Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (35)

Колекционерът

Всеки би помислил, че е обикновено утро в разкошната трапезария на херцог Салиер. Помещение, в което негово сиятелство несъмнено прекарваше много време. В ъгъла свиреха четирима музиканти, сякаш единственото, за което мечтаеха, бе да изнасят концерт в обсаден палат. Дългата маса беше отрупана с лакомства: риба и миди, хляб и сладкиши, плодове и сирена, меса и ядки. Подредени по платата като медали на генералски гърди. Храна за двайсет души, а закусваха само трима, двама от които не бяха гладни.

Монца не изглеждаше добре. Устните й бяха сцепени, лицето — подуто и насинено, едното й око беше кървясало, ръцете й трепереха. Коска я гледаше със съжаление, но предполагаше, че можеше да е и по-зле. Като северния им приятел. Можеше да се закълне, че стоновете му се чуваха през цялата нощ.

Коска посегна да набоде една добре препечена наденичка с черти от скарата, но пред очите му изплува изгореното лице на Тръпката и той се насочи към варените яйца. Почти си беше взел едно, когато осъзна приликата с очна ябълка и го изтърси в чинията си, потискайки напиращото гадене. Надигна чая си и се постара да се самоубеди, че е добре подсилен с бренди.

Херцог Салиер си спомняше за отминалата слава, както често се случва на хора, които отдавна не са на върха. Това беше един от любимите навици на Коска, но сега наемникът реши, че ако и той е толкова скучен като херцога, трябва да го зареже.

— Какви угощения имаше в тази трапезария! Колко велики хора се наслаждаваха на гостоприемството ми! Рогонт, Кантейн, Соториус, та дори Орсо. Още тогава не вярвах на тая подла змия.

— Грациозният танц на стирийската политика — отвърна Коска. — Партньорите никога не се задържат задълго.

— Така е в политиката. — Тлъстата гуша на Салиер подскачаше, докато говореше. — Възход и падение. Вчерашен герой, днешен злодей. Вчерашната победа… — Той се намръщи на празната си чиния. — Боя се, че вие ще сте последните ми гости, и ще ви помоля да ме простите, защото и двамата сте виждали по-добри времена. Все пак! Човек трябва да забавлява гостите си максимално! — Коска се усмихна уморено. Монца не успя дори и това. — Не сте в настроение? Като ви гледа, човек би решил, че градът ми гори. Явно приключихме със закуската. Кълна се, че ядох повече от вас двамата взети заедно. — Коска можеше да се обзаложи, че херцогът също така тежи повече от двамата заедно. Салиер надигна към устните си чаша с бяла течност.

— Какво пиете, ваше превъзходителство?

— Козе мляко. Малко киселее, но е чудесно за храносмилането. Елате, приятели и врагове, защото за могъщия човек няма по-ценно от добър враг. Да се поразходим. — Той се надигна с пъшкане от стола, остави чашата и тръгна по мраморния под, като махаше с ръка в такт с музиката. — Как е вашият спътник?

— Още изпитва голяма болка — успя да отвърне Монца.

— Е… ужасна работа. Но такава е войната. Капитан Лангриер ми каза, че сте седем. Русата жена с детско лице и мълчаливият мъж, който донесе униформите и брои всяко нещо в гардероба ми от първи зори. Човек не трябва да е гений с цифрите, за да открие, че двама от вашите хора още… липсват.

— Отровителят и мъчителката — отвърна Коска. — Жалко, трудно се намират добри.

— Чудесна компания сте подбрали.

— Тежката работа изисква корави хора. Предполагам, че вече са се изнесли от Визерин. — Ако имаха малко акъл, вече щяха да са напуснали Стирия и Коска не ги винеше.

— Зарязани, а? — Салиер изпъшка. — Познато ми е. Съюзниците ми ме изоставиха. Войниците ми. Хората ми. Отчаян съм. Единствената ми утеха е в картините. — Дебелият му пръст посочи коридор с отворени тежки врати, от които долиташе ослепителна слънчева светлина.

Коска забеляза отворите и блестящия метал на тавана. Падаща решетка, освен ако не грешеше.

— Колекцията ви е добре защитена.

— Естествено. Тя е най-ценната в Стирия. Събирана с години. Започната още от прадядо ми. — Салиер ги поведе по коридора. Подът беше покрит със златист килим, разноцветният мрамор сияеше на светлината от огромните прозорци. Отсрещната стена беше покрита с маслени платна в блестящи рамки.

— Това помещение е посветено на майсторите от Мидърланд — отбеляза Салиер. Имаше портрет на плешивия Золер, серия от кралете на Съюза — Харод, Арно, Касимир и други. Изглеждаха толкова наперени, все едно всички серяха злато. Салиер спря пред монументална картина, изобразяваща смъртта на Ювенс: малка окървавена фигура в гората, светкавица, озаряваща смръщеното небе. — Какво майсторство! Какви цветове, нали, Коска?

— Зашеметяващо. — Въпреки че всичките му изглеждаха еднакво.

— Колко щастливи дни съм изкарал във възхищение пред тези творби. В търсене на скритите послания на авторите.

Коска вдигна вежди към Монца. Ако херцогът изкарваше повече време над бойните карти вместо над тия мацаници, Стирия нямаше да се озове в тази ситуация.

— Скулптури от Старата империя — каза херцогът, когато влязоха във втора галерия, отрупана със статуи. — Няма да повярвате колко е скъпо да се прекарат от Калкис. — Герои, императори, богове. Липсващите носове и крайници и очуканите им тела им придаваха болезнено изненадан вид. Забравените победители отпреди десетки векове, превърнати в объркани инвалиди. Къде съм аз? Къде по дяволите са ми ръцете?

— Чудя се какво да правя — каза внезапно Салиер. — И бих помолил за мнението ви, генерал Муркато. Вие сте известна в цяла Стирия с вашата безскрупулност, целенасоченост и отдаденост. Никога не съм бил много решителен. Склонен съм да мисля твърде много какво би се загубило, ако предприема дадено действие. Да гледам със съжаление затварящите се врати, вместо да потърся възможности в тези, които трябва да отворя.

— Това е слабост за един войник — отвърна Монца.

— Знам. Но аз съм слаб човек и лош войник. Разчитах на добри намерения, дадени думи и честни каузи и сега народът ми ще трябва да плати. — По-скоро за неговото сребролюбие, коварство и подстрекателство. Салиер погледна към статуята на мускулест лодкар. Може би Смърт, откарващ души към ада. — Мога да избягам с лодка през нощта. Надолу по реката. И да се оставя на милостта на моя съюзник Великия херцог Рогонт.

— Не задълго — изръмжа Монца. — Рогонт ще е следващият.

— Вярно. А и човек с моите внушителни размери да бяга? Ужасно недостойно. Може би трябва да се предам на вашия скъп приятел генерал Ганмарк?

— Знаете какво ще последва.

Мекото лице на Салиер внезапно се вкорави.

— Може пък Ганмарк да е по-милостив от другите кучета на Орсо… — Той отново се отпусна, а лицето му потъна в тлъстините на гушата. — Но вероятно сте права. — Погледна многозначително към една статуя, която бе изгубила главата си някъде през последните няколко века. — Най-много да набият дебелата ми глава на пика. Като на херцог Кантейн и синовете му, а, генерал Муркато?

Тя го изгледа равнодушно.

— Точно като на Кантейн и синовете му. — Коска знаеше, че главите на пика са винаги на мода.

Завиха и влязоха в още по-дълга галерия с картини. Салиер плесна с ръце.

— Тук са стирийските майстори! Най-великите ни сънародници! Тяхното наследство ще остане дълго след като нас ни забравят. — Спря пред платно, изобразяващо оживен пазар. — Може пък да се спазаря с Орсо? Като му предам смъртния му враг? Да речем, жената, която уби наследника му?

Монца не трепна. Не беше от трепващите.

— Късмет.

— Ба. Късметът изостави Визерин. Орсо няма да преговаря дори да мога да съживя сина му, а вие сте се погрижили това да е невъзможно. Остана ми самоубийството. — Махна към голяма картина с тъмна рамка. Полугол войник, предлагащ меч на победения си генерал. Може би за последната изисквана саможертва. Ето дотам можеше да те докара честта. — Да забия хладната стомана в голите си гърди като героите от античността!

Следващото платно изобразяваше търговец на вино, подпрян на бъчва и вдигнал чаша към светлината. Питие, питие, питие.

— Или отрова? Смъртоносно прахче във виното? Скорпион в леглото? Змия в бельото? — Салиер се усмихна. — А, не! Да се обеся? Чувал съм, че обесените често се изпускали. — Шляпна се с ръце по слабините, за да демонстрира, все едно не схващаха. — Изглежда по-забавно от отровата. — Въздъхна и погледна тъжно към картина на жена, изненадана, докато се къпе. — Хайде да не се преструваме, че имам кураж за подобни изпълнения. Говоря за самоубийството, не за изпускането. Това си го правя всеки ден, признавам си. Ти справяш ли се, Коска?

— Като шибан фонтан — изръмжа той, защото не отстъпваше на херцога по вулгарност.

— Какво да правя? — Салиер се подсмихна. — Какво…

Монца застана пред него.

— Помогнете ми да убия Ганмарк.

Коска я погледна изненадано. Въпреки побоя, раните и врага пред портите Монца нямаше да се откаже. Наистина безскрупулна, целенасочена и отдадена.

— И защо бих го направил?

— Защото той е дошъл за колекцията ви. — Имаше таланта да напипва слабото място у хората. Коска я бе засичал да го прави често, особено с него. — Ще опакова картините, скулптурите и вазите и ще ги прати във Фонтецармо, да украсяват тоалетните на Орсо. — Това с тоалетните беше добро попадение. — Ганмарк е колекционер като вас.

— Това педерастче от Съюза няма нищо общо с мен! — Вратът на Салиер почервеня от гняв. — Обикновен крадец и плячкаджия, дегенерат, който спи с мъже. Напоява почвата на Стирия с кръв, сякаш не е достойна да полепва по ботушите му! Може да ме убие, но никога няма да докопа картините! Ще се погрижа за това!

— Аз мога да се погрижа за това — изсъска Монца и пристъпи по-близо до него. — Ще дойде тук, когато градът падне. Ще дотича, за да присвои колекцията ви. Може да го причакаме, облечени като негови войници. Като влезе — тя щракна с пръсти, — спускаме решетката и го убиваме! Вие ще го убиете! Помогнете ми.

Моментът беше отминал. Тежката меланхолия на Салиер се бе върнала.

— Ето ги двете ми любими. — Посочи нехайно към две еднакви платна. — Изучаването на жените от Партео Гавра. Винаги са вървели в двойка. Майка му и любимата му курва.

— Майки и курви — озъби се Монца. — Майната им на шибаните художници! Говорехме за Ганмарк. Помогнете ми!

Салиер въздъхна тежко.

— Ех, Монцаро, Монцаро. Защо не потърси помощта ми преди пет години, преди Суит Пайнс. Преди Каприл. Дори миналата година. Преди да побиеш главата на Кантейн над портите. Дори тогава можеше да постигнем много и да нанесем удар в името на свободата. Дори…

— Ваше превъзходителство, простете ми, ако съм груба, но цяла нощ ме държаха вързана и увесена като заклано теле. — Гласът на Монца изскърца при последната дума. — Попитахте ме за мнение. Загубихте, защото сте твърде бавен, твърде слаб и мекушав. Не защото сте твърде добър. Биехте се редом до Орсо, когато споделяхте еднакви цели. Усмихвахте се на методите му, когато ви носеха земя. Вашите хора палеха, убиваха и изнасилваха, когато имахте полза. Тогава не говорехте за свобода. Единствената ръка, която получаваха фермерите от Пуранти от вас, бе тази, която ги премазваше. Щом искате, се правете на мъченик, но не пред мен. И без това ми е достатъчно лошо.

Коска се намръщи. В думите й имаше нещо като твърде много истина, особено за ушите на могъщите.

Херцогът присви очи.

— Груба, а? Ако сте говорили така пред Орсо, не е чудно, че ви е хвърлил в пропастта. Чак на мен ми се прииска да имам такава тераса. След като си говорим откровено, кажете, какво направихте, за да ядосате така Орсо? Мислех, че ви обича като дъщеря. Повече от собствените си деца, не че някое от трите става за нещо — лисица, въшка и мишка.

Насинената й буза потръпна.

— Станах твърде популярна сред народа.

— Да. И?

— Боеше се, че мога да му отнема трона.

— Сериозно? Предполагам, че никога не сте го помисляли?

— Само го защитавах.

— Наистина ли? — Салиер се усмихна настрани към Коска. — Нямаше да е първият престол, който лоялните ви нокти изкопчват, нали?

— Не съм направила нищо! — извика тя. — Само печелех битки и го превърнах в най-великия владетел в Стирия. Нищо друго!

Херцогът на Визерин въздъхна.

— Аз съм дебел, Монцаро, не глупав, но както искаш. Ти си самата невинност. Сигурно и в Каприл си раздавала милостиня, а не клане. Пази си тайните. То пък поне да ти бяха от полза.

Излязоха в уединената градина в центъра на галерията на Салиер. В шадраваните по ъглите бълбукаше вода. Лекият ветрец поклащаше цветята, листата на подрязаните храсти, цветчетата на сулджукските череши, докарани от другия край на света с все почвата за наслада на херцога на Визерин.

В средата на чакъла се извисяваше статуя от бял, почти прозрачен мрамор, два пъти по-голяма от реалните размери. Гол мъж, строен като танцьор, мускулест като боец, с протегнат напред бронзов меч, потъмнял през годините. Сякаш заповядваше на могъща армия да щурмува трапезарията. Забралото на шлема му беше вдигнато, за да се виждат перфектните му властни черти.

— Воинът — измърмори Коска. Сянката на големия меч падна върху лицето му, по ръба на оръжието проблясваха лъчите на слънцето.

— Да. От Бонатин, най-прочутия скулптор на Стирия. Това е може би най-великата му творба, създадена във възхода на Новата империя. Стояла е на стъпалата на Сената в Борлета. Баща ми я взел като откуп след Лятната война.

— Водил е война? — Монца изкриви устни. — Заради това?

— Съвсем малка. Но си струва. Красива е, нали?

— Красива е — излъга Коска. За гладуващия е красив хлябът. За бездомния — къщата. За пияницата — виното. Само презадоволените можеха да решат, че парче камък е красиво.

— Доколкото знам, се е вдъхновил от Столикус, когато той е повел прочутото настъпление при Дармиум.

Монца повдигна вежди.

— Сериозно? Нима го е повел без гащи?

— Това се нарича изкуство — озъби се Салиер. — Фантазия. Творецът може да прави, каквото си пожелае.

— Винаги съм вярвал, че човек доказва повече, ако се придържа към истината — каза Коска.

Чуха се забързани стъпки и в градината се появи нервен офицер. Лицето му беше потно, а униформата му кална.

— Ваше превъзходителство…

Салиер дори не го погледна.

— Докладвай.

— Имаше нов щурм.

— Толкова рано след закуска? — Херцогът се намръщи и сложи ръка на корема си. — Този Ганмарк е типичен представител на Съюза. Няма никакво уважение към храната, също като теб, Муркато. Какво стана?

— Силите на Талинс отвориха втори пробив до пристанището. Отблъснахме ги с цената на тежки загуби. Превъзхождат ни сериозно…

— Това го знам. Заповядайте на хората си да задържат позициите, докато е възможно.

Полковникът облиза устни.

— А след това?

— Това е всичко. — Салиер не откъсваше очи от величествената статуя.

— Слушам, ваше превъзходителство! — Мъжът отстъпи към вратата. И несъмнено към героична безсмислена смърт на някой от пробивите. Коска винаги бе смятал, че най-героичните умирания са най-безсмислени.

— Визерин ще падне скоро. — Салиер цъкна с език, загледан в статуята на Столикус. — Колко грандиозно… потискащо. Де да бях повече като него.

— Строен? — измърмори Коска.

— Войнствен, но като каза, защо не и строен? Благодаря за… почти неудобно откровения съвет, генерал Муркато. Може би имам още няколко дни, за да взема решение. — Да отложи неизбежното с цената на живота на стотици и хиляди хора. — Надявам се, че двамата ще останете. Както и тримата ви приятели.

— Като гости? — попита Монца. — Или като затворници?

— Вече видяхте как се отнасят със затворниците. Кое предпочитате?

Коска пое дъх и се почеса по врата. Изборът се налагаше сам.