Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (20)

Зарязан

Ножът на Дружелюбния проблесна. Двайсет търкания от едната страна, двайсет от другата, стържещата целувка на точилото. Малко неща бяха по-хубави от остър нож и малко бяха по-лоши от изтъпения, затова той се усмихна, когато провери ръба на острието с върха на пръстите си. Всичко беше както трябва.

— Къщата за удоволствия Кардоти е стар търговски палат — обясняваше Витари с хладно спокойствие. — Построен е от дърво като по-голямата част от Сипани, под формата на буквата П, а отзад минава Осми канал.

Другите, шестимата, стояха около голяма маса в кухнята на изоставения склад. Муркато и Тръпката, Дей и Морвийр, Коска и Витари. На масата бе поставен груб дървен модел на сграда с вътрешен двор. Според Дружелюбния това беше една трийсет и шеста от истинската Кардоти, въпреки че не можеше да каже точно, а той много обичаше да е прецизен.

Пръстите на Витари докоснаха едната страна на сградата.

— На приземния етаж са кухнята и кабинетите, има зала за хъск и друга за карти и зарове. — Дружелюбния притисна ръка към джоба на ризата, за да усети успокояващите очертания на собствените си зарове. — В задния край има две стълбища. На първия етаж има тринайсет стаи за забавляване на гостите…

— За шибане — прекъсна я Коска. — Тук всички сме възрастни хора, нека наричаме нещата с истинските им имена. — Кървясалите му очи се стрелнаха към двете бутилки вино на полицата и обратно. Дружелюбния бе забелязал, че това се случва непрекъснато.

Пръстът на Витари се насочи към покрива на модела.

— На най-горния етаж има три големи апартамента за… шибане, за най-скъпите гости. Казват, че Кралските покои в центъра са достойни за император.

— Значи Арио ще реши, че стават и за него — изръмжа Муркато.

Групата беше нараснала от пет на седем, затова Дружелюбния наряза всеки от двата хляба на по четиринайсет парчета. Острието минаваше през кората и вдигаше малки облачета брашно. Щеше да има двайсет и осем филии, по четири на човек. Муркато обикновено ядеше малко, но пък Дей наваксваше и за него. Дружелюбния мразеше да се оставят неизядени филии.

— Според Айдър Арио и Фоскар ще имат трийсетина-четирийсет гости, някои въоръжени, но без голямо желание за бой, както и шестима телохранители.

— Дали казва истината? — попита Тръпката с тежкия си акцент.

— Не би ни излъгала, но има шанс да сгреши.

— За да контролираме толкова много, ще ни трябват повече… бойци.

— Убийци — намеси се Коска. — Както казах, нека ги наричаме с истинските имена.

— Двайсетина — чу се коравият глас на Муркато. — Както и вие тримата.

Двайсет и три. Интересно число. Дружелюбния отвори скърцащата врата на фурната и топлината облиза лицето му. Двайсет и три можеше да се раздели само на едно. Без части, без фракции. Без половинчати мерки. Приличаше на самата Муркато. Взе един парцал и измъкна голямото гърне. Цифрите не лъжеха. За разлика от хората.

— Как да вкараме двайсет души, без да ни забележат?

— Това е пир — каза Витари. — Ще има певци и музиканти. Ние ще ги осигурим.

— Музиканти ли?

— Това е Сипани. Тук всеки втори е музикант или убиец. Няма да е трудно да открием неколцина, които са и двете.

Дружелюбния беше изключен от планирането, но това не му пречеше. Саджаам беше казал да изпълнява нарежданията на Муркато и той се подчиняваше. Отдавна беше научил, че животът е по-лесен, ако се съсредоточаваш само върху това, което е пред теб. В момента единствената му грижа беше задушеното.

Опита малко с дървената лъжица. Беше добро. Даваше му четирийсет и едно от петдесет. Миризмата на готвено, парата, пукащите цепеници, всичко това му напомняше за успокояващите кухни на Убежището. Супите, кашите и задушеното, което приготвяха в огромните казани. Преди години, когато над главата му имаше успокояващ каменен свод, числата се натрупваха и всичко имаше смисъл.

— Арио ще пие известно време — продължаваше Муркато. — Ще играе комар и ще се фука пред останалите идиоти. След това ще отиде в Кралските покои.

Коска се усмихна с напуканите си устни.

— Където, обзалагам се, ще го чакат жени.

— Една чернокоса и една червенокоса. — Муркато се спогледа мрачно с Витари.

— Изненада, достойна за император — засмя се Коска.

— Когато приключим с него, което ще стане бързо, ще направим същото посещение и на Фоскар. — Муркато премести намръщения си поглед към Морвийр. — Сигурно ще са взели телохранители горе, докато се забавляват. Вие с Дей можете да се погрижите за тях.

— Можем ли? — Отровителят вдигна подигравателен поглед от ноктите си. — Сигурен съм, че това е достойна задача за таланта ни.

— Гледай да не отровиш половината град. Би трябвало да убием братята без излишна суматоха, но ако нещо се обърка, на помощ ще дойдат музикантите.

Старият наемник сръчка модела с треперещ пръст.

— Ще завземем двора, пушалня и игралните зали, а след това стълбището. Събиране и обезоръжаваме на гостите. Учтиво, разбира се, и без грубости. Целта е да се постигне контрол.

— Контрол. — Покритият с ръкавица пръст на Муркато тропна по масата. — Това е думата, за която искам да си мислите. Убиваме Арио, убиваме Фоскар. Ако някой от останалите се съпротивлява, направете каквото трябва, но гледайте да сведете убийствата до минимум. Ще си имаме достатъчно неприятности и без кървава баня. Разбрахте ли всички?

Коска прочисти гърло.

— Може би едно питие ще ми помогне…

— Разбрах — прекъсна го Тръпката. — Контрол и колкото се може по-малко кръв.

— Две убийства. — Дружелюбния сложи гърнето по средата на масата. — Едно и едно. Не повече. Да ядем. — Започна да разсипва порции с черпака.

Много му се искаше да се убеди, че всички имат еднакъв брой парчета месо. И поравно моркови, лук и боб. Но докато ги преброи, храната щеше да изстине, а бе забелязвал, че хората често се ядосват на такава прецизност. Веднъж това бе предизвикало бой в столовата на Убежището. Наложи се да убие двама и да отсече ръката на трети. Сега нямаше желание да убива никого. Беше гладен. Затова се задоволи да им сипе еднакъв брой черпаци и потисна дълбокото си неспокойство.

— Много е добро — изгъргори Дей с пълна уста. — Направо отлично. Има ли още?

— Къде се научи да готвиш, приятелю? — попита Коска.

— Изкарах три години в кухните на Убежището. Учеше ме бившият главен готвач на херцога на Борлета.

— А той защо беше в затвора?

— Защото убил жена си, нарязал я, след което я сготвил и я изял.

Около масата настана тишина. Коста прочисти шумно гърлото си.

— Надявам се, че в това задушено няма нечия жена.

— Касапина каза, че е агнешко, и няма причина да не му вярвам. — Дружелюбния взе вилицата си. — Никой не продава човешко толкова евтино.

Настъпи една от онези неудобни паузи, които се получаваха всеки път, когато изречеше повече от три думи наведнъж.

След това Коска се засмя.

— Зависи от обстоятелствата. Сещам се как намерихме едни деца, май след обсадата на Мурис? Помниш ли, Монца? — Тя се намръщи още повече от обичайното, но нямаше как да го спре. — Намерихме едни деца и искахме да ги продадем на търговците на роби, но не можахме…

— Разбира се! — почти изпищя Морвийр. — Възхитително! Какво може да е по-забавно от продадени в робство сирачета?

Отново неловка тишина, в която отровителят и наемникът размениха смъртоносни погледи. Дружелюбния бе виждал мъже да се гледат така в Убежището. Когато докарваха новите и имаше размествания по килиите. Някои не се разбираха. Намразваха се от първия момент. Бяха твърде различни. Или твърде еднакви. Разбира се, тук нещата не можеше да се предвидят толкова лесно. Но в Убежището, когато двама се гледаха по този начин, рано или късно се стигаше до кръвопролитие.

 

 

Питие, питие, питие. Очите на Коска се преместиха от наглата гадина Морвийр към пълната му с вино чаша, след това към тези на останалите, обратно към собственото му канче с вода и накрая към бутилката в центъра на масата, която привличаше неудържимо погледа му. Ако се стрелнеше, можеше да я докопа. Колко ли щеше да изгълта, преди да я изтръгнат от ръцете му? Малцина можеха да пият по-бързо при подобни обстоятелства…

В този момент забеляза, че Дружелюбния го наблюдава. Нещо в тъмните очи на затворника го накара да премисли. Той беше Никомо Коска, дявол го взел! Поне едно време. Градовете трепереха от името му и така нататък. Твърде дълги години не беше мислил за нещо повече от следващото напиване. Беше време да погледне по-далече. Поне към по-следващото напиване. Но промяната не беше лесна.

Почти усещаше как потта избива по кожата му. Главата му пулсираше и бучеше болезнено. Почеса се по врата, но от това само го засърбя повече. Знаеше, че се хили като череп и говори твърде много. Но трябваше да се усмихва и да говори, иначе щеше да се разпищи.

— Спаси ми живота при обсадата на Мурис, нали, Монца? Мурис ли беше? — Дори не помнеше как хрипливият му глас се бе спрял на тази тема. — Копелето се появи отникъде. Бързо замахване! — Резкият му жест щеше да събори канчето с вода. — И тя го прониза! Кълна се, право в сърцето. Спаси ми живота. При Мурис. Спаси ме…

Почти му се искаше да го беше оставила да умре. Кухнята се клатеше и люшкаше като корабна каюта в свирепа буря. Почти очакваше да види как виното се излива от чашите, задушеното се разсипва, а чиниите се плъзгат по масата. Знаеше, че бурята е в главата му, но въпреки това стискаше отчаяно мебелите, когато положението станеше твърде сериозно.

— Нямаше да е толкова срамно, ако не го беше направила отново на другия ден. Уцелиха ме със стрела в рамото и паднах в проклетия ров. Всички го видяха. Да се направя на глупак пред приятелите е едно, но пред враговете…

— Забравил си.

Коска се намръщи към Монца.

— Така ли? — Трябваше да признае, че едва помни последните изречения, камо ли обсада преди над десет пропити с алкохол години.

— Аз паднах в рова и ти скочи да ме извадиш. Рискува живота си и те улучи стрела.

— Звучи изключително невероятно да съм сторил подобно нещо. — Беше болезнено да мисли за каквото и да е освен за нуждата да си пийне. — Но трябва да призная, че ми е трудно да се върна към детайлите. Може би, ако ми подадеш виното, ще успея…

— Достатъчно. — Имаше характерния поглед, с който обикновено го извлачваше от някоя кръчма, само дето беше по-остър, по-ядосан и дори по-разочарован. — Трябва да убия петима мъже и нямам време да спасявам никого. Особено от собствената му глупост. Нямам полза от пияници. — Останалите го наблюдаваха мълчаливо как се поти.

— Не съм пияница — изхриптя Коска. — Просто обичам вкуса на виното. Толкова много, че ако не пия на всеки няколко часа, се разболявам. — Стисна вилицата си, защото стаята се разлюля съвсем, и се усмихна измъчено. Останалите се разсмяха. Надяваше се, че им е приятно, защото Никомо Коска винаги се смееше последен. Стига да не му беше лошо, разбира се.

 

 

Морвийр се чувстваше изолиран. Той несъмнено беше много умел събеседник лице в лице, но никога не се чувстваше комфортно в голяма група. Обстановката му напомняше на столовата в сиропиталището, където по-големите се забавляваха, като хвърляха храна по него. Ужасяваща прелюдия към побоите и гаврите, които следваха в тъмните спални.

Новите помощници на Муркато, за чието привличане въобще не бяха поискали мнението му, го изнервяха още повече. Шило Витари беше изключително компетентен мъчител и търговец на информация, но имаше неприятен характер. Бяха работили заедно веднъж и не хранеше топли спомени. Морвийр смяташе причиняването на болка с ръце за крайно отвратително. Но жената познаваше Сипани, така че щеше да се наложи да я изтърпи. Засега. Никомо Коска беше много по-зле. Крайно разрушителен, коварен и капризен наемник, който мислеше само за собствената си изгода. Пияница, разсипник и женкар със самоконтрола на бясно куче. Самоуверен грандоман, който беше пълна противоположност на Морвийр. Отгоре на всичко, освен че бяха включили този опасно непредвидим елемент в плановете си, останалите дори се умилкваха на това треперещо чучело. Даже Дей, собствената му помощничка, се кискаше на шегите му, когато не беше с пълна уста. Което, да признаем, се случваше рядко.

— Тълпа неудачници, скупчени на маса в изоставен склад? — Коска се подсмихваше, а кървясалите му очи се стрелкаха по масата. — Говорещи за маски, дегизировка и оръжия? Не мога да си представя как човек с моята слава попадна в такова обкръжение. Човек би решил, че се готви нещо мръсно!

— И аз за това си мислех! — прекъсна го остро Морвийр. — Не мога да приема подобно петно на съвестта си. Затова намазах купите ви с екстракт от вдовиче цвете. Наслаждавайте се на последните си агонизиращи моменти!

Шест намръщени мълчаливи лица се втренчиха в него.

— Шегувам се, разбира се. — Осъзна, че опитът му за разговор е претърпял абсолютна катастрофа. Тръпката въздъхна с облекчение. Муркато облиза кисело кучешкия си зъб. Дей се мръщеше към купата.

— Поемала съм по-забавни удари в лицето — каза Витари.

— Отровителски хумор. — Коска се ухили от другия край на масата, но ефектът бе развален от тракането на вилицата в треперещата му ръка. — Една от любовниците ми беше отровена. Оттогава изпитвам само отвращение към професията ви. Както и към всички практикуващи, естествено.

— Не очакваш да поема отговорност за действията на всичките ми колеги. — Морвийр реши, че е най-добре да не споделя, че отговорността е негова. Преди четиринайсет години Сефелин, Великата херцогиня на Осприя, го беше наела да убие Никомо Коска. Все повече се ядосваше, че тогава бе пропуснал и бе отровил само любовницата му.

— Мачкам и осите, независимо дали са ме ужилили, или не. Според мен вие, хора, ако мога да ви нарека така, сте еднакво отвратителни. Отровителят е най-гнусният страхливец.

— Отстъпващ само на пияницата! — отвърна Морвийр и изви презрително горната си устна. — Подобни боклуци биха предизвикали жалост, ако не бяха напълно отблъскващи. Няма по-предсказуемо животно. Пияницата неизменно се връща към шишето, като пощенски гълъб. Без да може да се промени. Това е единственият им шанс да избягат от мизерията. За тях трезвеният свят е пълен със стари провали и нови страхове и те се задушават в него. Това е истинският страхливец. — Той вдигна чашата си и отпи яка, самодоволна глътка. Не беше свикнал да пие толкова и мигновено му прилоша, но успя да се усмихне насила.

Коска стискаше ръба на масата с побелели кокалчета и го гледаше жадно.

— Въобще не ме разбираш. Мога да спра да пия, когато поискам. Даже вече реших да го направя. Ще ти го докажа. — Наемникът вдигна треперещата си ръка. — Стига само да получа една чашка, за да спра треперенето!

Останалите се засмяха и напрежението спадна, но Морвийр долови смъртоносния поглед на Коска. Дъртият пияндур приличаше на селски идиот, но навремето беше сред най-опасните хора в Стирия. Щеше да е глупаво да не го вземе на сериозно, а Морвийр определено не беше глупак. Вече не беше сирачето, което плачеше за майка си, докато го ритаха.

Винаги предпазливостта на първо място.

 

 

Монца стоеше кротко, не говореше много и ядеше още по-малко. Ръката с ръкавицата беше болезнено непохватна с ножа. Беше се отделила в челото на масата. Дистанцията, която генералът трябва да поддържа от войниците, работодателят от подчинените и издирваната жена от всички останали. Не й беше трудно. Поддържаше дистанция от години и оставяше Бена да говори, да се смее и да бъде харесван от всички. Водачът не може да си позволи да е харесван. Особено ако е жена. Тръпката продължаваше да я гледа и тя се стремеше да избягва погледа му. Беше направила грешка в Уестпорт, беше показала слабост. Не можеше да си го позволи отново.

— Вие двамата явно се познавате добре — каза Тръпката, гледайки нея и Коска. — Значи сте стари приятели?

— По-скоро семейство! — Старият наемник махаше с вилицата толкова трескаво, че току-виж извадил нечие око. — Бихме се рамо до рамо като благородни членове на Хилядата меча, най-известната наемническа бригада в Кръга на света! — Монца му се намръщи, без да го поглежда. Проклетите му стари истории връщаха дела и избори, за които не искаше да се сеща. — Кръстосвахме цяла Стирия, докато Сазине беше капитан-генерал. Страхотно време да си наемник! Преди нещата да се… усложнят.

— Искаш да кажеш, преди да стане съвсем кърваво — изсумтя Витари.

— Различни думи за едно и също. Тогава хората бяха по-богати, плашеха се по-лесно и стените бяха по-ниски. След това Сазине беше ударен със стрела в ръката, загуби я, умря и избраха мен на негово място. — Коска зачовърка задушеното. — Като погребах стария вълк, осъзнах, че битките са тежка работа, и като човек с изключителни качества, реших, че трябва да ги избягвам максимално. — Усмихна се кисело на Монца. — Затова разделихме бригадата.

— Разделили сте я на две?

— Аз взех половината, а Монцаро и брат й Бена другата половина. Разпространихме слух, че сме се карали. След това се наемахме от двете страни на конфликта, такива не липсваха, и се преструвахме, че воюваме.

— Престрували сте се? — измърмори Тръпката.

Треперещите вилица и нож на Коска се удариха във въздуха.

— Обикаляхме из провинцията и грабехме, като от време на време се ступвахме показно. На края на всяка кампания си тръгвахме по-богати и без да сме изгубили никого. Освен някой от най-лошите. Не по-малко печелившо от истинското наемничество. Дори организирахме няколко мащабни изкуствени битки, нали?

— Да.

— Докато Монца не постъпи на служба при Великия херцог Орсо от Талинс и не реши, че й е писнало от фалшиви битки. Докато не щурмува истински със съвсем остри оръжия. Реши да промениш правилата, а, Монца? Жалко, че не ми каза, че спираме да се преструваме. Можех да предупредя момчетата и да спася няколко живота.

— Момчетата — изсумтя Монца. — Нека не се преструваме, че някога те е било грижа за другиго.

— Има неколцина, които ценях. Но никога не спечелих от това, нито те. — Коска не отклоняваше кървясалите си очи от Монца. — Кой от твоите те предаде? Верния Карпи? Май не се оказа толкова верен накрая?

— Беше си достатъчно верен. Поне докато не ме наръга.

— И сега несъмнено е заел командирския стол?

— Чух, че е успял да си натика дебелия задник в него.

— Точно както ти тикна кльощавия си задник в моя. Но не може да го е направил без съгласието на останалите капитани, нали? Все харни момчета. Копелето Андич. Пиявицата Сесария. Гнусният червей Виктус. Трите алчни прасета с теб ли бяха?

— И те са намесени. Сигурна съм, че и тримата са ме предали, точно както го направиха с теб. Не казваш нищо ново.

— Накрая никой не ти благодари. Нито за победите. Нито за парите, които са спечелили. Отегчават се. И при първия знак за нещо по-добро…

Монца изгуби търпение. Един водач не можеше да е мекушав. Особено жена.

— Интересно, как такъв експерт в човешките отношения е останал без пукната пара и без приятели? Не се преструвай, че не ти дадох хиляда шанса. Пропиля ги, както пропиля всичко останало. Единственият въпрос, който ме интересува, е дали си готов да опропастиш и този? Ще изпълниш ли каквото ти кажа? Или ще се държиш като враг?

Коска се усмихна тъжно.

— В нашата работа човек трябва да се гордее с враговете си. Ако трябва да се поучим от опита си, то най-добре да наблюдаваме приятелите си. Поздравления за готвача. — Хвърли вилицата в купата и излезе от кухнята по почти права линия. Монца се намръщи на киселите лица около масата.

„Не се страхувай никога от враговете, но се бой винаги от приятелите“, беше написал Вертурио.