Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (17)

Мъгли и шепоти

Сипани миришеше на гнило, застояла солена вода, дим, лайна и урина, бърз живот и бавен упадък. На Тръпката му се повръщаше, макар че миризмата можеше и да не пречи толкова, ако можеше да види нещо. Нощта беше тъмна, а мъглата толкова гъста, че Монца, която вървеше на една ръка разстояние, беше едва различим силует. Фенерът му не осветяваше повече от десет павета в краката му, лъскави от нощната влага. На няколко пъти щеше да падне във водата. Не беше трудно. В Сипани имаше канал зад всеки ъгъл.

Гигантските очертания се изкривяваха, променяха се в мрачни сгради и изчезваха бързо. От мъглата изникваха фигури, като нападащи шанка в битката при Дънбрек, след което се превръщаха в мостове, парапети, статуи и карети. Фенери се клатушкаха по стълбове, пред вратите горяха факли, а проблясъците в прозорците бяха овални, като блатни светлинки. Тръпката се съсредоточаваше върху някоя светлина, за да поддържа курса, но след малко къщата започваше да се движи. Той примигваше, разтърсваше глава и осъзнаваше, че това е поредната баржа в канала, отнасяща светлините си в нощта. Цял живот бе мразил градовете, мъглата и солената вода. Трите накуп му бяха като истински кошмар.

— Скапана мъгла — измърмори Тръпката и вдигна фенера, сякаш това щеше да помогне. — Не виждам нищо.

— Това е Сипани — отвърна Монца през рамо. — Град на мъгли. Град на шепоти.

Хладният въздух беше пълен със странни звуци. Плисъкът на водата и скърцането на въжетата от преминаващите лодки. Камбани, викове и всякакви гласове. Цени. Предложения. Предупреждения. Шеги и заплахи, изливащи се една върху друга. Кучешки лай, котешко мяукане, цвърчене на плъхове и птичи крясъци. Музика, губеща се в мъглата. Призрачен смях от другата страна на водата, някакъв гуляй вероятно, който се местеше от кръчмата към някой бардак, комарджийско свърталище или пушалня. Това завърташе главата на Тръпката и го караше да се чувства по-зле отвсякога. Все едно боледуваше от седмици. Още от Уестпорт.

В нощта се чуха стъпки и Тръпката се притисна към стената и плъзна ръка към скритата под палтото му брадвичка. Няколко мъже минаха покрай тях, като буквално се отъркваха в него. Жени също. Една придържаше шапка към натруфената си прическа, докато подтичваше. Дяволски лица с размазани пиянски усмивки, появяваха се изневиделица и изчезваха в нощта, завихряйки мъглата с наметалата си.

— Копелета — изсъска Тръпката след тях, пусна брадвичката и отлепи гръб от влажната стена. — Пак извадиха късмет, че не фраснах някого.

— Свиквай. Това е Сипани. Град на гуляи. Град на разбойници.

Разбойници имаше със сигурност. Мъже, които се навъртаха около стъпалата, уличните ъгли и мостовете и гледаха навъсено. Жени също. Тъмни очертания по вратите, някои почти голи въпреки студа.

— Само монета! — извика една от един прозорец и разклати кльощавия си крак в мрака. — За една монета ще изкараш най-добрата нощ в живота си! Десет гроша! Осем!

— Продават се — изръмжа Тръпката.

— Тук всички се продават — прозвуча приглушеният глас на Монца. — Това е…

— Да, да. Това е шибаният Сипани.

Монца спря и той почти се блъсна в нея. Тя отметна качулката си и се намръщи на малката вратичка в порутената тухлена стена.

— Стигнахме.

— Май ме водиш само на най-изисканите места?

— После може и да ти покажа града. Първо да свършим работата. Изглеждай опасно.

— Готово, шефе. — Тръпката се изпъчи и докара най-коравото си намръщване. — Готово.

Монца почука и след малко вратата се отвори. От едва осветения коридор ги гледаше жена, висока и гъвкава като паяк. Беше застанала в предизвикателна поза, подчертаваща извивката на бедрата й. Лакътят й беше опрян на касата на вратата, а кльощавият й пръст потропваше по дървото. Все едно притежаваше мъглите, нощта, че и тях. Тръпката приближи фенера. Кораво, остро лице със самоуверена усмивка, изпъстрено с лунички, къса рошава червена коса.

— Шило Витари? — попита Монца.

— Ти сигурно си Муркато.

— Аз съм.

— Смъртта върви по петите ти. — Жената присви очи към Тръпката. Студени очи с намек за жестока насмешка. — Кой е твоят човек?

Той отвърна сам:

— Казвам се Каул Тръпката и не съм неин.

— Не си? — Тя се усмихна към Монца. — Чий е тогава?

— Мой съм си.

Жената се засмя остро на думите му. Явно всичко при нея беше ръбато.

— Това е Сипани, приятел. Тук всеки принадлежи на някого. Северняк, а?

— Това проблем ли е?

— Веднъж един ме орита по едни стъпала. Оттогава не се чувствам много комфортно край вас. Защо Тръпката?

Въпросът го изненада.

— Какво?

— Доколкото знам, на север мъжът си спечелва името. С геройства и подвизи. Защо Тръпката?

— Аа… — Последното, което искаше, беше да се направи на глупак пред Монца. Все още се надяваше, че някога пак ще се добере до леглото й. — Защото враговете ми треперят от страх, щом се изправят пред мен — излъга той.

— Сериозно? — Витари се мръдна от прага и се усмихна подигравателно, когато му се наложи да наведе глава, за да мине.

— Явно имаш много страхливи врагове.

— Саджаам каза, че познаваш хората наоколо — рече Монца, когато жената ги въведе в тясна стая, една осветена от мъждукащите въглени в камината.

— Познавам всички. — Тя вдигна един димящ котел от огнището. — Супа?

— Не — отвърна Тръпката, облегна се на стената и скръсти ръце. Откакто бе срещнал Морвийр, беше станал доста по-внимателен с гостоприемството.

— И за мен не — каза Монца.

— Както искате. — Витари си сипа, седна и преметна крак връз крак. Острият нос на черния й ботуш се клатеше напред-назад.

Монца зае единствения друг стол, като се намръщи, докато сядаше.

— Саджаам каза, че можеш да свършиш работа.

— И каква работа предлагате вие двамата?

Монца погледна към Тръпката, който сви рамене.

— Чух, че кралят на Съюза пристига в Сипани.

— Така е. Явно си е въобразил, че е най-великият държавник на нашето време. — Витари се усмихна и се видяха две редици остри бели зъби. — Ще донесе мир на Стирия.

— Наистина ли?

— Такива са слуховете. Свиква конференция, за да договори условията между Великия херцог Орсо и Лигата на Осемте. Ще докара всичките им лидери, поне тези, дето са още живи, начело с Рогонт и Салиер. Старият Соториус ще играе ролята на домакин, тук, на неутрален терен. Освен това е поканил шуреите си, за да говорят от името на баща си.

Монца се наведе напред, нетърпелива като лешояд пред мърша.

— Арио и Фоскар едновременно?

— Арио и Фоскар едновременно.

— Значи ще има мир? — обади се Тръпката и веднага съжали, защото двете го изгледаха със специфичното за всяка презрение.

— Това е Сипани — каза Витари. — Тук има само мъгла.

— Можеш да си сигурен, че това ще е същността на цялата конференция. — Монца се отпусна намръщено на стола. — Мъгли и шепоти.

— Лигата на Осемте се къса по шевовете. Борлета падна. Кантейн е мъртъв. Напролет Визерин ще е под обсада. Преговорите не могат да го предотвратят.

— Арио ще се подхилва, ще слуша и ще кима. Ще посее малко надежди, че баща му може да сключи мир. Поне докато войниците на Орсо не се появят пред стените на Визерин.

Витари вдигна канчето си и присви очи към Монца.

— И Хилядата меча ще са с тях.

— Салиер, Рогонт и останалите го знаят много добре. Те не са глупаци. Скъперници и страхливци да, но не и глупаци. Просто печелят време за манипулации.

— Манипулации ли? — Тръпката се заплете с непознатата дума.

— Ще го увъртат. — Витари отново показа зъбите си. — Орсо няма да сключи мир и Лигата на Осемте не таи напразни надежди. Единственият, който се надява на нещо повече от мъгла, е негово августейшо величество, но пък казват, че той има талант за самозаблуда.

— То си върви с короната — каза Монца. — Но той не ме интересува. Тук съм за Арио и Фоскар. Какво друго ще правят, освен да пробутват лъжи на зет си?

— Ще има маскен бал в чест на краля и кралицата в палата на Соториус, в първата вечер на конференцията. Арио и Фоскар ще присъстват.

— Ще има много охрана — каза Тръпката, за да е в крак с разговора. Това, че сякаш чуваше отнякъде плачещо дете, не му помагаше.

Витари изсумтя.

— Дузина от най-охраняваните хора на света в стая с най-заклетите им врагове? Кълна се, че ще има повече войници, отколкото в Битката за Адуа. Няма място, на което братята да бъдат по-малко уязвими.

— А как да ги докопаме тогава? — озъби се Монца.

— Да видим. Не съм дружка с Арио, но познавам някой, който е. Много, много близък приятел.

Монца смръщи вежди.

— Тогава да поговорим…

Вратата внезапно се отвори и Тръпката се завъртя натам с полуизвадената вече брадвичка.

На прага стоеше дете. Момиче, някъде около осемгодишно, облечено с твърде голяма нощница, под която се подаваха хилави боси крачета. Имаше същата стърчаща червена коса. Погледна Тръпката, Монца и Витари с големите си сини очи.

— Мамо. Кас плаче.

Витари коленичи и приглади косата й.

— Чух, миличко. Опитай да го успокоиш. Ще дойда след малко и ще ви попея.

— Добре. — Момичето погледна отново Тръпката, който малко засрамено се опитваше да прибере брадвичката и да й пробута усмивка. След това се обърна и затвори вратата.

— Момчето ми е настинало — каза Витари, гласът й отново беше станал корав. — Като се разболее едно, се разболяват всичките, а накрая и аз. Кой тогава ще ги гледа?

— Не мисля, че разполагам с необходимите атрибути — обади се Тръпката.

— Мен хич ме няма по семейните въпроси — добави Монца. — Та ще ни помогнеш ли?

Витари стрелна с поглед Тръпката и попита:

— Кой друг е с вас?

— Един бияч, Дружелюбния.

— Добър ли е?

— Много — отвърна Тръпката, мислеше си за окървавените трупове на улицата в Талинс. — Но е малко странен.

— В тази професия се налага. Кой още?

— Един отровител и помощничката му.

— Добър?

— Поне според него. Казва се Морвийр.

— Ха! — Витари се намръщи, все едно е пила пикня. — Кастор Морвийр? На това копеле може да се вярва, колкото на скорпион.

Монца я изгледа с хладно спокойствие.

— И от скорпионите има полза. Попитах ще ни помогнеш ли?

Очите на Витари се превърнаха в две цепки, блестящи на светлината на огнището.

— Мога да помогна, но ще ви струва скъпо. Нещо ми подсказва, че ако свършим работата, няма да съм желана в Сипани.

— Парите не са проблем. Стига да успееш да ни доближиш. Познаваш ли някой, който ще ни помогне?

— О, познавам всякакви хора.