Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (53)

Без повече закъсняване

Коска стоеше пред огледалото за финалното натъкмяване. Оправи изисканата си яка, завъртя камъните на петте пръстена така, че да сочат право напред, и нагласи всеки косъм на брадата си. По изчисленията на Дружелюбния му бе отнело час и половина. Дванайсет прокарвания на бръснача по колана. Трийсет и едно движения, за да оформи брадичката. Едно дребно порязване вляво под челюстта. Тринайсет дръпвания с пинсетите, за космите в носа. Четирийсет и пет копчета. Четири чифта закопчалки. Осемнайсет каиша за затягане.

— Всичко е готово. Господин Дружелюбен, искам да заемеш поста на първи сержант в бригадата.

— Не разбирам нищо от война. — Нищо, освен че бе лудост, която напълно го побъркваше.

— Не ти трябва да разбираш. Работата ти ще е да стоиш близо до мен, мълчалив, но бдителен, да поддържаш и следваш моя пример и най-важното — да пазиш моя и твоя гръб. Светът е пълен с коварство, приятелю! Понякога ще имаш малко кървава работа и когато се наложи, ще броиш парите, които взимаме и даваме, хората, оръжията и останалия инвентар…

Всъщност това бе същото, което Дружелюбния правеше за Саджаам в Убежището и след това.

— Това го мога.

— По-добре от всеки, не се съмнявам! Ще започнеш ли, като ми помогнеш с тази катарама? Гадни оръжейници. Кълна се, че са я сложили там само за да ми е неудобно. Той посочи страничната каишка на нагръдника си, задържа дъх и глътна шкембето си, докато Дружелюбния я оправяше. — Благодаря, приятелю, стабилен си като скала! Котва! Ос от спокойствие, около която се въртя лудо. Какво щях да правя без теб?

Дружелюбния не разбра въпроса.

— Същото.

— Не, не. Не същото. Не се познаваме отдавна, но чувствам… че имаме разбирателство. Връзка. Ние с теб си приличаме много.

Понякога Дружелюбния усещаше, че се бои от всяка дума, която трябва да изрече, от всеки нов човек и ново място. Крепеше се, и то едва-едва, само чрез броенето на всичко. Обратно, Коска се носеше по живота като цвят по вятъра. Начинът, по който се смееше, усмихваше се, говореше и караше останалите да го правят, му изглеждаше като магия, също като онази гуркулка Ишри, която се бе появила от нищото.

— Въобще не си приличаме.

— Точно за това говоря! Ние сме пълни противоположности, като земята и въздуха, но и на двамата ни липсва… нещо, което останалите приемат за даденост. Някаква част от машината, която кара човека да се вписва в обществото. И на двамата ни липсват различни зъбни колелца. Но пък може би двамата заедно можем да направим един почти нормален човек.

— Едно цяло от две половини.

— Дори необикновено цяло! Аз никога не съм бил надежден, не, не, недей отрича. — Дружелюбния и не опитваше. — Но ти, приятелю, си твърд като скала, с ясен поглед и целенасоченост. Ти си достатъчно честен, че да направиш и мен… по-честен.

— Изкарах по-голямата част от живота си в затвора.

— Където несъмнено си пръскал повече честност сред най-коравите престъпници на Стирия от всички магистрати! — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Честните хора са такава рядкост, че често ги вземат за престъпници, бунтовници, ненормалници. Какви са били твоите престъпления, освен това, че си различен?

— Първия път лежах седем години за обир. Втория път имаше осемдесет и четири обвинения, включително четиринайсет убийства.

Коска повдигна вежда.

— Но наистина ли беше виновен?

— Да.

Коска се намръщи за момент, после махна с ръка.

— Никой не е съвършен. Да оставим миналото зад нас. — Намести перото за последно и нахлузи шапката си под обичайния странен ъгъл. — Как изглеждам?

Черни ботуши до коляното с огромни златни шпори във формата на бичи глави. Нагръдник от черна стомана със златни украшения. Ръкави от черно кадифе и жълта коприна, с дантела от Сипани на китките. Меч с натруфен предпазител и съответстващ кинжал, окачен абсурдно ниско. Широкопола шапка с жълто перо, бършещо тавана.

— Като сводник, който се е отплеснал във военен магазин.

Коска се ухили слънчево.

— Точно видът, към който се стремя! На работа, сержант Дружелюбен! — Отметна платнището на шатрата и пристъпи на ярката светлина.

Дружелюбния го последва. Вече това му беше работата.

 

 

Аплодисментите започнаха в момента, в който се качи на голямата бъчва. Беше наредил всички офицери от Хилядата меча да присъстват и те пляскаха, свиркаха и подвикваха с най-голямо старание. Капитаните най-отпред, лейтенантите зад тях, а знаменосците по периферията. В повечето армии това щяха да са най-добрите и най-умните, най-младите и най-благородните, най-храбрите и идеалистите. Но в наемническата бригада бяха точно обратното. Най-дълго служилите, най-порочните, най-гадните главорези, най-кадърните мародери и най-бързите бегълци. Хората с най-малко илюзии и най-много предателства зад гърба. Със същите качества като Коска, с други думи.

Сесария, Виктус и Андич стояха до бъчвата и пляскаха учтиво. Най-черните негодници от цялата тумба. Ако не се броеше Коска, разбира се. Дружелюбния стоеше наблизо със скръстени ръце и оглеждаше тълпата. Коска се зачуди дали ги брои и реши, че това е крайно вероятно.

— Не, не. Не, не. Оказвате ми твърде голяма чест, момчета! Засрамвате ме с вашата привързаност! — Той махна и аплодисментите заглъхнаха в очакваща тишина. Обгорелите на слънцето, обсипани с белези и следи от болести лица го гледаха с очакване. Гладно, като тайфа разбойници. Каквито и бяха.

— Смели герои от Хилядата меча! — Гласът му изкънтя в светлата сутрин. — Е, да кажем, смели мъже от Хилядата меча! Или само мъже! — Разпокъсан смях и одобрителни викове. — Момчета, всички знаете методите ми! Някои от вас са се били до мен… или по-скоро пред мен. — Още смях. — Останалите са чували за… безупречната ми репутация. — И още. — Знаете, че преди всичко аз съм един от вас. Войник, да! Боец, разбира се! Но такъв, който предпочита оръжието му да е прибрано — изкашля се многозначително и се потупа по чатала — и не го вади за щяло и нещяло! — Плесна дръжката на меча, за всеобщо забавление.

— Нека се знае, че ние сме опитни майстори в славната войнишка професия! Повече от палетата, които лижат благородническите ботуши! Мъже с огромна сила! — Плесна Сесария по рамото. — Мъже с остър ум! — Посочи мазната глава на Андич. — Мъже, жадни за слава! — Наведе пръст към Виктус. — Нека не казват, че не поемаме рискове за славни награди! Но нека рисковете да са колкото се може по-малки, а наградите — по-солидни! — Нова вълна на одобрение.

— Вашият работодател, младият принц Фоскар, искаше да прекосите реката по долния брод и да влезете в кръвопролитна битка с противника… — Нервна тишина. — Но аз отказах! Казах му, че ви е платено да се биете, но че си падате повече по заплащането и по-малко по боя! — Надигаща се радост. — Затова ще намокрим ботуши по-нагоре, срещу по-слаб противник! Каквото и да се случи днес, както и да изглежда, трябва да знаете, че винаги взимам присърце… най-добрите ви интереси! — Потърка пръсти и това предизвика още по-голямо одобрение.

— Няма да ви обиждам, като призовавам за кураж, твърдост, лоялност и чест! Знам, че притежавате всички тези качества в най-висока степен! — Масов смях. — Вървете при отрядите си, офицери от Хилядата меча, и чакайте заповедите ми! Нека Късметът винаги бъде на вашето рамо и на моето! Все пак той идва при тези, които най-малко го заслужават! Нека вечерта ни завари победители! Невредими! И най-вече — богати!

Надигнаха се викове. Щитове и оръжия, ръце в брони и ризници, размахващи се във въздуха юмруци.

— Коска!

— Никомо Коска!

— Да живее капитан-генералът!

Той скочи с усмивка от бъчвата, а офицерите започнаха да се разпръскват. Сесария и Виктус тръгнаха към своите отряди, по-точно сбирщини от предатели, престъпници и главорези. Коска изкачи склона и пред очите му се ширна красивата долина. По краищата й все още се задържаха остатъци от мъгла. Осприя гледаше гордо от планината, още по-красива на дневна светлина. Камъни с цвят на стомана и черно-синя зидария. Медни покриви, позеленели от времето или наскоро поправени и лъщящи на сутрешната светлина.

— Хубава реч — каза Андич. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. Имам.

— Още го можеш.

— Ех, приятелю, виждал си как командирите идват и си отиват. Знаеш, че в началото има щастлив период, след издигането, когато можеш да кажеш и правиш каквото си искаш пред мъжете. Като съпруг в очите на новата му жена веднага след сватбата. Уви, това не продължава безкрайно. Сазине, аз, Муркато, злощастният Верен Карпи, приливът застигна всички ни, с различна скорост, и ни остави предадени или мъртви. И моето време ще дойде пак. В бъдеще ще трябва да работя по-здраво за аплодисменти.

Андич се усмихна зъбато.

— Винаги може да наблегнеш на каузата.

— Ха! — Коска се настани на генералския стол, който бе разположен под една маслина и предлагаше добър изглед към бродовете. — Проклети да са шибаните каузи! Служат само за големи оправдания. Никога не съм виждал хора да действат с такова невежество, насилие и злоба за лична изгода, както когато се ръководят от уж справедлива кауза. — Намръщи се към издигащото се в яркосиньото небе слънце. — Както несъмнено ще се уверим в следващите часове…

 

 

Рогонт извади меча си и го вдигна високо.

— Свободни мъже от Осприя! Свободни мъже от Лигата на Осемте! Смели сърца!

Монца обърна глава настрани и се изплю. Речи. По-добре да се движиш бързо и да удряш здраво, вместо да говориш за това. Ако откриеше, че има време за реч преди битка, щеше да реши, че е пропуснала изгодния момент, и да се оттегли в търсене на друг. Човек трябваше да е с доста раздуто мнение за себе си, за да мисли, че думите му могат да променят нещо.

Така че не беше изненада, че Рогонт беше изрепетирал речта си.

— От дълго време ме следвате! Отдавна чакате деня, в който ще докажете храбростта си! Благодаря ви за търпението! Благодаря за куража! Благодаря за вярата! — Изправи се на стремената и вдигна меча още по-високо. — Днес ще се бием!

Нямаше спор, че бе хубава картинка. Висок, силен и красив, с развети черни къдрици. Бронята му бе украсена с блестящи скъпоценни камъни, а металът така излъскан, че чак светеше болезнено. Но и хората му бяха не по-малко спретнати. Тежката пехота в центъра, добре бронирана, под гора от копия и широки мечове, с щитове и сини туники с бялата кула на Осприя. Лека пехота по крилата — с кожени брони и дълги копия. Както и стрелци с лъкове и арбалетчици със стоманени шлемове. Отрядът от Афоя в десния край леко разваляше спретнатата организация — мъжете бяха с различни оръжия и строят им бе разкривен, макар да изглеждаха безкрайно по-спретнато от някогашните подчинени на Монца.

Обърна се назад към кавалерията. Блестяща редица в сянката на най-външната стена. Все мъже от благороден произход, конете с излъскани такъми, шлемове с украси, ярко боядисани кавалерийски пики, до един готови да се спуснат към славата. Като излезли от зле написана приказка.

Тя се изплю пак. В нейния огромен опит чистите мъже бяха най-нетърпеливи да влязат в битка и най-нетърпеливи да избягат.

Рогонт бе зает да издига риториката си до нови висоти.

— Днес стоим на бойното поле! След години хората ще кажат, че тук са се сражавали герои! Тук е била решена съдбата на Стирия! Тук, приятели, на наша земя! Пред нашия дом! Пред древните стени на гордата Осприя! — Ентусиазирани възгласи от най-близките отряди. Монца се съмняваше, че останалите чуват нещо. Повечето сигурно не го и виждаха. За останалите блестящата точица в далечината едва ли правеше много за повдигането на бойния дух.

— Съдбата ви е във ваши ръце! — Съдбата им беше в ръцете на Рогонт, но той я беше проиграл. Сега беше в ръцете на Коска и Фоскар и сигурно щеше да е доста кървава.

— За свободата! — Или за по-добре изглеждащия тиран.

— За чест и слава! — Почетно място в тинята на дъното на реката.

Рогонт дръпна юздите с лявата си ръка и накара жребеца да се изправи на задните си крака. Ефектът беше леко развален от няколкото тежки фъшкии, които паднаха от задника на коня тъкмо в този момент. Херцогът препусна покрай строените роти. Всяка го поздравяваше, когато минаваше покрай нея, с вдигнати копия и викове. Можеше да е впечатляваща гледка. Но Монца го беше виждала и преди и знаеше резултата. Добрата реч не помага много, когато те превъзхождат три към едно. Рогонт се приближи в тръс към нея и останалите от щаба си. Същите натруфени и неопитни мъже, които бе направила за смях в баните на Пуранти. Този път се бяха нагласили за битка, а не за парад. Със сигурност продължаваха да не изпитват топли чувства към нея. Със сигурност не й пукаше.

— Хубава реч — каза тя. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. — Рогонт завъртя коня си и застана до нея. — Имам.

— Не бих предположила. И бронята е много хубава.

— Дар от младата графиня Котарда. — Група дами наблюдаваха от склона в сянката на градската стена. Яздеха странично и носеха пищни рокли и бижута, сякаш щяха да присъстват на сватба, а не на клане. Котарда, бяла като мляко и в жълта коприна, махна срамежливо на Рогонт, който отвърна доста вяло. — Мисля, че чичо й си е наумил да ни жени. Стига да преживея този ден, разбира се.

— Млади влюбени. Сърцето ми пламти.

— Успокой сантименталната си душа. Тя изобщо не е мой тип. Предпочитам жени с повече… дързост. Но пък бронята си е хубава. Незапознат наблюдател може да ме сбърка с някакъв герой.

— Ха. Фаранс е казал, че отчаянието изпича герои и от тричаво брашно.

Рогонт въздъхна тежко.

— Боя се, че няма да има време тестото да се надигне.

— Мислех, че приказките, че имаш проблеми с надигането, са само злостни слухове. — Имаше нещо познато в една дама от свитата на графиня Котарда. Беше облечена по-просто, с дълга шия и грациозна. Тя обърна коня си и заслиза по тревистия склон към тях. Монца усети студена тръпка, когато я позна.

— Какво прави тя тук, по дяволите?

— Карлот дан Айдър? Познаваш ли я?

— Познавам я. — Ако удрянето по лицето в Сипани се броеше.

— Тя е стара… приятелка. — Произнесе думата така, сякаш имаше по-дълбоко значение. — Каза, че животът й е в опасност, и помоли за убежище. Как бих могъл да откажа?

— Щеше, ако беше грозна.

Рогонт сви рамене и издрънча леко.

— Признавам, че съм податлив на красотата като всички мъже.

— Много по-податлив, ваше превъзходителство. — Айдър спря коня си до тях и наклони грациозно глава. — О, кого виждам?! Касапина на Каприл! Мислех, че си само крадла, изнудвачка, убийца на невинни и практикуваща кръвосмешение кака! Сега изглежда и че си войник.

— Карлот дан Айдър, каква изненада! Мислех, че това е бойно поле, но сега замириса на бардак. Какво ли е все пак?

Айдър вдигна вежди към строените отряди.

— Като гледам мечовете, бих предположила… първото? Но сигурно ти си експертът. Видях те в „Кардоти“ и сега тук, еднакво удобно облечена като курва и като войник.

— Странно, нали? Аз нося курвенски дрехи, а ти въртиш курвенски бизнес.

— Може би е по-добре да убивам деца?

— О, достатъчно! — извика Рогонт. — Защо съм прокълнат непрекъснато да съм заобиколен от перчещи се жени? Не забелязвате ли, че имам битка за губене? Сега трябва само онази ужасна Ишри да се появи от задника на коня ми, да ме изплаши до смърт и да завърши триото! Леля ми Сефелин беше същата. Все опитваше да докаже, че има най-голяма пишка от всички в помещението! Ако ще се дърлите, може да го правите и зад стените, но ме оставете да премислям падението си на спокойствие.

Айдър наведе глава.

— Ваше превъзходителство, не исках да се натрапвам. Просто исках да ви пожелая късмет.

— Нямаш ли желание да се включиш в боя? — озъби се Монца.

— Има начини да се сражаваш и без да си цялата в кръв и пот, Муркато. — Наклони се към нея и изсъска. — Ще видиш!

— Ваше превъзходителство! — Напрегнат вик, последван от други. Вълна от възбуда сред конниците. Един от офицерите посочи към хребета от другата страна на долината. На фона на бледото небе се виждаше движение. Монца завъртя коня си натам и започна да оглежда с взетия назаем далекоглед.

Първо се появиха конници. Офицери и знаменосци. Бели флагове с черния кръст на Талинс и имената на битките, бродирани по ръбовете с червен и сребрист конец. Това, че бе замесена в голяма част от победите, изобщо не помагаше. След тях се появи широка колона — маршируваше по кафявата черта на Имперския път, към долния брод.

Челният отряд спря и започна да се разгръща на около половин миля от водата. Откъм пътя се зададоха още колони и започнаха да се подреждат в боен ред из долината. В плана нямаше нищо умно, доколкото Монца можеше да види.

Но те имаха числено превъзходство. Нямаха нужда да са умни.

— Талинс пристигна — промърмори ненужно Рогонт.

Армията на Орсо. Мъже, с които се бе сражавала до миналата година. Беше ги извела до победа при Суит Пайнс. След това ги командваше Ганмарк, преди Столикус да падне отгоре му. А сега ги водеше Фоскар. Притеснителният младеж с рехавата брадица, който се бе смял заедно с Бена в градините на Фонтецармо. Нерешителният младеж, когото се бе заклела да убие. Задъвка устна и плъзна далекогледа по челните редици. Все повече мъже се изсипваха иззад хълма.

— Части от Етрисани и Чезале на десния фланг, малко баолци на левия. — Диваци в кожа и тежки ризници от хълмовете и планините на Източна Стирия.

— Основната част от редовната армия на Орсо. Но къде, о, къде са твоите другари от Хилядата меча?

Монца се намръщи към обсипания с маслинови горички хълм Мензес, разположен над горния брод.

— Залагам си живота, че са там, зад склона. Фоскар ще пресече реката по долния брод и няма да имате избор, освен да го пресрещнете. След като сражението започне, Хилядата меча ще пресекат горния необезпокоявано и ще ви ударят във фланг.

— Много вероятно. Какво ще ме посъветваш?

— Трябваше да се появиш навреме при Суит Пайнс. Или Муселия. Или при Хай Бенк.

— Уви, закъснях за всичките битки тогава. А сега вече е съвсем късно.

— Трябваше да нападнеш по-отдавна. Да рискуваш, докато маршируват по Имперския път от Пуранти. — Монца се намръщи към долината и огромния брой войници от двете страни на реката. — Ти имаш по-малка армия.

— Но по-добра позиция.

— Но си отстъпил инициативата. Загубил си шанса за изненада. Сам си се вкарал в капан. Генералът с по-малката армия трябва да е максимално в офанзива.

— Столикус, а? Не предполагах, че си падаш по четенето.

— Разбирам си от работата, Рогонт, с книги и всичко останало.

— Епични благодарности на теб и приятеля ти Столикус, задето ми описахте как съм се провалил. А някой от вас няма ли да даде идея как да победим?

Монца плъзна очи по терена, прецени ъглите на склоновете, разстоянието от хълма до горния брод, от единия до другия, от градските стени до реката. Позицията изглеждаше по-добра, отколкото беше. Рогонт трябваше да покрие твърде голяма територия, а нямаше достатъчно хора.

— Вече може да направиш само очевидното. Удари ги с всички стрелци, докато преминават, и после с цялата пехота, когато стъпят на брега. Запази кавалерията, за да опита да задържи Хилядата меча, когато се появят. Надявай се да пречупиш Фоскар бързо, докато е още в реката, а после се обърни срещу наемниците. Няма да се бият, ако видят, че шансовете се обръщат. Но пречупването на Фоскар…

Тя гледаше как армията се строява в редици с широчината на брода, а по Имперския път продължаваха да прииждат колони.

— Ако Орсо смяташе, че имаш някакъв шанс, щеше да избере по-опитен и по-малко ценен командир. Фоскар разполага с поне два пъти повече хора в тази част, а само трябва да те задържи. — Монца погледна към склона. Гуркулските жреци наблюдаваха, застанали недалеч от дамите. Слънцето огряваше белите им роби, тъмните им лица бяха намръщени. — Ако пророкът ти е пратил чудо, сега му е времето.

— Уви, изпрати само пари. И мили думи.

— Ще ти трябва повече от мили думи, за да победиш днес — изсумтя Монца.

— На нас ще ни трябва — поправи я той, — след като се биеш до мен. Защо реши да го направиш, между другото?

Защото беше твърде уморена и отвратена да се бие сама повече.

— Явно не мога да устоя на красиви мъже в беда. Когато ти държеше всичките карти, се биех за Орсо. А виж сега.

— Виж ни и двамата. — Той си пое дъх и въздъхна щастливо.

— Защо си толкова доволен, по дяволите?

— А да се отчая ли? — Рогонт се усмихна, хубав и обречен. Може би двете вървяха заедно. — Честно казано, съм облекчен, че чакането свърши, каквито и да са шансовете. Ние, които носим големи отговорности, трябва да се научим на търпение, но на мен никога не ми е било по вкуса.

— Репутацията ти е друга.

— Хората са по-сложни от репутацията си, генерал Муркато. Знаеш го. Днес ще приключим всичко. Без повече закъснения. — Смуши коня си настрани, за да говори с един адютант, и остави Монца сама, прегърбена на седлото, с отпуснати ръце, да се мръщи към хълма Мензес.

Чудеше се дали Никомо Коска е там и се мръщи през далекогледа си.

 

 

Коска се мръщеше през далекогледа си към войниците от другата страна на реката. Към враговете — макар да не изпитваше лична вражда към тях. Бойното поле не беше място за вражда. Над армията се вееха сини знамена с бялата кула на Осприя, едно по-голямо бе обшито със злато. Личният флаг на Закъсняващия херцог. Около него имаше конници, както и група дами с пищни тоалети, дошли да гледат битката. Стори му се, че вижда и група гуркулски жреци, макар да нямаше представа какъв интерес биха имали пък те. Чудеше се дали Монцаро Муркато е сред дамите. Представата как седи странично, в дълга коприна, достойна за коронация, го накара да се усмихне, но само за миг. Бойното поле определено не беше място за забавления. Смъкна далекогледа, отпи от манерката и затвори доволно очи срещу слънцето, което проблясваше през листата на маслината.

— Е? — чу се грубият глас на Андич.

— Какво? А-а. Още се подреждат.

— Риграт прати вест, че започват да атакуват.

— Аха! Значи започват. — Коска пак вдигна далекогледа. Челните редици на пехотата на Фоскар бяха съвсем до реката, други бяха съвсем разпръснати из обсипаната с цветя долина, кафявият Имперски път не се виждаше от вървящите по него още бойци. Чуваше се приглушеното тропане на краката им, виковете на офицерите, думкането на барабаните в топлия въздух, което го накара да започне да си тактува с ръка. — Сериозна демонстрация на военна мощ!

Обърна далекогледа към бавно течащата река и отсрещния склон. Силите на Осприя се разгръщаха на стотина крачки от водата. Стрелците се бяха подредили в дълга линия на по-висок терен.

— Знаеш ли, Андич… Имам чувството, че скоро ще станем свидетели на кръвопролитие. Заповядай на мъжете да застанат зад нас. Да речем, на петдесет крачки под билото.

— Но… тогава ще ни видят. Ще загубим изненадата…

— Майната й на изненадата. Нека да видят битката и тя да ги види. Да усетят вкуса на сражението.

— Но, генерале…

— Изпълнявай заповедта, Андич. Не се мотай.

Андич се обърна намръщено и заговори на един сержант. Коска се протегна с доволна въздишка, изпъна крака, после сложи единия си излъскан ботуш върху другия. Хубави ботуши. Не помнеше колко отдавна не е носил хубави ботуши.

Първата редица от хората на Фоскар навлезе в реката. До колене в студената вода, несъмнено намръщени срещу сериозния противник, който бе заел по-висока позиция. Несъмнено уплашени от очакващия ги порой стрели. Да, пресичането на реката беше незавидна задача. Коска бе доволен, че беше успял да се измъкне от нея.

Вдигна манерката на Морвийр и навлажни леко устни.

 

 

Тръпката чу далечните заповеди и след тях избръмчаването на няколкостотин тетиви. Черните стрели заваляха върху талинските войници.

Тръпката се намести на седлото и се почеса внимателно по белега. Линиите на нападателите се разкривяваха, отваряха се дупки, падаха знамена. Редиците забавиха ход, някои мъже заотстъпваха. Други напираха напред, за да излязат по-бързо от водата. Страх и гняв, двете страни на една монета. Никой не обича да се движи в гъст строй по лош терен под тежък обстрел. Да стъпваш върху трупове. И на приятели. Да знаеш ужасяващата истина, че един лек полъх може да е разликата между стрела над рамото ти и стрела в лицето.

Разбира се, Тръпката беше виждал достатъчно битки. Цял живот. Разиграваха се пред очите му или ги чуваше в далечината, докато чакаше сигнала, за да свърши своята работа. Беше пресмятал шансовете си, беше крил страха си от тези, които бе водил, и от тези, които бе следвал. Помнеше Черен кладенец и как тичаше през мъглата със свито сърце и се стряскаше от сенките. Кумнур, където бе надал боен вик, заедно с още пет хиляди, докато тичаха надолу по дългия склон. Дънбрек, където следваше Руд Три дървета в щурм срещу Страховития и почти бе дал живота си, за да удържи строя. Битката на Височините и как шанка се изливаха в долината. Как се биеше гръб в гръб с Кървавия Девет в последното меле. Остри спомени, на които можеше да се пореже. Помнеше миризмите, звуците, отчаяната надежда и трескавия гняв.

Талинските сили вече започваха да излизат от водата, а Тръпката изпитваше само любопитство.

Нямаше връзки с нито едната страна. Не тъжеше за мъртвите. Не се боеше за себе си. Докато гледаше как мъжете падат под обстрела, се оригна. Киселината в гърлото му го притесни повече, отколкото ако реката вземеше да придойде и да отнесе всичките тия копелета право в океана. Ако удавеше шибания свят. Не му пукаше за изхода. Това не беше негова война.

Което го караше да се чуди защо е готов да се бие, още повече на губещата страна.

Окото му пробяга от битката към Монца. Тя тупна Рогонт по рамото и Тръпката усети как лицето му пламва, сякаш го бяха зашлевили. Всеки път като говореха, нещо го пробождаше. Вятърът отмести за момент черната й коса и той видя обичайното й мръщене. Не знаеше дали я обича и иска, или просто мрази това, че тя не го желае. Тя беше белегът, който не можеше да спре да чеше, разранената устна, която постоянно дъвчеше, провисналият конец, който не спираше да дърпа, макар да знаеше, че ще си разшие ризата.

Предните редици на Талинс имаха по-лоши проблеми. Опитваха се да излязат на брега, но строят им беше разкъсан от обстрела. Монца извика нещо на Рогонт и той се обърна към един от хората си. Тръпката чу виковете по склона. Заповед за атака. Осприанската пехота наведе вълна от блестящи копия и тръгна. Отначало бавно, после по-бързо, почти тичешком, откъсваха се от продължаващите да стрелят стрелци, надолу по склона, към искрящата вода и талинсците, които опитваха да установят някакъв строй на брега.

Тръпката гледаше как двете страни се сблъскаха. След миг чу и шума, донесен от вятъра. Удряне, дрънчене, тракане на метал, като градушка по обшит с мед покрив. Из въздуха се носеше ръмжене, викове, писъци. Нов залп се стовари върху редиците, които все още се туткаха във водата. Тръпката се оригна отново.

Щабът на Рогонт беше притихнал, всички се взираха към брода ококорени, зяпнали, с пребледнели лица. Талинската армия също разполагаше с арбалетчици и те също започнаха да стрелят, главно срещу пехотата и стрелците, но и към щаба, макар той да бе извън обсега им. Монца излезе малко по-напред и се изправи на стремената, за да вижда по-добре. Взетата назаем броня сияеше матово на сутрешното слънце. Тръпката се намръщи.

По един или друг начин той бе тук за нея. Да се бие за нея. Да я защити. Да оправи нещата между тях. Или за да я нарани, както тя го бе наранила. Стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Кокалчетата му бяха натъртени от зъбите на слугата. Със сигурност знаеше, че още не са приключили.