Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (15)

Пълно разплащане

Монца се намръщи към леглото, където лежеше Тръпката. Той се беше проснал по гръб, одеялото бе смачкано на корема му. Дългата му ръка висеше от ръба, дланта опираше дъските на пода. Единият му крак се подаваше изпод завивката, с черни парченца мръсотия под ноктите. Лицето беше обърнато към нея, кротко като на дете, със затворени очи и леко отворена уста. Гръдният кош, заедно с продълговатия белег, се надигаше нежно при всяко вдишване.

На дневна светлина снощната случка изглеждаше като сериозна грешка.

Монца подхвърли монетите и те тупнаха на гърдите му. Тръпката се разбуди и примигна.

— К’во е т’ва? — Гледаше замаяно среброто.

— Пет монети. Повече от добра цена за снощното представяне.

— А? — Той разтърка очи, за да прогони съня. — Плащаш ли ми? — Избута монетите от гърдите си на леглото. — Чувствам се като курва.

— Не си ли?

— Не. Имам известна гордост.

— Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена? — Тя изсумтя. — Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант.

Тръпката се обърна на една страна, с гръб към нея, и придърпа одеялото към врата си.

— Ще затвориш ли вратата? Тук е страшно студено.

 

 

Острието на калвеса проряза злобно въздуха. Удари наляво и надясно, високи и ниски. Монца се въртеше в далечния ъгъл на двора. Ботушите й тропаха по паважа, лявата й ръка се стрелкаше, а блестящият връх на оръжието играеше на нивото на очите. Учестеният дъх излизаше на пара, а подгизналата от пот риза беше залепнала на гърба й въпреки студа.

Краката й се подобряваха с всеки изминал ден. Все още горяха, когато се движеше бързо, бяха сковани като сухи съчки сутрин и боляха силно вечер, но поне можеше да ходи без гримасничене. Дори имаше лека отскокливост в коленете, при все цялото пукане. Рамото и челюстта й се поотпускаха. Монетите в костта почти не боляха, когато ги натиснеше.

Но дясната й ръка си беше все така осакатена. Монца хвана меча на Бена под мишница и смъкна ръкавицата си. Дори това беше болезнено. Хилавата белезникава длан трепереше, а белегът от гаротата на Гоба лилавееше отстрани. Намръщи се, докато свиваше изкривените пръсти. Малкият продължаваше да стърчи упорито. Мисълта, че ще трябва да влачи този недъг цял живот, разпали внезапен прилив на гняв.

— Копеле — изсъска тя през стиснати зъби и нахлузи ръкавицата. Помнеше как баща й я бе накарал да хване меча за пръв път, като беше на осем години. Помнеше колко тежко и неестествено стоеше оръжието в десницата й. Сега го чувстваше по същия начин в лявата. Но нямаше избор и трябваше да се научи.

Да започне от нулата, щом така се налагаше.

Обърна се към изгнилия капак, с насочено напред острие и китка, обърната към земята. Мушна три пъти и мечът откърти три парчета от капака, едно над друго. Монца изръмжа, замахна надолу и го разсече чисто на две.

По-добре. С всеки ден ставаше по-добре.

— Превъзходно. — Морвийр стоеше на прага. По бузата му личаха няколко пресни драскотини. — Няма капак в Стирия, който да се осмели да ни излезе насреща. — Той тръгна полека из двора с ръце зад гърба. — Осмелявам се да предположа, че си била още по-впечатляваща, когато и дясната ти ръка е работела.

— Това си е мой проблем.

— Вероятно голям. Възстанови ли се от снощните упражнения с нашия северен приятел?

— Какво се случва в леглото ми, си е моя работа. А ти? Оправи ли се след нахлуването през прозореца ми?

— Няколко дребни драскотини.

— Жалко. — Тя прибра меча в ножницата. — Готово ли е?

— Ще бъде.

— Той мъртъв ли е?

— Ще бъде.

— Кога?

Морвийр се усмихна към небето, което се виждаше от вътрешния двор.

— Търпението е първата добродетел, генерал Муркато. Банката отвори преди малко, а веществото, което ползвах, работи с известно закъснение. Хубавите работи не стават бързо.

— Но ще стане ли?

— О, абсолютно. Ще е шедьовър.

— Искам да видя.

— Разбира се. Науката за смъртта не е изцяло прецизна, дори в моите ръце, но смятам че след час ще е най-подходящият момент. Настойчиво ви съветвам да не пипате нищо в банката. — Обърна се и размаха пръст през рамо. — И гледай да не те познаят. Нашата работа тепърва започва.

 

 

Банката беше препълнена. Десетки служители бяха наведени над счетоводните книги на бюрата си, писалките им скърцаха и потракваха. Отегчените стражи стояха покрай стените и хвърляха по едно око от време на време. Монца се промъкваше между наконтените групи богати мъже и жени, разбутваше напудрените и обсипани с бижута опашки. Тръпката се буташе зад нея. Търговци и продавачи, жени на богаташи, телохранители и слуги, със сандъчета и кесии с пари. Изглеждаше като поредния нормален ден с огромни печалби за Банкова къща „Валинт и Балк“.

Мястото, откъдето херцог Орсо вземаше парите си.

Успя да зърне стройния мъж с клюнестия нос. Говореше с група търговци, облечени в скъпи кожи. От двете му страни стоеше по един чиновник със счетоводна книга. Лешоядското лице се забелязваше в тълпата като пламък в изба и разпалваше огън в нея. Мотис. Беше дошла в Уестпорт, за да го убие. А той определено изглеждаше съвсем жив.

Някой извика в другия край на залата, но очите на Монца бяха втренчени напред, а челюстите й — стиснати здраво. Тя започна да разбутва клиентите, насочи се към банкера на Орсо.

— Какво правиш? — изсъска Тръпката в ухото й, но тя се отскубна от него и отмести от пътя си някакъв мъж с цилиндър.

— Дайте му пространство да диша! — извика някой. Хората започнаха да се оглеждат и да мърморят. Подредените опашки се разместиха. Монца продължаваше да се приближава. Повече, отколкото беше разумно. Нямаше представа какво ще направи, щом стигне до Мотис. Да го ухапе? Вече беше на десетина крачи — същото разстояние, от което той бе погледнал умиращия й брат.

Банкерът внезапно се намръщи и Монца забави крачка. Мотис се преви на две, сякаш беше ударен в корема. Изкашля се веднъж, втори път — тежки раздиращи хрипове. Залитна и се подпря на стената. Хората се заблъскаха, замърмориха, а от различни места започнаха да долитат викове.

— Назад!

— Какво става?

— Обърнете го!

Очите на Мотис се изцъклиха, вените по врата му започнаха да се издуват, коленете му се огънаха. Служителят до него успя да го подхване, за да не се удари силно в пода.

— Сър? Сър? Какво ви стана?

В залата се бе възцарило учудване, което беше на ръба да се превърне в паника. Монца се приближи още и надникна над едно облечено в кадифе рамо. Очите на Мотис я засякоха и двамата се взряха един в друг. Лицето му беше разкривено, кожата почервеняваше. Едната му трепереща ръка се вдигна и я посочи с костелив пръст.

— Мм… Мммо… Ммм…

Банкерът подбели очи и започна да се гърчи на мраморните плочки като риба на сухо. Хората около него зяпаха ужасени. Един също внезапно се преви и започна да кашля. Тълпата се разпищя.

— Помощ!

— Насам!

— Някой да помогне!

— Отдръпнете се!

Един служител скочи от стола си и се стисна с ръце на гърлото. Залитна няколко стъпки с полилавяло лице и падна, едната му обувка изхвръкна от треперещия крак. Друг от служителите до Мотис стоеше на колене и се мъчеше да си поеме дъх. Някаква жена изпищя пронизително.

— В името на мъртвите — възкликна Тръпката.

От отворената уста на банкера излизаше розова пяна. Гърчовете му намаляха до потръпване. След това спряха. Тялото му се отпусна, а празните очи се загледаха към бюстовете по стените.

Двама мъртви. Оставаха пет.

— Чума! — изпищя някой и избухна паника, сякаш генерал беше дал заповед за атака. Един от търговците, които бяха говорили с Мотис, се обърна и почти събори Монца. Тръпката пристъпи, блъсна го и той падна върху трупа на банкера. Мъж с очила, които караха очите му да изпъкват ужасяващо, се вкопчи в Монца. Тя го удари инстинктивно с дясната си ръка и изпъшка, когато болката от изкривените й кокалчета стигна чак до рамото.

„Никоя чума не се разпространява по-бързо от паниката, нито е по-смъртоносна“, пишеше Столикус.

Цивилизоваността отстъпи на задно място. Богатите и задоволените се превърнаха в животни. Тези, които пречеха, биваха прегазвани. Тези, които паднеха, не получаваха милост. Монца видя как дебел търговец удря добре облечена жена в лицето. Тя падна с писък до стената, перуката се изкриви над разкървавеното й лице. Видя как един старец се спъна и бе прегазен от тълпата. Някакво сандъче падна на земята. Сребърните монети се разпиляха, но никой не им обръщаше внимание. Беше като лудостта при отстъпление. Писъци и блъскане, псувни и миризма на страх, падащи тела и потрошени предмети.

Някой се блъсна в нея и Монца го удари с лакът. Нещо се строши и по бузата й пръснаха капки кръв. Тълпата я повлече, понесе я като бързей на река, подмяташе я насам-натам. Успя да се провре през вратата. Хората се бутаха, блъскаха и крещяха. Изблъскаха я настрани, тя се спъна на стъпалата и залитна.

Усети как Тръпката я хваща за рамото и я дърпа, измъква я, почти я изнася. Двама от стражите на банката се опитваха да овладеят паниката с дръжките на алебардите си, но без особен успех. Зърна мъж, който трепереше на земята и кашляше кървава пяна на паветата. Хора с ужас се опитваха да се отдалечат максимално от него.

Монца беше замаяна, гадеше й се. Тръпката вървеше до нея, дишаше забързано през нос и се оглеждаше през рамо. Завиха зад ъгъла и тръгнаха към порутената сграда. Паническите крясъци останаха зад тях. Видя Морвийр зад един прозорец, като богаташ, наслаждаващ се на театрално представление от собствената си ложа. Усмихна се и махна с ръка. Тръпката измърмори нещо и отвори тежката врата. Монца се вмъкна след него, сграбчи дръжката на меча и започна да взема по две стъпала наведнъж, без да обръща внимание на болката в колената.

Морвийр все още стоеше до прозореца, а ученичката му седеше със скръстени крака на масата и нагъваше хляб.

— На улицата има сериозен безпорядък! — Отровителят се обърна, но усмивката му изчезна, щом видя изражението на Монца. — Какво? Да не е още жив?

— Мъртъв е. Както и десетки други.

Морвийр вдигна вежди с леко раздразнение.

— В предприятие с подобен размер счетоводните книги са в постоянно движение. Не можех да поема риска, че Мотис ще работи с друга. Какво не поемам никога, Дей?

— Рискове. Винаги предпазливостта на първо място. — Дей отхапа нов голям залък и измуча: — Затова отровихме всичките. Всяка счетоводна книга в банката.

— Уговорката не беше такава — изръмжа Монца.

— Мисля, че беше. Каза ми, че ще направим каквото се наложи, без значение кой ще загине. Това се единствените условия, при които работя. Всичко друго отваря пространство за неразбирателство. — Морвийр изглеждаше донякъде объркан, донякъде развеселен. — Знам, че някои хора се разстройват от убийства, но не съм го очаквал от теб, Монцаро Муркато, Змията на Талинс, Касапина на Каприл. Не се тревожи за парите. Мотис ще ти струва десет хиляди, както се договорихме. Останалите са безплатно…

— Не е въпрос на пари, глупако!

— А на какво? Аз поех задача от теб и я изпълних, така че как може вината да е моя? Ти не си очаквала подобен резултат, но и не свърши сама работата, така че как може вината да е твоя? Отговорността изчезва между нас, като лайно от задника на просяк, право в дупката на нужника, и няма да причинява повече дискомфорт. Да го наречем злощастно недоразумение? Инцидент? Все едно внезапен порив на вятъра е съборил дърво, което е… премазало всяко насекомо наоколо!

— Премазало — изчурулика Дей.

— Ако съвестта те гризе толкова…

Монца усети пробождането на гнева и стисна ножницата толкова силно, че премазаните й кокалчета запукаха.

— Съвестта е извинение да не се върши необходимото. Тук става дума за контрол. Отсега нататък ще убиваме по един човек на път.

— Дали?

Тя направи внезапна крачка напред и отровителят се мръдна и стрелна нервно меча й с очи.

— Не ме дразни. Никога. Казах: по един.

Морвийр внимателно прочисти гърлото си.

— Разбира се, ти си клиентът. Ще работим, както кажеш. Няма причина да се ядосваш.

— О, ако се ядосам, ще разберете веднага.

Той въздъхна отчаяно.

— Каква е трагедията на нашата професия, Дей?

— Никой не ни оценява. — Ученичката му изсипа последните трохи в устата си.

— Точно така. Ела да се разходим из града, докато работодателката ни реши кое име от малкия й списък заслужава нашето внимание. Тук атмосферата стана твърде лицемерна. — И излезе с изражение на наранена невинност. Дей погледна Монца изпод русите си мигли, сви рамене, изтупа трохите от ризата си и тръгна след него.

Монца се обърна към прозореца. Тълпата се беше пръснала. Изнервени групички от градската стража блокираха улицата пред банката, като поддържаха внимателна дистанция от труповете на паважа. Какво ли щеше да каже Бена за това? Най-вероятно щеше да я успокои. Да й каже да го премисли.

Хвана един сандък с две ръце и го хвърли през стаята. Той се разби в стената, пръснаха се трески, дрехите в него се разпиляха.

Тръпката стоеше до вратата и я наблюдаваше. После каза:

— Приключих.

— Не! — Тя преглътна. — Не. Имам нужда от помощта ти.

— Да се изправиш срещу човек е едно, но това…

— Следващия път ще е различно. Ще се погрижа.

— Хубави, чисти убийства? Съмнявам се. Когато се настроиш убийствено, е трудно да удържиш бройката. — Тръпката поклати глава. — Морвийр и шибаняците като него може да го погледнат с усмивка, но аз не мога.

— И какво? — Тя се приближи бавно до него, сякаш беше кон и се стараеше да не го подплаши. — Обратно на север с цял куп пари? Ще си пуснеш коса и ще се върнеш към скапаните дрехи и кръвта на снега? Мислех, че имаш гордост. Мислех, че искаш да си по-добър.

— Така е. Искам да съм по-добър.

— Можеш. Остани. Кой знае? Може така да спасиш няколко живота. — Монца сложи нежно лявата си ръка на гърдите му. — Да ме насочиш към правилния път. Тогава ще може да си добър и богат едновременно.

— Почвам да се съмнявам, че е възможно.

— Помогни ми. Трябва да го направя… заради брат ми.

— Сигурна ли си? Не можеш да помогнеш на мъртвите. Отмъщението си е за теб.

— Тогава заради мен! — Тя заговори тихо, насила. — Нищо ли не мога да направя, за да променя мнението ти?

Устата му потръпна.

— Ще ми подхвърлиш още пет ли?

— Не трябваше да го правя. — Прокара ръка по брадичката му, търсеше точните думи за точния пазарлък. — Не го заслужаваше. Загубих брат си, а той беше всичко, което имах. Не искам да загубя друг… — Остави думите да висят във въздуха.

Тръпката гледаше странно. Донякъде ядосано, донякъде алчно, донякъде засрамено. Остана мълчалив за известно време, а тя чувстваше как мускулите на лицето му се свиват и отпускат.

— Десет хиляди — каза той.

— Шест.

— Осем.

— Дадено. — Монца отпусна ръка и двамата се спогледаха. — Приготви се, тръгваме след час.

— Добре. — Той се изниза с наведена глава през вратата, без да срещне погледа й, и я остави сама.

Това беше проблемът с добрите мъже. Бяха твърде скъпи.