Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (10)

Наука и магия

На билото Тръпката дръпна юздите на коня. Околността беше осеяна с ниви, самотни ферми и сгушени селца, както й съвсем рехави горички. На десетина мили се виждаше мрачното море, извивките на залива и бледите очертания на града. Малки кулички, издигнати на трите хълма под сивото небе.

— Уестпорт — каза Дружелюбния до него.

Колкото повече се приближаваха до проклетото място, толкова по-неспокоен ставаше Тръпката. Освен това беше схванат, настинал и отегчен. Намръщи се към Муркато, която яздеше сама начело. Закачулена тъмна фигура, сливаща са с мрачния пейзаж. Колелата на каруцата скърцаха по пътя. Конете тропаха и пръхтяха. В голите полета се чуваше грачене. Но никой не говореше.

Групата беше намусена през цялото пътуване. Нормално, като се имаше предвид целта на пътешествието. А именно — убийство. Зачуди се какво ли би казал баща му за това. Пукащия врат се придържаше към старите традиции и винаги се стараеше да прави правилното. Убийството на непознат за пари не влизаше в тази концепция, колкото и да го въртеше из главата си.

Внезапно се разнесе висок смях. Беше Дей, която седеше в каруцата до Морвийр и хрупаше ябълка. Тръпката не беше чувал смях от доста време и това го привлече като пеперуда към свещ.

— На какво се смееш? — И се усмихна, очаквайки шегата.

Тя се обърна към него, поклащаше се в ритъм с каруцата.

— Чудех се дали си се изпуснал, когато се свлече от стола като преобърната костенурка.

— Според мен се е изпуснал — обади се Морвийр. — Но ме съмнява, че можехме да доловим разликата в миризмата.

Усмивката на Тръпката замръзна. Спомни си как стоеше в градината, мръщеше се и се опитваше да изглежда опасно. След това усети замайване. Опита да повдигне ръка, но не можа. Опита да каже нещо, но не успя. После се свлече на земята. След това не помнеше.

— Какво ми направихте? — Той понижи глас. — Магия?

Дей се разсмя така, че от устата й захвърчаха парченца ябълка.

— Става все по-добре.

— А аз смятах, че ще е неприятен спътник — подсмихна се Морвийр. — Ха, магия! Това е като една от онези истории.

— Като в дебелите глупави книги! Магове, дяволи и подобни глупости! — Дей едва се сдържаше. — Глупави истории за деца!

— Добре де — въздъхна Тръпката. — Разбирам. Тъп съм като пъстърва във вир. Не е магия. Тогава какво?

— Наука. — Дей продължаваше да се усмихва.

Тръпката не схвана веднага.

— Това какво е? Друг вид магия?

— Не. Точно обратното — изсумтя Морвийр. — Науката е система от рационални мисли, създадена да изследва света и да установи принципите, според които той функционира. Ученият използва тези принципи, за да постигне желания ефект. Нещо, което би изглеждало магическо в очите на примитивните хора. — Тръпката се затрудни с дългите стирийски думи. За човек, който твърдеше, че е умен, Морвийр имаше неприятния навик да усложнява простите неща. — Съответно, магията е система от заблуждения, създадена да залъгва идиотите.

— Да бе. Значи аз съм най-тъпото копеле в Кръга на света? Цяло чудо е как не се насирам, ако не мисля за задника си непрекъснато.

— И аз това се чудех.

— Магията съществува — изръмжа Тръпката. — Видях как една жена призова мъгла.

— Така ли? И какво й беше необичайното на мъглата? Имаше магически цвят? Зелена? Оранжева?

Тръпката се намръщи.

— Нормална си беше.

— Значи една жена я призова и тя се появи. — Морвийр повдигна вежди към ученичката си. — Цяло чудо. — Тя се усмихна и захапа ябълката.

— Виждал съм и един мъж, покрит със символи. Половината му тяло беше неуязвимо. Лично го наръгах с копие. Беше смъртоносен удар, а дори не му остави белег.

— Ауууу! — Морвийр вдигна ръце и потрепери като дете, видяло призрак. — Магически символи! Първо е нямало рана, а после… пак е нямало рана? Признавам! Светът е пълен с чудеса.

Дей отново се разхили.

— Знам какво видях.

— Не, объркани приятелю. Мислиш си, че знаеш. Няма такова нещо като магия. Не и в Стирия.

— Само предателство — обади се Дей, — война, болести и начини за изкарване на пари.

— Защо въобще си дошъл в Стирия? — попита Морвийр. — Защо не си остана в обгърнатия в мистични мъгли Север?

Тръпката се почеса бавно по врата. Причината вече му се струваше странна, а и се чувстваше още по-глупаво да я изрече на глас.

— Дойдох, за да стана по-добър човек.

— Като гледам откъде почваш, едва ли ще ти е крайно трудно.

Тръпката все още имаше известна гордост и този задник започваше да го дразни. Едно време щеше просто да го прасне с брадвата. Но все пак се опитваше да бъде добър, затова се надвеси и заговори бавно и внимателно на северняшки.

— Мисля, че главата ти е пълна с лайна, което не е изненадващо, защото в лицето приличаш на задник. Всички дребосъци сте еднакви. Все опитвате да се изкарате умни, за да има с какво да се гордеете. Няма значение колко ще ми се присмивате, аз вече съм спечелил. Ти никога няма да бъдеш висок. — Лицето му се озари от усмивка. — Само ще си мечтаеш да можеш да видиш другия край на претъпкана стая.

Морвийр се намръщи.

— Какво означава това бръщолевене?

— Ти си шибаният учен. Сам се досети.

Дей се разсмя весело, но Морвийр я изгледа мрачно. Въпреки това тя продължи да се усмихва, довърши ябълката и хвърли огризката. Тръпката изостана и загледа полузамръзналите нивя. Това го накара да се замисли за дома. Въздъхна и дъхът му излезе на пара към сивото небе. Всичките му приятели бяха воини. Карли и Именувани мъже, повечето от които вече бяха обратно в калта, по един или друг начин. Реши, че Дружелюбния е най-близо до това сред познатите му в Стирия, и смуши коня към него.

— Хей.

Дружелюбния не отговори. Дори не помръдна глава, за да даде знак, че го е чул. Тишината се проточи. Лицето му беше като тухлена стена и не предполагаше шеги и усмивки. Но пък човек трябва да се държи за надеждата, нали?

— Значи си бил войник, а?

Дружелюбния поклати глава.

— Но си се бил в битки?

Отново поклащане.

Тръпката кимна, все едно му бяха отговорили положително. Нямаше друг избор.

— Аз съм се бил. В мъглата на север от Кумнур с карлите на Бетод. Удържах строя при Дънбрек с Руд Три дървета. Бих се седем дни в планините, заедно с Кучето. Седем отчаяни дни.

— Седем? — Едната вежда на Дружелюбния помръдна с интерес.

— Аха — въздъхна Тръпката. — Седем. Имената на тези хора и места не говорят нищо по тукашните земи. — Насреща им се зададоха няколко покрити фургона. Мъжете на каприте носеха стоманени шлемове и арбалети и гледаха намръщено. — А ти къде се научи да се биеш така? — Надеждата за някакъв приличен разговор изгаряше бързо.

— В Убежището.

— А?

— Където те затварят, когато извършиш престъпление.

— Че защо ще те слагат на безопасно място?

— Не го наричат Убежището заради затворниците, а защото всички навън са в по-голяма безопасност, когато си вътре. Измерват дните, месеците и годините, през които си затворен. Заключват те дълбоко, там, където не огрява светлина, и дните, месеците, годините минават, докато цифрите не изтекат. След това им благодариш и те пускат.

Това изглеждаше доста варварско според Тръпката.

— Ако извършиш престъпление в Севера, трябва да платиш обезщетение. Или ако вождът реши, те обесват. Може и да те подложат на кървавия кръст, ако си извършил убийство. Но да заключиш човек в тъмница? Това само по себе си е престъпление.

Дружелюбния сви рамене.

— Имат си правила, които са смислени. За всяко нещо се дава съответното време. Съответна цифра на великия часовник. Не като тук.

— Аха. Ясно. Цифри. — На Тръпката му се прииска да не беше подхващал разговора.

Дружелюбния все едно не го чу.

— Тук небето е твърде високо и всеки прави каквото и когато поиска. Няма точни числа за нищо. — Той се намръщи към неясните очертания на Уестпорт в мъгливия залив. — Шибан хаос.

 

 

Стигнаха до градските стени някъде около обед. Вече се бе извила дълга опашка желаещи да влязат. Войниците на портите задаваха въпроси, ровичкаха в багажа и човъркаха каруците с дръжките на копията си.

— Нервни са след падането на Борлета — обади се Морвийр от капрата. — Проверяват всички влизащи. Оставете говоренето на мен. — Тръпката нямаше проблем, след като този задник обичаше толкова много звука на собствения си глас.

— Как се казваш? — попита стражът, очите му издаваха безкрайна скука.

— Рийвром — отвърна отровителят с широка усмивка. — Скромен търговец от Пуранти. А това са моите служители…

— По каква работа в Уестпорт?

— Убийство. — Настъпи неловка тишина. — Смятам да направя убийствен удар с продажбата на осприанско вино! Точно така, направо да избия рибата във вашия град. — Морвийр се засмя на шегата си и Дей се присъедини към него с кикот.

— Този ми изглежда съмнителен. — Другият страж се мръщеше на Тръпката.

Морвийр продължи да се хили.

— А, не се безпокойте за него. Човекът е малоумен. Умът му е като на дете. Ползвам го само да пренася бъчвите. По-скоро го държа заради сантимента. Какъв съм аз, Дей?

— Сантиментален — отвърна момичето.

— Имам твърде меко сърце. Още от едно време. Майка ми почина, като бях много малък, прекрасна жена…

— Айде по-бързо! — провикна се някой от опашката.

Морвийр се обърна към платнището, което покриваше каруцата.

— Искате ли да погледнете…?

— Мислиш ли, че искам, при положение че половината Стирия напира да влезе през скапаната ми порта? Продължавайте. — Стражът махна уморено с ръка. — Хайде.

Юздите изплющяха и каруцата влезе в Уестпорт. Муркато и Дружелюбния я последваха. Тръпката беше най-отзад, както често се случваше в последно време.

Вътре блъсканицата беше като в битка и не по-малко плашеща. Павираната улица се виеше между високите сгради. От двете й страни бяха насадени голи дървета, а потокът от хора с всякакъв цвят на кожата не секваше и за миг. Бледи мъже в тъмни дрехи. Жени с дръпнати очи и ярки коприни, чернокожи хора с бели роби, войници и наемници, с ризници и брони. Слуги, работници, търговци, бедни и богати, чисти и миришещи, благородници и просяци. Страшно много просяци. Пешаците и ездачите се размиваха в тълпата, имаше каруци и покрити карети, както и жени с натруфени прически и окичени с бижута, разнасяни на столове от двойки слуги.

Тръпката мислеше, че Талинс е натъпкан със странности. В Уестпорт беше много по-лошо. Видя колона животни с дълги вратове, водеха ги през тълпата на тънки вериги. Малките им глави се поклащаха тъжно. Затвори очи и разтърси глава, но чудовищата продължиха тъжния си ход, без никой да им обърне особено внимание. Приличаше на сън, и то от по-неприятните.

Завиха по по-тясна улица с магазини и сергии. Миризмите нахлуваха в носа му една след друга — риба, хляб, лак, плодове, масло, подправки и най-различни непознати — от което стомахът му се сви. Някакво преминаващо момче тикна в лицето му клетка с дребна маймунка. Животното изсъска яростно и Тръпката за малко щеше да падне от коня си от изненада. Ушите му бучаха от виковете на стотици различни езици. Над всичко се носеше някакъв напев, все по-силен и по-силен, странен, но красив, който го караше да настръхва.

От едната страна на площада се извисяваше сграда с огромен купол и шест високи кули на фасадата, с блестящи златни върхове. Напевът идваше оттам. Стотици гласове, едновременно басови и високи, които се сливаха в едно.

— Това е храм. — Муркато бе изостанала до него. Под качулката от лицето й се виждаше само намръщената долна част. Ако трябваше да е честен, Тръпката се боеше от нея. Не само защото я бе видял как размазва човек с чук, при това май с наслада. Когато преговаряха, бе изпитал неприятното чувство, че е готова да го прободе в гърба. Освен това едната й ръка бе постоянно с ръкавица. Никога не се беше страхувал от жена и сега бе едновременно нервен и засрамен. Но не можеше да отрече, че въпреки ръкавицата, чука и чувството за опасност му харесва да я гледа. Много. Не беше сигурен дали не харесва опасността повече отколкото е здравословно. Точно поради това не знаеше какво да каже.

— Храм ли?

— Там южняците се молят на Господ.

— Господ? — Вратът го заболя, когато погледна към кулите, по-високи от най-големите дървета в долината, където бе израснал. Беше чувал, че хората на юг смятат, че на небето живее мъж. Онзи, който е създал света и вижда всичко. Досега това му се струваше пълна глупост, но като гледаше огромната постройка, не беше далеч от това да им повярва. — Красива е.

— Преди стотина години, когато гуркулите превзели Дауах, много южняци избягали. Някои се установили тук и издигнали този храм като благодарност за спасението си. Уестпорт е част от Юга, както е част от Стирия. Освен това е и част от Съюза, защото им се наложи да изберат страна и купиха победата на Върховния крал над гуркулите. Наричат този град Кръстопътя на света. Онези, които не го наричат свърталище на лъжци, разбира се. Тук има хора от Хилядата острова, Сулджук, Сикур, Тонд и Старата империя. Дори северняци.

— Тъпи копелета.

— Диваци. Чувала съм, че някои си пускат дълга коса, като жени. Но тук приемат всякакви. — Ръката с ръкавицата посочи редица мъже на малки платформи в другия край на площада. Странна тълпа, дори за тези места. Млади и стари, високи и ниски, дебели и кльощави, със странни роби и шапки, някои бяха полуголи и боядисани, а един имаше забити в лицето кости. Зад някои имаше знаци с най-различни букви и украси. Те танцуваха, вдигаха ръце към небето, падаха на колене и плачеха, пееха, крещяха и се надвикваха на повече езици, отколкото Тръпката беше чувал.

— К’ви са пък тез? — промърмори той.

— Светци. Или откачалки, в зависимост от това кого ще попиташ. В Гуркул трябва да се молиш, както определи пророкът. Тук всеки е свободен да се моли по свой начин.

— Значи се молят?

Муркато сви рамене.

— По-скоро опитват да убедят останалите, че знаят най-добрия начин.

Много хора гледаха. Някои кимаха. Други клатеха глави, смееха се и подвикваха обиди. Трети просто зяпаха отегчено. Един от светците — или откачените — започна да крещи на Тръпката нещо неразбираемо, после коленичи и протегна ръце, мънистата на врата му тракаха. Тръпката можеше да прочете в кървясалия му поглед, че е напълно отдаден на каузата си.

— Сигурно е приятно.

— Кое?

— Да мислиш, че знаеш всички отговори… — Той направи пауза, защото покрай тях мина жена, водеше мъж на каишка. Едър тъмнокож мъж с метален нашийник, с торби в ръцете и наведен поглед. — Видя ли ги?

— В Юга или притежаваш нещо, или те притежават.

— Скапан обичай — Тръпката. — Този град нали уж е част от Съюза.

— А в Съюза обичат свободата, а? Там няма робство. — Тя кимна към група роби, които вървяха покорно в колона. — Ако само минават оттук, никой не си прави труда да ги освобождава.

— Проклетият Съюз. Скапаните копелета винаги искат повече земя. Северът е все по-пълен с тях, откакто войната се възобнови. И за какво им е повече земя? Трябва да видиш какъв град си имат. Пред него това място изглежда като село.

Тя го изгледа остро.

— Адуа ли?

— Точно.

— Бил ли си там?

— Аха. Бих се с гуркулите. Оттам ми е този белег. — Той дръпна ръкава, за да покаже белега на китката си. Тя го изгледа странно. Сякаш почти с уважение. Това му хареса. От доста време всички го гледаха само с отвращение.

— Стоял ли си в сянката на Кулата на Създателя?

— По-голямата част от града е в сянката й, по едно или друго време.

— Как изглежда?

— По-тъмна, отколкото отвън. Като всички сенки.

— Ха. — Тръпката за пръв път видя усмивка на лицето й и реши, че й отива. — Винаги съм казвала, че един ден ще отида.

— В Адуа ли? Какво те спира?

— Шестима мъже, които трябва да убия.

Тръпката изду бузи.

— Аха. — Отново го обзе тревожно чувство и се зачуди защо по дяволите се бе замесил в това. — Винаги съм бил най-лошият си враг.

— Остани край мен. — Усмивката й се разшири. — Скоро ще имаш по-лоши. Пристигнахме.

Целта не се оказа особено примамлива. Тясна мрачна уличка. Порутени сгради с изгнили капаци и напукани тухлени стени. Той поведе коня след каруцата през тъмна арка, а Муркато затвори скърцащите порти и ги залости с ръждиво резе. Тръпката върза коня си на един прогнил стълб в буренясалия двор.

— Палат — измърмори той, загледан към правоъгълното парче сиво небе, което се извисяваше над тях. Стените бяха покрити с повехнал бръшлян, капаците на прозорците висяха на пантите си. — Ама едно време.

— Избрах го заради разположението — отвърна Муркато. — Не заради обстановката.

Влязоха в мрачен коридор. Празни врати, водещи към празни помещения.

— Доста стаи има.

— Двайсет и две — каза Дружелюбния.

Ботушите им затропаха по скърцащото стълбище.

— Как ще започнеш? — обърна се Муркато към Морвийр.

— Вече почнах. Изпратени са писма. Утре сутрин ще внесем солиден депозит във „Валинт и Балк“. Достатъчно голям, за да ангажира вниманието на старшия служител. Аз, ученичката ми и твоят човек, Дружелюбния, ще се вмъкнем като търговец и неговите служители. Ще се срещнем и ще потърсим възможност да убием Мотис.

— Толкова просто?

— При тази работа често опира до уцелване на подходящия момент. Но ако не успеем, ще положа основите на по-структуриран план.

— Ами ние? — попита Тръпката.

— Нашата работодателка има доста впечатляваща визия и може да бъде разпозната. Докато ти — Морвийр се изхили от стълбището — стърчиш като крава сред вълци и си също толкова полезен. Прекалено си висок, имаш много белези и дрехите ти са твърде дивашки, за да имаш място в банка. Колкото до косата…

— Пфу — поклати глава Дей.

— Това какво означава?

— Точно каквото казах. Просто си твърде… — Морвийр махна с ръка. — Северен.

Муркато отключи вратата в горния край на стълбището и я отвори. Тръпката последва останалите, като примигваше от слънчевата светлина.

— В името на мъртвите. — Наоколо се простираше мешавица от най-различни покриви, червени керемиди, сиви плочи, гниещи дъски, ръждясала мед, платнища, кожи и мъх. Плетеница от подпори, пробити улуци, закрепени с вериги, висящи простори, нагъчкано едно върху друго, под всякакъв ъгъл, заплашващо, че всеки момент ще се срути на улицата. Димът от безбройните комини почти скриваше слънцето. Тук-там над хаоса стърчеше кула или купол, както и самотни дървета, успели някак да израснат. Морето сивееше в далечината, гората корабни мачти се поклащаше неритмично.

Оттук се чуваше шумът на целия град. Работа и игра, викове на продавачи, скърцане на колела и звън на чукове, откъси от песни и музика, радост и отчаяние, всичко се смесваше като яхния в гигантски казан.

Тръпката се приближи до покрития с лишеи парапет и надникна. Долу по павираната улица се движеха хора, като придошла вода в каньон. На отсрещната страна се извисяваше чудовищна сграда.

Стената й беше от гладко издялани камъни с колони на всеки двайсет крачки, по-дебели, отколкото той можеше да обгърне. С украса от издялани лица и листа. На втория и третия етаж имаше малки прозорчета, а на следващия доста по-големи, всичките със здрави метални решетки. По ръба на плоския покрив имаше извити навън черни метални шипове.

Морвийр се усмихна.

— Дами, господа и диваци, представям ви уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Тръпката поклати глава.

— Прилича на крепост.

— На затвор — промърмори Дружелюбния.

— На банка — изхили се Морвийр.