния с месо и зеленчуци, с някакъв сос. Може би беше добро, може би не. Тръпката беше твърде зает да се тъпче, за да прецени. Сигурно приличаше на животно, с двуседмична брада и мърляв от спането по праговете на къщите. Но вече беше преминал границата и не му пукаше.

Жената не си беше махнала качулката, въпреки че бяха на закрито. Беше се настанила в сенките, с гръб към стената. Когато някой минеше наблизо, навеждаше глава и катраненочерната коса се спускаше по бузата й. Все пак бе успял да зърне лицето й в редките моменти, когато откъсваше лице от храната, и реши, че е красиво.

Силно, със здрави кости и остра брадичка, дълъг врат, по който се виждаха сините вени. Реши, че е опасна, макар че това бе очевидно от хладнокръвието, с което бе пронизала мъжа в уличката. Нещо в присвитите й очи го притесняваше. Жената го гледаше хладно и спокойно, сякаш вече му бе взела мярката и знаеше какво би направил. По-добре от самия него. На бузата й имаше три белега, които още се възстановяваха. Дясната й ръка беше с ръкавица и тя почти не я използваше. Освен това, докато идваха насам, бе забелязал, че куца. Може би беше замесена в нещо съмнително, но Тръпката нямаше толкова приятели, че да си позволи да избира. В този момент всеки, който го нахранеше, можеше да разчита на лоялността му.

Жената го наблюдаваше как яде.

— Гладен си, а?

— Доста.

— Далеч от дома?

— Доста.

— Имал си лош късмет?

— Повече, отколкото ми се полага. Но и направих някои лоши избори.

— Двете вървят заедно.

— Факт. — Той пусна ножа и лъжицата в празната чиния. — Трябваше да мисля повече. Отопи остатъците от соса с последното парче хляб. — Но винаги съм бил най-лошият си враг. — Двамата се спогледаха мълчаливо. — Не ми каза името си.

— Да.

— Така ли ще я караме?

— Нали аз плащам? Ще караме, както аз кажа.

— Ти ли плащаш? Един приятел… — Тръпката прочисти гърло, замисли се дали Восула въобще може да се брои за приятел. — Един познат ми каза да не очаквам нищо безплатно в Стирия.

— Добър съвет. Искам да свършиш нещо.

Тръпката облиза вътрешността на устата си и усети кисел вкус. Имаше дълг към тази жена и не беше сигурен как ще го изплати. Така като гледаше, можеше да му струва доста скъпо.

— Какво искаш?

— Първо да се изкъпеш. Никой няма да се занимава с теб в това състояние.

Гладът и студът си бяха заминали и оставяха мъничко пространство за срам.

— Ако щеш вярвай, но и аз предпочитам да не мириша. Все още имам малко скапана гордост.

— Браво. Сигурно нямаш търпение да се измиеш.

Той раздвижи притеснено рамене. Имаше чувството, че нагазва във вода, без да знае колко е дълбока.

— А след това?

— Лесна работа. Трябва да отидеш в една пушалня и да намериш един мъж, казва се Саджаам. Ще кажеш, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. След това ще го доведеш при мен.

— Защо не го направиш сама?

— Защото аз ти плащам, глупако. — В ръката с ръкавицата се появи монета. Среброто отразяваше светлината на огъня, а на монетата бяха изобразени везни. — Като ми доведеш Саджаам, ще я получиш. Ако още искаш риба, ще може да си купиш цяло буре.

Тръпката се намръщи. Красива жена, която се появява от нищото, спасява му живота и отправя такава примамлива оферта? Никога не беше имал подобен късмет. Храната само му бе напомнила колко обича да яде.

— Ще го направя.

— Браво. А може да направиш още нещо и да изкараш петдесет.

— Петдесет? — изквака Тръпката. — Шегуваш ли се?

— Да виждаш да се смея? Петдесет и ако все още искаш риба, ще може да си купиш лодка, че даже ще ти остане и за по-свестни дрехи. Какво ще кажеш?

Той погледна малко засрамено окъсаното си палто. С толкова пари можеше да хване следващия кораб за Уфрит и да рита кльощавия задник на Восула от единия край на града до другия. Мечта, която от известно време беше единствената му утеха.

— Какво ще поискаш за петдесет?

— Не много. Отиваш в пушалнята и намираш Саджаам. Казваш му, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. Водиш го при мен. — Направи пауза. — След това ще ми помогнеш да убия един човек.

Ако трябваше да бъде честен, това не го изненада. Имаше само един занаят, в който бе достатъчно добър. Само една работа, за която някой би му платил петдесет монети. Беше дошъл тук, за да стане по-добър човек. Но Кучето беше прав. Щом веднъж си окървавиш ръцете, не е лесно да ги почистиш.

Нещо го сръга в бедрото под масата и той почти подскочи. Между краката му се подаваше дръжката на дълъг нож. Бойно оръжие. Металният предпазител сияеше в оранжево, ножницата лежеше в ръката на жената.

— Вземи го.

— Не съм казал, че ще убия някого.

— Знам какво каза. Ножът е, за да изглеждаш представително пред Саджаам.

Не харесваше жени, които ръгат ножове между краката му.

— Не съм казал, че съм съгласен да убия някого.

— Не съм казала, че си казал.

— Добре. Само за да знаеш. — Той взе ножа и го прибра под палтото си.

 

 

Ножът се притискаше към гърдите му като стара любов, завърнала се за нови ласки. Тръпката знаеше, че това не е за гордост. Всеки глупак можеше да носи нож. Но въпреки това му харесваше тежестта, притисната в ребрата. Имаше чувството, че отново е някой.

Беше дошъл в Стирия, за да потърси почтена работа. Но като нямаше пари, трябваше да опре и до непочтената. А определено не беше виждал по-съмнително изглеждащо място. Тежка врата на стена без прозорци, пазена от двама едри мъже. По начина, по който стояха, очевидно имаха оръжия и бяха готови да ги използват. Единият беше тъмнокож южняк с бухнала черна коса.

— Какво искаш? — попита той, докато другият мяташе враждебни погледи.

— Да видя Саджаам.

— Имаш ли оръжие? — Тръпката му подаде ножа с дръжката напред. — Ела с мен.

Пантите изскърцаха и вратата се отвори.

Въздухът вътре беше застоял и мъглив от сладникавия пушек. Тръпката за малко да се закашля, очите му се насълзиха. Беше мрачно и тихо, твърде топло, за да е приятно след студа навън. Лампи от оцветено стъкло хвърляха сенки по мръсните стени — зелено, червено, жълто. Това място беше като лош сън.

Навсякъде висяха мръсни копринени завеси. По възглавниците на пода седяха полуголи полузаспали хора. Един мъж лежеше по гръб с отворена уста, а от лулата му още излизаше пушек. До него беше притисната жена. Лицата и на двамата бяха изпотени и отпуснати като на трупове. Неприятна кръстоска между наслада и отчаяние с превес на второто.

— Насам.

Тръпката последва водача си по мрачен коридор. Една жена ги изгледа с празен поглед, но не каза нищо. Отнякъде се чуваше отнесено и почти отегчено пъшкане.

Минаха през завеса от тракащи мъниста и се озоваха в по-малко запушено, но по-опасно изглеждащо помещение. Вътре имаше мъже от всякакви раси. Ако се съдеше по вида им, бяха привикнали към насилие. Осем седяха около маса, отрупана с чаши, бутилки и дребни пари, и играеха карти. В сенките се въртяха още неколцина. Тръпката веднага зърна застрашителния сатър близо до единия, но беше убеден, че това съвсем не е единственото оръжие в помещението. На стената имаше часовник с махало и люлеенето му доизостри и без това опънатите му нерви.

Един едър мъж седеше на мястото, което според северняшките традиции бе запазено за вожда. Стар човек с набръчкано лице, като овехтял пергамент. Кожата му беше лъскаво черна, а късата коса и брадата бяха посивели. Държеше златна монета и не спираше да я върти между пръстите си. Пазачът се наведе и прошепна нещо в ухото му, след което му подаде ножа. Всички погледи се насочиха към Тръпката. Внезапно започна да му се струва, че една монета е твърде малко заплащане за подобна работа.

— Ти ли си Саджаам? — Гласът му излезе по-високо и пискливо, отколкото искаше.

Усмивката на стареца беше като жълта резка на черното лице.

— Така се казвам и добрите ми приятели ще потвърдят. Знаеш ли, че може да се разберат много неща за човек по това какво оръжие носи.

— Така ли?

Саджаам измъкна ножа и погледна острието, което отразяваше светлината на свещите.

— Не е скъп, но не е и евтин. Добър за работа и острието не е нащърбено. Остро, тежко и издаващо професионализъм. Попаднах ли в целта?

— Достатъчно близо. — Този явно обичаше да философства и Тръпката не си направи труда да каже, че ножът не е негов. Колкото по-малко говореше, толкова по-бързо щеше да се измъкне.

— Как се казваш, приятелю? — Това с приятеля не звучеше много убедително.

— Каул Тръпката.

— Бррррр. — Саджаам сви рамене, сякаш имитираше, че му е студено, за да разсмее хората си. Нещо, което не беше трудно. — Ти си много, много далеч от дома, мой човек.

— Все едно не знам. Имам съобщение за теб. Никомо настоява да се срещнете.

Доброто настроение изтече от стаята като кръв от прерязано гърло.

— Къде?

— На обичайното място.

— Настоява, така ли? — Двама от хората на Саджаам се раздвижиха в сенките. — Страшно дръзко от негова страна. И защо моят стар приятел Никомо изпраща як северняк с оръжие, за да говори с мен? — В този момент Тръпката започна да осъзнава, че по неясни причини жената може да го е накиснала в големи лайна. Тя определено не беше въпросният Никомо. Но беше преглътнал достатъчно обиди през изминалите седмици и бе готов да умре, но не и да замълчи.

— Питай го сам. Не съм тук да си играем на въпроси. Никомо настоява да се срещнете на обичайното място. Това е. Ставай от дебелия си черен задник, преди да съм загубил търпение.

Настана продължителна и грозна пауза, докато всички осмисляха думите му.

— Харесва ми — изръмжа Саджаам и се обърна към един от главорезите си. — Ти какво мислиш.

— Става, стига да ти се нрави подобен стил.

— В някои случаи. Големи приказки и наперено мъжкарство. Ако е твърде често, дразни, но в малки количества е забавно. Значи Никомо настоява да се срещнем, така ли?

— Така — отвърна Тръпката. Нямаше избор и реши да се остави на течението, с надеждата, че ще се измъкне невредим.

— Ами добре. — Старецът хвърли картите си и бавно стана. — Нека се знае, че старият Саджаам винаги си плаща дълговете. Щом Никомо иска среща… да вървим. — Натика ножа на Тръпката под колана си. — Това все пак ще го задържа. Поне за момента.

 

 

Когато пристигнаха на мястото, което му бе посочила жената, беше доста късно. Запуснатата градина беше тъмна като изба и не се виждаше жива душа. Само разпокъсани плакати със стари новини по тухлените стени.

— Е? — озъби се Саджаам. — Къде е Коска?

— Каза, че щяла да е тук — отвърна Тръпката.

— Щяла? — Ръката на стареца се стрелна към ножа. — Жена? Какво, по дяволите…

— Тук съм, стари заднико. — Жената излезе иззад едно дърво, пристъпи към тях и си свали качулката. Тръпката успя да я огледа по-добре. Беше по-красива, отколкото предполагаше, и изглеждаше корава. Много красива и много корава, с червеникав белег на врата, какъвто се появява при обесените. Беше намръщена — със събрани вежди, стиснати устни и присвити очи, вперени напред. Все едно беше решила да пробие стена с глава, без да се притеснява за резултата.

Лицето на Саджаам се отпусна като подгизнала риза.

— Жива си.

— А ти си все така схватлив.

— Но аз чух…

— Не.

Възрастният мъж успя да се окопити доста бързо.

— Не трябва да стоиш в Талинс, Муркато. Трябва да си на сто мили оттук. И най-вече, трябва да си на сто мили от мен. — Изпсува на някакъв непознат за Тръпката език и вдигна очи към тъмното небе. — Боже, боже, защо не ми позволяваш да водя почтен живот?

— Защото нямаш толкова кураж — изсумтя жената. — Освен това обичаш парите прекалено много.

— За съжаление това е вярно. — Говореха като стари приятели, но Саджаам не изпускаше дръжката на ножа. — Какво искаш?

— Да ми помогнеш да убия няколко души.

— Касапина на Каприл има нужда от помощ за убийства? Става, стига да не са много близки до херцог Орсо…

— Той ще е последен.

— Откачена кучка. — Саджаам бавно поклати глава. — О, как обичаш да ме тормозиш, Монцаро. Винаги си обичала да ни тормозиш. Никога няма да успееш. Дори да дочакаш слънцето да угасне, пак няма да успееш.

— Ами ако успея? Не ми казвай, че това не е най-скъпата ти мечта през тези години.

— Тези години, през които убиваше и палеше из цяла Стирия в негово име ли? Когато получаваше пари и заповеди и му ближеше задника като пале, зарадвано от голям кокал? За тези години ли говориш? Не помня тогава да си опитвала да ме утешиш.

— Той уби Бена.

— Така ли? Според плакатите са го направили агентите на херцог Рогонт. — Саджаам посочи старите постери на стената. Лица на мъж и жена. Тръпката осъзна, че женското лице е нейното, и почувства спазъм в корема. — Казаха, че сте убити от Лигата на Осемте. Всички бяха много разстроени.

— Не ми е до шеги, Саджаам.

— Кога ли ти е било? Но това не е шега. Ти беше герой за тукашните хора. Така те наричат, когато избиеш толкова народ, че определението убиец ти отеснее. Орсо изнесе голяма реч как трябвало да се борим още по-здраво, за да отмъстим за вас, и всички се просълзиха. Съжалявам за Бена. Винаги съм харесвал хлапето. Но успях да се помиря с моите дяволи. Трябва да сториш същото.

— Мъртвите могат да прощават. Мъртвите могат да бъдат опростени. Останалите си имаме по-добра работа. Имам нужда от помощта ти и ти си ми задължен. Плащай, копеле.

Двамата се изгледаха продължително. След това старецът въздъхна дълбоко.

— Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш. Какво ти трябва?

— Насочване в правилната посока. Няколко запознанства. Нали с това се занимаваш напоследък?

— Познавам някои хора.

— Освен това ми трябва човек със здрава ръка и хладен ум. Човек, който няма да се разстрои от кръвопролитие.

Саджаам се замисли. След това се обърна през рамо и подвикна:

— Познаваш ли някой такъв, Дружелюбен?

В мрака прозвучаха стъпки. Явно някой ги бе проследил, при това кадърно. Жената веднага зае бойна стойка, присви очи и постави лявата си ръка на дръжката на меча. Тръпката също щеше да посегне за оръжие, но беше продал своите в Уфрит, а ножът му все още бе в Саджаам. Затова се задоволи само с нервно свиване на пръстите, което не беше от особена полза.

Новодошлият се приближи и спря с наведен поглед. Беше поне с половин глава по-нисък от Тръпката, но имаше застрашителен вид. Вратът му бе по-дебел от черепа, а яките му бицепси се очертаваха дори под тежкото палто.

— Дружелюбен — усмихна се Саджаам, доволен от изненадата на останалите, — това е една стара приятелка, казва се Муркато. Ако не възразяваш, ще работиш за нея известно време. — Мъжът сви огромните си рамене. — А на теб как ти беше името?

— Тръпката.

Дружелюбния вдигна за момент поглед и отново го заби надолу. Тъжни и странни очи. За момент се възцари тишина.

— Добър ли е? — попита Муркато.

— Най-добрият, който познавам. Или най-лошият, зависи от гледната точка. Запознахме се в Убежището.

— Какво е извършил, за да го затворят при теб и останалите негодници?

— Какво ли не.

Нова пауза.

— Не говори много като за човек с прякор Дружелюбния.

— И аз това си помислих, като се запознахме — отвърна Саджаам. — Предполагам, че прякорът е даден с ирония.

— Ирония ли? В затвора?

— В затвора попадат всякакви хора. Някои от нас дори имат чувство за хумор.

— Щом казваш. Трябва ми и малко хъск.

— За теб? Мислех, че е повече в стила на брат ти. За какво пък ти е хъск?

— Откога започна да разпитваш клиентите си, старче?

— Права си. — Той извади нещо от джоба си и й го подхвърли. Жената го улови във въздуха.

— Ако ми трябва още нещо, ще те уведомя.

— Нямам търпение! Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш, Монцаро. — Саджаам се обърна. — Някой ден ще ме затриеш.

Тръпката му препречи пътя.

— Върни ми ножа. — Не беше разбрал много от казаното, но знаеше, че се е замесил в нещо мътно и кърваво. Най-вероятно щеше да има нужда от добро оръжие.

— С удоволствие. — Саджаам тикна дръжката в ръката му. — На твое място бих си намерил по-голямо оръжие, ако възнамеряваш да останеш с нея. — Огледа ги и бавно поклати глава. — И вие, тримата герои, ще убиете херцог Орсо? Когато ви заловят, ми направете услуга. Умрете бързо и не издавайте името ми. — След тази жизнерадостна мисъл старецът изчезна в нощта.

Тръпката се обърна и видя, че жената, Муркато, го гледа в очите.

— Ами ти? Рибарството е скапан занаят. Почти толкова, колкото земеделието, но мирише по-гадно. — Тя протегна ръката с ръкавицата и среброто проблесна в мрака. — Имам нужда от още хора. Искаш ли си монетата? Или предпочиташ още петдесет?

Тръпката се намръщи, взрян в бляскавия метал. Всъщност беше убивал хора и за по-малко. Битки, вражди, дуели, при всякакви условия. Но тогава имаше причини. Не винаги добри, но все нещо, което да го оправдае. Никога не беше извършвал хладнокръвно убийство за пари.

— Този мъж, който ще убием… какво е направил?

— Ще ти докара петдесет монети. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен.

Тя се намръщи продължително. Този прям поглед вече го изнервяше по някакъв начин.

— А, значи си един от онези?

— От кои?

— Онези хора, които се нуждаят от причина. От извинение. Вие сте опасни негодници. Непредсказуеми. — Тя сви рамене. — Но щом питаш. Той уби брат ми.

Тръпката примигна. Думите й го върнаха в онзи ден, при това по-ярко, отколкото го помнеше. Пребледнялото лице на баща му. Вестта, че брат му е убит, след като му е била обещана милост. Как със сълзи в очите се закле да отмъсти. Клетва, която накрая бе престъпил, понеже реши да зареже кръвопролитията и да стане по-добър човек.

И сега тази жена се бе появила отникъде и му предлагаше шанс. „Той уби брат ми“. Може би щеше да откаже, при всяка друга причина. А може би просто му трябваха парите.

— Майната му — каза Тръпката. — Съгласен съм.