Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (26)

Какво стана

Известният наемник Никомо Коска се спотайваше в сенките и наблюдаваше склада. Всичко изглеждаше спокойно, а иззад затворените капаци не идваше светлина. Нямаше отмъстителна тълпа, нито напиращи стражи. Инстинктите му казваха просто да изчезне в нощта и да зареже Монцаро Муркато и откачения й стремеж към отмъщение. Само че му трябваха пари, а инстинктите му не струваха и колкото купчина лайна. Той се притисна към входа, защото някаква жена с маска притича с кикот по уличката, държеше полите си с ръце. Някакъв мъж подтичваше зад нея.

— Върни се! Целуни ме, кучко! — Стъпките им заглъхнаха.

Коска закрачи по улицата, сякаш я притежаваше, зави по страничната и се притисна към стената на склада. Промъкна се до задната врата. Изтегли острието от бастуна си с леко стържене и металът проблесна в нощта. Завъртя дръжката и отвори вратата. Направи крачка в тъмното.

— Дотук. — До врата му се допря острие. Коска отвори длан и пусна оръжието си на дъските.

— Предавам се.

— Коска, ти ли си? — Острието се махна. Витари се спотайваше в сенките зад вратата.

— Шило, преоблякла си се! По̀ ми допадаше в дрехите от „Кардоти“. Бяха по-… женствени.

— Ха. — Тя мина покрай него и влезе в тъмното помещение. — Това бельо си беше истинско мъчение.

— Тогава ще трябва да се огранича до фантазиите си.

— Какво стана в „Кардоти“?

— Какво стана ли? — Коска се наведе и вдигна оръжието си с два пръста. — Мисля, че „кървава баня“ добре описва нещата. След това избухна пожар. Признавам… че побързах да се изнеса. — Беше отвратен от себе си, че бе побягнал, спасявайки безполезната си кожа. Но пък навиците от цял живот, при това опропастен като неговия, отмираха трудно. — Защо ти не ми кажеш какво се случи?

— Дойде кралят.

— Какво? — Коска се сети за мъжа в бяло с маската, изобразяваща слънце. Мъжът, който хич не приличаше на Фоскар. — Аха. Това обяснява телохранителите.

— Какво стана с музикантите?

— В преразход са. Никой от тях ли не се е появил още?

Витари поклати глава.

— Не.

— Тогава бих предположил, че повечето, а може би всички, са избити. Както често се случва с наемниците. Лесно се наемат, лесно се освобождават и никой не тъжи за тях.

Дружелюбния стоеше до тъмната маса и търкаляше нежно заровете си на светлината на една лампа. До него лъщеше тежък и застрашително изглеждащ сатър.

Коска се приближи и посочи заровете.

— Три и четири, а?

— Три и четири.

— Седем. Съвсем обикновен резултат.

— Среден.

— Може ли?

Дружелюбния го изгледа остро.

— Да.

Коска все заровете и ги търкулна.

— Шест. Ти печелиш.

— Това ми е проблемът.

— Наистина ли? А моят е, че губя. Какво стана. Имаше ли проблеми в игралната зала?

— Малко.

По врата на затворника имаше, засъхнала кръв, черна на светлината на лампата.

— Имаш нещо… ето там — каза Коска.

Дружелюбния се избърса и погледна червено-кафявите си пръсти с емоционалността на умивалник.

— Кръв.

— Да. Доста кръв се проля тази вечер. — Сега, когато беше в относителна безопасност, тръпката отшумяваше и старите съжаления се завръщаха. Ръцете му пак трепереха. Питие, питие, питие. Направи няколко крачки в склада.

— Аха! Конферансието на тазвечерния убийствен цирк! — Морвийр се подсмихваше от перилата на стълбището. Дей стоеше до него и белеше портокал.

— Нашите отровители! Жалко, че сте оцелели. Какво стана?

Морвийр сбърчи устни.

— Нашата скромна роля бе да отстраним стражите на горния етаж. Направихме го с абсолютна скорост и дискретност. След това не бяхме желани в сградата. Точно обратното. Нашата работодателка не ни се доверява напълно. Беше загрижена, че ще предизвикаме безразборно клане.

Коска сви рамене.

— Клането по принцип е безразборно.

— Както и да е, отговорностите ти свършиха. Никой няма да има нещо против, ако приемеш този подарък от мен.

Морвийр хвърли нещо проблясващо в тъмнината. Коска го хвана инстинктивно във въздуха. Метална манерка с плискаща се течност. Като тази, която носеше обикновено. Не помнеше къде я бе заложил… В спомените му изплува образът на студен метал и силен алкохол и устата му се напълни със слюнка. Питие, питие, питие…

Отвъртя капачката почти наполовина, преди да се спре.

— Би било разумно да не приемам дарове от отровител.

— Единствената отрова вътре е от тази, която поглъщаш от години. Същата, от която никога няма да се откажеш.

Коска вдигна манерката.

— Наздраве. — Наклони я, изля алкохола на пода и я хвърли в ъгъла. Все пак запомни мястото, в случай че останеха няколко капки. — Нашата работодателка няма ли я? А северняшкото й кученце?

— Не. Може би трябва да обмислим вероятността да не се появят.

— Прав е. — Витари беше черна фигура на прага на кухнята. — Има голяма вероятност двамата да са мъртви. Какво ще правим тогава?

Дей си погледна ноктите.

— Аз например ще си изплача очите.

Морвийр имаше други планове.

— Да обсъдим как ще си разделим парите на Муркато…

— Не. — По някаква причина Коска беше силно раздразнен от тази мисъл. — Ще изчакаме.

— Това място не е безопасно. Някой от изпълнителите може да е заловен от властите. Може би в момента ни издава.

— Вълнуващо, нали? Казах, че ще изчакаме.

— Ти чакай, като искаш, но аз…

Коска хвърли ножа си с едно ловко движение. Острието изсвистя в мрака и се заби в стената на педя от лицето на Морвийр.

— Ето един подарък от мен.

Отровителят повдигна вежда.

— Не ми харесва пияници да ме замерят с ножове. Ами ако мерникът ти не беше точен?

Коска се ухили.

— Не беше. Ще чакаме.

— За човек с толкова известни проблеми с лоялността, намирам привързаността ти към жена, която вече те е предавала, за… смайваща.

— И аз. Но винаги съм бил непредсказуемо копеле. Може би се променям. Може би съм се заклел да изтрезнея и отсега нататък да спазвам думата си.

— Да бе — изсумтя Витари.

— И колко ще чакаме? — настоя Морвийр.

— Предполагам, че ще ти кажа кога може да се махнеш.

— А ако предположим, че реша да тръгна по-рано?

— Не си толкова умен, колкото претендираш. — Коска го изгледа в очите. — Но не си и чак толкова глупав.

— Всички да се успокоят — изръмжа Витари с най-неуспокояващия възможен глас.

— Не приемам заповеди от теб, скумрио!

— Може би трябва да те науча…

Вратата на склада се отвори с трясък и нахлуха две фигури. Коска извади острието от бастуна си, веригата на Витари издрънча, а Дей измъкна отнякъде малък арбалет и се прицели към прага. Новодошлите обаче не бяха представители на властите. Бяха Тръпката и Монца, мокри и мръсни, задъхани, сякаш ги бяха преследвали през половината Сипани. Може би наистина беше така.

Коска се ухили.

— Само трябва да й споменеш името, и тя се появява! Господин Морвийр тъкмо обясняваше как трябва да си разделим парите ти, в случай че си изпепелена в останките на „Кардоти“.

— Съжалявам, че ви разочаровах — изхриптя тя.

Морвийр изгледа мръсно Коска.

— Уверявам те, че въобще не съм разочарован. Имам сериозен интерес да оцелееш, защото ми дължиш хиляди монети. Просто обмислях всички вероятности…

— Най-добре е да си подготвен — каза Дей, свали арбалета и се върна към портокала.

— Винаги предпазливостта на първо място.

Монца се заклати през склада, влачеше единия си гол крак. Зъбите й бяха стиснати здраво, знак, че изпитва болка. Дрехите й, които и без това не бяха оставяли много на въображението, бяха съвсем разкъсани. Коска видя дългия червен белег на бедрото, друг през рамото, трети на ръката. Дясната й ръка беше разкривена и притисната към хълбока, сякаш за да я скрие от поглед.

При вида на тези следи от насилие го заля неочакван гняв. Все едно виждаше полуунищожена картина, на която винаги се бе възхищавал. Може би картина, която някога се бе надявал да притежава? Това ли беше? Свали палтото си и й го подаде, докато тя минаваше покрай него. Монца не му обърна внимание.

— Да приемем ли, че не си толкова доволна от тазвечерното начинание? — попита Морвийр.

— Спипахме Арио. Можеше да е и по-зле. Трябват ми сухи дрехи. Напускаме Сипани веднага. — Тя закуцука по стълбите, влачейки поли по праха, и изблъска Морвийр с рамо. Тръпката затвори вратата и се облегна на нея.

— Коравосърдечна кучка — измърмори Витари.

Коска захапа устната си.

— Винаги съм казвал, че дяволите са се вселили в нея. А всъщност брат й беше наистина безсърдечният.

— Ха! — подметна Витари. — Това май беше комплимент.

 

 

Монца успя да затвори вратата и да направи няколко крачки в стаята, преди вътрешностите й да се свият, сякаш я бяха ударили в корема. Едва си поемаше дъх, горчивата слюнка се стичаше от устата й към дъсчения под.

Потръпна и опита да се измъкне от курвенските дрехи. Плътта й настръхваше от допира им, а стомахът й се повдигаше от гнилата миризма на канала. Изтръпналите й пръсти се засуетиха с копчетата, закопчалките и кукичките. Разкъса влажните парцали с пъшкане и се измъкна от тях.

Зърна отражението си в огледалото на светлината на единствената лампа. Прегърбена като просяк, трепереща като пияница, с червени белези по бялата кожа, с мокра разчорлена коса. Удавница. На крака.

„Ти си сън. Видение. Самата Богиня на войната!“

Преви се от нов спазъм, отиде до раклата и започна да вади чисти дрехи с треперещи ръце. Попадна на една от ризите на Бена. Хвана ръкавите и я разгъна. За момент сякаш ръцете му бяха около нея. Максималното, което можеше да получи сега. Облече я. Ново прилошаване я накара да се наведе и да изплюе жлъчка. След като премина, обу панталоните, запаса ризата на Бена и се наведе да обуе и ботушите, като се мръщеше на болката в краката.

Наплиска се със студена вода от умивалника и опита да измие остатъците от грима, кръвта и сополите от косата и лицето си.

— Монца! — чу се гласът на Коска. — Имаме изтъкнат гост. Гостенка по-точно.

Тя нахлузи кожената ръкавица на осакатената си ръка и се намръщи, докато наместваше изкривените пръсти. Пое дълбоко дъх, извади калвеса под матрака на леглото и го окачи на колана си. Това я накара да се почувства по-добре. Отвори вратата.

Карлот дан Айдър стоеше в средата на склада. Златната бродерия на червеното й палто проблясваше, докато гледаше как Монца слиза по стълбите, опитвайки се да не куца. Коска вървеше зад нея.

— Какво стана, по дяволите? „Кардоти“ още гори! В града има безредици!

— Какво стана ли? — извика Монца. — Защо ти не ми кажеш? Негово шибано величество беше заел мястото на Фоскар!

— Фоскар казал, че го боли глава. Затова Арио взел зет си.

— Който пък водеше дузина Рицари на Тялото — каза Коска. — Личните телохранители на краля. Както и много повече гости, отколкото очаквахме. Резултатите не бяха добри. За никого.

— А… Арио? — заекна Айдър с пребледняло лице.

Монца я погледна в очите.

— Мъртъв.

— А кралят? — Тя почти зашепна.

— Жив. Поне когато го оставих. Но пък след това сградата се запали. Може би са го измъкнали.

Айдър погледна към пода.

— Надявах се, че ще се провалите.

— Нямаш късмет.

— Сега ще има последствия. Като направиш нещо такова, винаги има. Някои очаквани, други не. — Тя протегна ръка. — Противоотровата.

— Няма.

— Но аз изпълних моята част!

— Няма отрова. Просто убождане с обикновена игла. Свободна си.

Айдър се засмя отчаяно.

— Свободна? Орсо няма да спре, докато не нахрани кучетата си с мен! Може би мога да се измъкна от него, но не и от Сакатия. Предадох го и изложих безценния му крал на опасност. Няма да ми прости. Той никога не прощава. Доволна ли си сега?

— Говориш, сякаш има избор. Или Орсо и останалите умират, или аз. Няма среден път. — Монца сви рамене и се обърна. — По-добре изчезвай.

— Изпратих писмо.

Монца се извъртя към нея.

— Писмо ли?

— Да. Днес. На Великия херцог Орсо. Написах го под въздействието на емоции, така че не съм сигурна какво точно гласеше. Но споменах името Шило Витари. И Никомо Коска.

Коска махна пренебрежително с ръка.

— Винаги съм имал множество могъщи врагове. Смятам, че това е достойно за гордост. Изброяването им е чудесна тема за разговор на вечеря.

Айдър обърна усмивката си от стария наемник към Монца.

— Тези две имена, както и Муркато.

Монца се намръщи.

— Муркато?

— За колко глупава ме смяташ? Знам коя си, а сега и Орсо знае. Това, че си жива, че си убила сина му и си имаш помощници. Малко отмъщение, но най-доброто, което успях да постигна.

— Отмъщение? — Монца бавно кимна. — Добре. Всеки се стреми към него. Щеше да е по-добре да не го беше правила. — Мечът се разклати леко, когато постави ръка на дръжката.

— Ще ме убиеш ли? Ха! И без това все едно съм мъртва!

— Тогава защо да се мъча? Не си в списъка ми. Махай се. — Айдър я изгледа за момент с леко отворена уста, сякаш искаше да каже нещо. След това се обърна към вратата.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет? — попита Монца.

— Какво?!

— Според мен единствената ти надежда е да успея да убия Орсо.

Бившата любовница на Арио спря на прага и изсумтя:

— Да бе, все едно имате шанс! — И излезе.