Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (59)

Рогонт от Осприя закъсня за битката при Суит Пайнс, но Салиер от Визерин все още имаше числено превъзходство и беше твърде горд, за да отстъпи. Особено когато противникът се командваше от жена. Той се сражава, загуби и накрая отстъпи и остави град Каприл незащитен. Жителите доброволно се предадоха на милостта на Змията на Талинс, поради страх от абсолютно разграбване.

Монца завзе града, но остави повечето си хора навън. Орсо беше сключил съюз с баолците и ги беше убедил да се сражават под флаговете на Хилядата меча. Сериозни бойци, но с кървава репутация. Монца също имаше кървава репутация и точно затова не им вярваше никак.

— Обичам те.

— Разбира се.

— Бена, обичам те, но не пускай баолците в града.

— Можеш да ми имаш доверие.

— Вярвам ти. Но дръж баолците извън града.

Тя потегли на тричасова езда по залез, обратно към окървавеното бойно поле на Суит Пайнс, за да вечеря с херцог Орсо и да обсъдят плановете за края на сезона.

— Милост за жителите на Каприл, ако ми се подчинят, изплатят обезщетения и ме признаят за владетел.

— Милост, ваше превъзходителство?

— Нали знаеш какво е това? — Монца знаеше. Но не мислеше, че той е способен на милост. — Искам земята, не живота им. Мъртвите не могат да се подчиняват. Тук спечели грандиозна победа. Ще получите триумф, парад по улиците на Талинс.

Това поне щеше да зарадва Бена.

— Ваше превъзходителство е много мил.

— Ха. Малцина ще се съгласят.

На връщане двамата с Карпи яздеха и се смееха. Гледаха поклащането на житата и си говореха колко плодородна е почвата по бреговете на Капра.

След това видя дима над града и се усети.

Улиците бяха пълни с трупове. Мъже, жени, деца, млади и стари. Птиците ги бяха накацали. Мухите жужаха около тях. Някакво объркано куче закуцука след конете им. Нямаше нищо друго живо. Празните врати и прозорци зееха. Пожарите все още горяха. Цели улици с къщи бяха изгорени до основи.

До миналата вечер кипящ от живот град. Тази сутрин самият ад.

Явно Бена не я бе послушал. Баолците бяха започнали, останалите от Хилядата меча — пияни, ядосани и уплашени, че ще изтърват плячкосването, — се бяха включили с устрем. Тъмнината и лошата компания караха и относително почтените хора да се държат като животни. А сред измета, който командваше, нямаше дори относително почтени хора. Ограниченията на цивилизацията не са толкова корави, колкото смятат нормалните хора. Те се разпадат, изчезват като дим на вятъра.

Монца скочи от коня и повърна изисканата закуска на херцог Орсо върху мръсните павета.

— Вината не е твоя — каза Верния и положи голямата си ръка на рамото й.

Тя поклати глава.

— Знам. — Но разбунтуваният й стомах не мислеше така.

— Това са Кървавите години, Монца. Такива са нещата.

Тя изкачи стъпалата на къщата, където бяха отседнали. В устата й горчеше. Бена спеше на леглото, в ръката му имаше лула с хъск. Тя го хвана за раменете, разтърси го, започна да го удря.

— Казах ти да ги държиш извън града! — Издърпа го до прозореца и го накара да погледне окървавената улица.

— Не знаех! Казах на Виктус… Мисля… — Той се отпусна на пода и заплака. Гневът й изчезна и я остави празна. Вината беше нейна, защото го бе оставила начело. Не можеше да го кори. Той беше добър и чувствителен и нямаше да го понесе. Нямаше какво да направи, освен да се отпусне на колене до него, да го прегърне и да зашепне успокоително, докато мухите бръмчаха зад прозореца.

— Орсо иска да организира парад…

След това слуховете се разпространиха. Змията на Талинс наредила клането. Подканила баолците и пищяла за още. Нарекоха я Касапина на Каприл и тя не отрече. Хората щяха да повярват повече на лъскава лъжа, отколкото на злощастна поредица инциденти. Предпочитаха да вярват, че светът е пълен със зло, а не с лош късмет, егоизъм и глупост. Освен това слуховете бяха полезни. Вече се страхуваха от нея още повече, а това беше добре.

В Осприя я изобличаваха. Във Визерин горяха нейни рисунки. В Афоя и Никанте предлагаха цяло състояние на онзи, който успее да я убие. Навсякъде около лазурното море биеха камбани за нейния срам. Но в Етрисани празнуваха. В Талинс се редяха по улиците, за да викат нейното име и да я замерят с цветя. В Чезале дори издигнаха статуя в нейна чест. Кичозно нещо със златно покритие, което скоро се обели. Двамата с Бена, нямащи нищо общо с действителността, яхнали могъщи коне и намръщени дръзко към благородното бъдеще.

Това беше разликата между герой и злодей, войник и убиец, победа и престъпление.