Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (33)

Странната двойка

Морвийр определено смяташе, че напоследък прекарва твърде много време по таваните. Това, че този беше изложен на природните стихии, не помагаше на положението. Голяма част от покрива на сградата липсваше и студеният вятър духаше право в лицето му. Напомняше твърде много на онази неприятна пролетна вечер, когато две от най-хубавите момичета в сиропиталището го подмамиха на покрива и го заключиха по пижама. На сутринта го откриха с посинели устни и замръзнал почти до смърт. Всички му се смееха.

Компанията също не беше много приятна. Шило Витари клечеше в мрака, косата й стърчеше на фона на нощното небе, далекогледът бе притиснат към едното й око. Градът гореше. Войната може и да беше добра за бизнеса, но Морвийр предпочиташе да е на една ръка разстояние. Всъщност доста по-далече. Обсаденият град не беше място за джентълмени. Липсваше му овощната градина. Дюшеците с гъши пух. Опита да издърпа яката си по-нависоко и съсредоточи вниманието си върху двореца на херцог Салиер, който стърчеше на острова насред бързо течащата Визер.

— Не мога да разбера защо човек с моите таланти е натоварен с такава разузнавателна мисия. Аз не съм генерал.

— Разбира се, че не си. Ти убиваш в много по-малки размери.

Морвийр се намръщи.

— Ти също.

— Определено. Но аз не се оплаквам.

— Не ми е приятно, че съм натикан в центъра на война.

— Това е Стирия. През пролетта. Естествено, че има война. Давай да измислим план и да се прибираме.

— Ха. Обратно в благотворителната институция за бездомни земеделски труженици ли? От миризмата на лицемерие там ми се повдига.

Витари духна в шепите си.

— По-добре е от тук.

— Дали? Долу фермерските хлапета квичат. Горе недискретно еротичните занимания на работодателката ни и варварския й спътник карат пода да скърца с часове. Кажи, има ли нещо по-обезпокоително от звуците на други хора, които правят секс?

Витари се ухили.

— Имаш право. Ще продънят тавана, ако продължават така.

— Ще ми пробият черепа, ако продължават така. Не може ли човек да изисква поне частичка професионализъм?

— Докато плаща, какво ти пука?

— Загрижен съм дали нейната непредпазливост няма да доведе до ненавременната ми кончина, но засега трябва да се примиря с положението.

— Тогава престани да мрънкаш и свърши малко работа. Как да влезем?

— Благородните лидери на Стирия са доверчиви хора и винаги гостоприемни към неканените гости…

Морвийр насочи далекогледа си към кипящите води на реката. Като за известен естет като херцога, дворецът не беше архитектурна забележителност. Мешавица от различни стилове, покриви, кулички, куполи и арки. Единствената голяма кула се извисяваше в небето. Портата беше сериозно укрепена, с десетки отвори за стреляне. Петнайсет стражи с пълна броня патрулираха отпред.

— Портата е твърде добре охранявана, а фасадата е твърде открита за изкачване.

— Така е. Единствената достъпна част е северната стена.

Морвийр завъртя далекогледа към тясната северна стена на сградата. Мъхест камък и тъмни прозорци, парапет със статуи най-отгоре. Ако дворецът беше кораб, плуващ нагоре по течението, това щеше да е носът. Водата кипеше в основата на стръмния склон.

— Няма да ни видят, но е и доста трудно за достигане.

— Страх ли те е?

Морвийр раздразнено свали далекогледа и видя, че Витари му се хили.

— Да речем, че по-скоро съм скептичен за шансовете ни за успех. Признавам, че съм изкушен да видя как висиш на въже над бурната река, но перспективата да те последвам не ме привлича.

— Защо просто не кажеш, че те е страх?

Морвийр отказа да отговори на такова пряко дразнене. Не беше проработило в сиропиталището, нямаше да проработи и сега.

— Ще ни трябва лодка, разбира се.

— Няма да е трудно да намерим някоя нагоре по течението.

Той стисна устни, преценяваше рисковете.

— Положителното на този план е, че позволява средство за бягство, нещо, за което Муркато въобще не помисля. Ако се справим с Ганмарк, може да се промъкнем на покрива и да се спуснем в лодката. Оттам просто трябва да стигнем до морето и…

— Гледай. — Витари посочи групата, която вървеше бързо по улицата, и Морвийр насочи далекогледа натам. Десетина войници водеха две голи залитащи фигури с оковани ръце. Жена и едър мъж.

— Явно са заловили някакви шпиони — каза Витари. — Кофти късмет.

Един от войниците ръгна мъжа с дръжката на копието си и го събори на земята.

Морвийр се засмя.

— Така е. Подземията на Салиер се славят с лоша репутация дори сред повечето затвори на Стирия. — Той се намръщи през далекогледа. — Чакай малко. Жената прилича на…

— Муркато. Те са, по дяволите!

— Защо нищо не върви по план? — Морвийр изпита ужас, какъвто не очакваше. Най-отзад, по нощница и с оковани ръце, се препъваше Дей. — Проклятие! Спипали са помощничката ми!

— Майната й. Хванали са работодателката ни! Това значи, че няма кой да ни плати!

Морвийр стисна зъби. Затворниците минаха по моста и изчезнаха зад тежките врати на двореца.

— Мамка му! Кулата не е безопасна! Не можем да се върнем там!

— Преди малко въобще не искаше да се връщаш в това свърталище на лицемерие и еротика.

— Екипировката ми е там!

— Съмнявам се. — Витари поклати глава. — Сигурно е в сандъците, които носеха.

Морвийр ядосано удари дъската над себе си и изруга. Някаква треска се заби в дланта му и трябваше да я измъква със зъби.

— Успокой се, Морвийр.

— Спокоен съм! — Най-разумното беше да намери лодка, да се спусне до двореца, да го подмине, да стигне до морето и да отплува. Трябваше да прежали загубите, да се върне в дома си и да обучи нов помощник. Муркато и малоумният северняк трябваше да понесат последиците от собствената си глупост. Винаги предпазливостта на първо място, но…

— Не мога да изоставя помощничката си — извика той. — Просто не мога!

— Защо?

— Ами… — Не беше съвсем сигурен. — Абсолютно отказвам да изтърпя цялото мъчение да обучавам нова!

Дразнещата усмивка на Витари се разшири.

— Добре. Ти искаш момичето, а аз си искам парите. Ще ревеш ли, или ще измислим начин да влезем? Все още предлагам с лодка до северната стена и кука с въже към покрива.

Морвийр погледна отвесната стена и се намръщи.

— Сигурна ли, че можеш да закрепиш кука там?

— Мога да закача кука към задника на муха. Тревожи ме, че ти няма да удържиш лодката.

Нямаше да се остави така.

— Предизвиквам те да намериш по-кадърен гребец! Мога да удържа лодката и в два пъти по-силно течение, но няма да се наложи. Мисля да забия клин в стената и да закотвя лодката за цяла нощ.

— Умно.

— Умно ли? Това е гениално! — Сърцето му се бе разтуптяло от спора. Може и да не харесваше Витари, но компетентността й беше неоспорима. В тези обстоятелства не можеше да иска по-кадърен спътник. Освен това беше и красива, по собствен начин, с коравата дисциплина на сестрите в приюта…

Тя сякаш разчете мислите му и очите й се присвиха.

— Надявам се, че няма да направиш същото предложение като последния път, когато работихме заедно.

Морвийр настръхна.

— Уверявам те, че няма да се повтори!

— Добре. Защото по-скоро бих изчукала таралеж.

— Обясни предпочитанията си и предния път! — отвърна той остро и побърза да смени темата. — Няма смисъл да се мотаем. Трябва да намерим лодка. — Хвърли един последен поглед към двамата и понечи да се изправи. — Кой е този? — Някакъв мъж крачеше дръзко към портите. Морвийр усети как сърцето му потръпна. Нямаше как да сбърка наперената походка. — Коска. Какво е замислил дъртият пияница?

Наемникът вървеше наперено, сякаш дворецът беше негов, а не на Салиер. Спря пред стражите и заговори нещо.

— Какво ли казва?

— Не можеш ли да четеш по устните? — измърмори Витари.

— Не.

— Интересно, че има област, в която да не си световен експерт. Стражите го спират.

— Естествено! — Това беше ясно от алебардите, насочени към гърдите на Коска. Старият наемник свали шапката си и се поклони.

— Той отговаря… казвам се Никомо Коска… известен наемник… и идвам… — Тя смъкна далекогледа и се намръщи.

— Да?

Очите на Витари се стрелнаха към него.

— И идвам на вечеря.