Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (61)

Кожата на лъва

Много неща се бяха променили, откакто Монца яздеше за последно към Фонтецармо и се смееше с брат си. Не можеше да повярва, че е минала само година. Най-мрачната, луда и кървава година в живот, пълен с такива години. Година, през която се бе превърнала от труп в херцогиня, а до края й имаше предостатъчно време, за да се случи обратното.

Този път беше залез, а не зазоряване. Слънцето се спускаше зад тях, докато яздеха по виещия се път. На всяко по-равно място имаше опънати палатки. Войниците се бяха скупчили около трепкащите лагерни огньове. Ядяха, пиеха, оправяха ботуши и доспехи. Гледаха минаващата Монца с безразличие.

Преди година нямаше почетна стража. Сега дузина лично подбрани мъже на Рогонт я следваха като кутрета където и да отидеше. Цяло чудо беше, че не се бутаха и в тоалетната с нея. Бъдещият крал не искаше да я бутнат отново в пропастта. Не и преди да го короняса, във всеки случай. Преди дванайсет месеца тя помагаше на Орсо за короната, а Рогонт й беше смъртен враг. За жена, която държи на думата си, беше сменила доста позиции за четири сезона.

Преди разполагаше с Бена. Сега беше Тръпката. Което значеше, че не говореха въобще, камо ли да се смеят. Погледна го. Лицето му беше просто тъмно очертание, изкуственото око проблясваше с отиващата си слънчева светлина. Знаеше, че той не вижда нищо с него, но имаше чувството, че е постоянно втренчено в нея. Въпреки че почти не говореха, постоянно чуваше: „Трябваше да си ти“.

На билото горяха огньове. Светли точки на склоновете, жълто сияние зад черните стени и кули, кълба пушек, издигащи се към вечерното небе. Пътят зави още веднъж и свърши пред барикада от три преобърнати каруци. Виктус седеше на походен стол и топлеше ръце на огъня. Колекцията откраднати верижки проблясваше около врата му. Той се усмихна и възкликна:

— Великата херцогиня на Талинс в нашия лагер! Ваше превъзходителство, посрамвате ни! Ако имахме повече време да се подготвим за височайшата ви визита, щяхме да направим нещо за тази мизерия. — Разпери ръце и посочи околните камънаци, кал и преобърнатите каруци.

— Виктус. Въплъщението на наемническия дух. — Тя се смъкна от седлото, като се помъчи да скрие болката. — Лаком като патица, смел като гълъб, лоялен като кукувица.

— Винаги съм взимал пример от благородните птици. Боя се, че ще трябва да оставите конете, защото оттук почват окопите. Херцог Орсо не е гостоприемен домакин. Обстрелва посетителите си с катапулти. — Изправи се и протегна ръка, отрупана с пръстени. — Да накарам ли няколко момчета да те носят?

— Не, благодаря. Ще ходя.

Той я погледна подигравателно и похотливо.

— Не се съмнявам, че ще си чудесна гледка. Все пак мислех, че може да се облечеш в коприна, предвид новото си положение.

— Дрехите не правят човека, Виктус. — Изгледа на свой ред подигравателно бижутата му. — Лайното си е лайно, с колкото и злато да го окичиш.

— Ех, колко ни липсваше, Муркато. Последвай ме.

— Чакайте тук — нареди тя на стражите на Рогонт. Като се влачеха след нея постоянно, я караха да изглежда слаба. Сякаш имаше нужда от тях.

Сержантът се намръщи.

— Негово превъзходителство…

— Майната му на негово превъзходителство. Чакайте тук.

Спусна се по импровизираните стъпала от сандъци, следвана от Тръпката. Окопите не бяха по-различни от тези, които бяха изкопали около Мурис преди години. Дълбоки ровове с дървени подпори и същата миризма на болест, мухъл, влажна земя и скука. Окопи, в които бяха живели шест месеца, като плъхове в канал. В тях краката й бяха започнали да гъбясват, а Бена бе хванал такова разстройство, че загуби четвърт от теглото си и цялото си чувство за хумор. Дори видя няколко познати лица, докато вървяха през окопите и тунелите. Ветерани, които се биеха в Хилядата меча от години. Тя кимаше, както бе свикнала, докато командваше, и те й отвръщаха.

— Сигурни ли сте, че Орсо е вътре? — обърна се към Виктус.

— О, сигурни сме. Коска говори с него първия ден.

Не й стана приятно да го чуе. Когато Коска започнеше да говори с врага, обикновено се оказваше забогатял и на другата страна.

— Че за какво толкова са си говорили?

— Питай Коска.

— Ще го питам.

— Обградихме мястото. Не се притеснявай. Окопи от трите страни. — Виктус плесна калната стена. — Ако може да се довериш за нещо на наемниците, то е, че ще изкопаят страхотна дупка, за да се скрият. Освен това имаме постове в гората, под скалите. — Гората, в която Монца бе паднала в боклука и бе стенала като мъртвите в ада. — А след тях са най-добрите войници на Стирия. Предостатъчно войници от Осприя, Сипани и Афоя. До един изгарящи от желание да видят бившия ни работодател мъртъв. И плъх не може да се измъкне без позволение. Ако Орсо искаше да бяга, щеше да го направи преди седмици. Но той остана. Познаваш го по-добре от всички, нали? Мислиш ли, че ще побегне сега?

— Не. — Трябваше да го признае. По-скоро щеше да умре, което я устройваше. — А ние как ще влезем?

— Който е проектирал това шибано място, си е разбирал от работата. Теренът около вътрешната крепост е твърде стръмен, за да опитаме нещо.

— Това го знам и аз. Най-добрият шанс е от северната страна на външната стена и оттам навътре.

— И ние така решихме, но има разлика между мисленето и действията, особено когато са замесени високи стени. Все още нямаме късмет. — Виктус се покатери на един сандък и й махна. Между редицата заострени колове, сочещи към склона, се виждаше ъгълът на крепостта. Една от кулите гореше. Високият покрив беше рухнал и стърчащите греди бяха обвити в пламъци. Черен пушек се издигаше към тъмното небе. — Подпалихме кулата — гордо каза той. — С катапулт.

— Прекрасно. Значи вече можем да се прибираме.

— Е, все е нещо, нали? — Поведе ги през дълга землянка, миришеща на влага и кисела пот. От двете страни на нарове спяха мъже. — Войните не се печелят от едно величествено действие — зацитира Виктус като лош актьор, — а от множество малки шансове. Нали все така разправяше? Кой го е писал? Сталикус?

— Столикус бе, глупак.

— Някакво мъртво копеле. Както и да е, Коска има план, но ще го оставя да ти обясни. Знаеш, че старият обича представленията. — Виктус спря на едно кръстовище, където се събираха четири окопа. Отгоре имаше покрив от опънато платнище, под което гореше факла. — Капитан-генералът каза, че ще дойде след малко. Възползвайте се от удобствата, докато чакате. — Удобства, които се свеждаха до гола пръст. — Освен ако няма още нещо, ваше превъзходителство?

— Само едно. — Той потръпна изненадано, когато плюнката й го улучи в очите. — Това ти е от Бена, коварен дребен шибаняк.

Виктус обърса лицето си, местеше очи от Монца към Тръпката и обратно.

— Не направих нищо, което не би направила и ти. И което не би направил брат ти, със сигурност. Двамата предадохте Коска, а му дължахте много повече, отколкото аз на вас.

— Точно затова само бършеш лицето си, а не си събираш вътрешностите.

— Замисляла ли си се, че може би си го докара сама? Големите амбиции означават големи рискове. Аз само плувах по течението…

Тръпката внезапно тръгна напред.

— Отплувай тогава, преди да съм ти прерязал гърлото. — Монца осъзна, че е измъкнал голям нож. Същият, който му бе подарила, когато се срещнаха.

— Спокойно, здравеняко. — Виктус вдигна ръце и пръстените му проблеснаха. — Тръгвам, не се притеснявай. — Обърна се демонстративно и закрачи в тъмнината. — Вие двамата трябва да поработите над гнева си. — Вдигна пръст и го размаха през рамо. — Няма причина да се палите за всяко дребно нещо. Това ще завърши само с кръв, повярвайте ми!

На Монца не й беше трудно да му повярва. Всичко, свързано с нея, завършваше с кръв. Осъзна, че е останала сама с Тръпката. Нещо, което избягваше през последните седмици като чумата. Знаеше, че трябва да каже нещо, да направи някаква стъпка към подобряване на нещата. Имаха си проблеми, но севернякът поне беше неин човек, а не на Рогонт. Пред следващите дни можеше да има нужда от някой, който да й спаси живота, а той не беше чудовище, както и да изглеждаше.

— Тръпка. — Той се обърна към нея, все още стиснал ножа. Острието и стоманеното око отразяваха факлата. — Слушай…

— Не, ти слушай. — Той оголи зъби и направи крачка към нея.

— Монца! Дойде! — Коска се появи от единия окоп и разпери ръце. — И любимият ми северняк! — Не обърна внимание на ножа и раздруса лявата му ръка. След това сграбчи Монца и я разцелува по бузите. — Нямах възможност да те поздравя за речта. Родена във ферма. Добър ход. Скромност. И приказки за мир. От теб? Сякаш фермер обяснява как се надява на глад. Дори дърт циник като мен нямаше как да не се трогне.

— Начукай си го, дъртако. — Но бе тайно доволна, че не й се налага да е груба.

Коска вдигна вежди.

— Но ти опита да кажеш правилните неща…

— Някои хора не обичат истината — прошепна гробовно Тръпката и прибра ножа. — Не си ли го научил още?

— Всеки ден от живота е урок. Насам, другари! Елате тук и ще видите чудесната гледка от щурма.

— Нападате ли? Сега?

— Пробвахме през деня. Не се получи. — Сякаш и през нощта не се получаваше по-добре. В съседния окоп имаше ранени. Гримаси, стонове, кървави превръзки. — Къде е благородният ми работодател негово превъзходителство херцог Рогонт?

— В Талинс. — Монца се изплю на пода. Имаше достатъчно кал за тази цел. — Подготвя се за коронацията.

— Толкова скоро? Предполагам знае, че Орсо е жив и ще остане жив и здрав още известно време? Няма ли поговорка да не продаваш кожата на лъва, преди да си го убил?

— Споменах му го. Много пъти.

— Представям си. Змията на Талинс съветва към предпазливост Закъсняващия херцог. Сладка ирония!

— Няма полза. Хванал е всички дърводелци, шивачи и бижутери да се трудят в Сградата на Сената. Подготвят я за церемонията.

— Сигурен ли е, че скапаното място няма да се срути върху него?

— Да се надяваме — промърмори Тръпката.

— Това щяло да подчертае гордите спомени от имперското минало на Стирия — обясни Монца.

— Или срамното рухване на последното усилие за единство — изсумтя Коска.

— Споменах и това. Много пъти.

— Пренебрегва ли те?

— Взех да свиквам.

— Високомерие! Като страдащ от дълго време, бързо разпознавам симптомите.

— Значи това ще ти хареса. — Монца не можеше да не се подсмихне. — Внася хиляда бели славейчета от далечния Тонд.

— Само хиляда?

— Явно са символ на мира. Ще ги пуснат над тълпата, когато излезе да я поздрави като крал на Стирия. И почитатели от целия Кръг на света, графове, херцози, принцове и дори богът на шибаните гуркули ще аплодират гигантското му самомнение и ще се надпреварват да му ближат задника.

Коска вдигна вежди.

— Да не долавям влошаване на отношенията между Талинс и Осприя?

— Има нещо в короните, което кара хората да се държат като глупаци.

— Сигурно си споменала и това?

— Повтарях му го, докато не прегракнах, но той не пожела да ме послуша.

— Изглежда, ще е интересно събитие. Жалко, че няма да присъствам.

Монца се намръщи.

— Няма ли?

— Аз? Не, не, не. Само ще разваля настроението на всички. Има притеснения за някаква съмнителна сделка за херцогство Визерин, ще повярваш ли?

— Никога.

— Кой знае как започват тези долни слухове? А и някой трябва да прави компания на херцог Орсо.

Тя го погледна кисело.

— Разбрах, че двамата вече сте си поговорили.

— За дребни неща. Време, вино, жени, неизбежното му унищожаване, такива работи. Каза, че ще ми вземе главата. Отвърнах, че разбирам ентусиазма му, защото и аз я намирам за много полезна. Беше твърд, но забавен диалог, макар че честно казано, той беше малко докачлив. — Коска размаха дългия си пръст. — Сигурно обсадата го е изнервила.

— Значи не сте обсъждали да смениш страните?

— Може би това щеше да е следващата ни тема, но бяхме прекъснати от арбалетен обстрел и неуспешен щурм на стените. Сигурно ще я зачекнем, като седнем да пием чай заедно.

Окопът свърши в землянка с дъсчен покрив, почти твърде нисък, за да стоиш прав. На дясната стена имаше стълби, за да може хората да се включат към атаката. Шейсетина въоръжени наемници тъкмо се подготвяха за това. Коска мина приведен покрай тях и потупа неколцина по гърбовете.

— Слава, момчета, слава и прилично заплащане!

Мръщенето им премина в усмивки и те се развикаха одобрително.

— Генералът!

— Капитан-генералът!

— Коска!

— Момчета, момчета! — Той се засмя и стисна няколко ръце. Точно противоположно на нейния стил на командване. Монца трябваше да е студена, твърда и недосегаема, иначе нямаше да има никакво уважение. Една жена не можеше да си позволи лукса да е приятелски настроена към войската. Затова използваше Бена, да се смее вместо нея. Може би затова нямаше много смях, след като Орсо го уби.

— А ето тук е скромният ми дом. — Коска ги въведе в скована от дебели трупи барака, осветена от две потрепващи лампи. На едната страна имаше широк отвор и последните лъчи на залязващото слънце хвърляха отблясъци пред него. Откъм крепостта имаше тесни прозорчета. Няколко натрупани сандъка в единия ъгъл, генералският стол в другия. Масата беше покрита с разхвърляни карти, недоядени ядки и различно пълни бутилки с всякакъв цвят. — Как върви боят?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете между кръстосаните си крака.

— Върви.

Монца отиде до един от тесните прозорци. Вече беше почти тъмно и почти не виждаше атаката. Може би леко движение около бойниците. И тук-там проблясване на метал. Но можеше да чуе боя — далечни викове и дрънчене на стомана.

Коска седна на стола и вдигна калните си ботуши на масата. Бутилките се разклатиха.

— Четиримата заедно отново! Като в Къщата за удоволствия „Кардоти“. Като в галерията на Салиер! Щастливи времена, а?

Чу се свистенето на катапулт и горящият снаряд се понесе напред, разби се в предната кула сред огнени езици и хвърчащи въглени. Блясъкът освети стълбите на стените, фигурките, пъплещи по тях, отрази се в стоманата и всичко отново потъна в мрак.

— Сигурен ли си, че времето е добро за шеги? — измърмори Монца.

— Нерадостните времена са най-добри за повдигане на духа. Не палиш свещи по обед, нали?

Тръпката се мръщеше към склона и Фонтецармо.

— Наистина ли мислиш, че ще превземете тези стени?

— Тези? Ти луд ли си? Това е една от най-здравите крепости в Стирия.

— Тогава защо…

— Защото е лошо само да седиш отвън и да не правиш нищо. Те имат сериозни запаси храна, вода, оръжия и най-лошото, лоялност. Могат да изкарат месеци така. Месеци, през които дъщерята на Орсо, кралицата на Съюза, може да изкрънка от колебливия си съпруг помощ. — Монца се чудеше дали това, че кралят е научил, че съпругата му си пада по жени, има значение…

— И как ще помогне за повдигането на духа това, че хората ти падат от стената? — попита Тръпката.

Коска сви рамене.

— Това изтощава защитниците. Не им дава да си починат и отклонява вниманието от другите ходове, които може да предприемем.

— Прекалено много трупове за отвличане на вниманието.

— Няма как да стане без труповете.

— Как подлъгваш мъжете да се катерят по стълбите?

— По стария метод на Сазине.

— А?

Монца си спомни как Сазине показваше блестящите купчини монети на новобранците и каза:

— Хиляда монети за първия на бойниците, ако стените паднат, и по сто на първите десетима, които го последват.

— Стига да оцелеят, че да си приберат наградата — допълни Коска. — Ако задачата е невъзможна, няма да вземат парите, а ако успеят, е, постигнал си невъзможното само за две хиляди монети. Това осигурява несекващ поток кандидати за стълбите, плюс допълнителната изгода от това, че те отървава от смелчаците в бригадата.

Тръпката го изгледа още по-объркано.

— Че защо ще се отърваваш от смелчаците?

— Смелостта е добродетел на мъртвите. Мъдрият командир никога не й се доверява — измърмори Монца.

— Вертурио! — Коска се плесна по крака. — Обичам автори, които изкарват смъртта смешна! Смелите мъже са полезни, но са крайно непредсказуеми. Тревожат другарите си. Опасни са за зяпачите.

— Да не говорим, че са потенциални съперници за командването.

— Най-безопасно е да ги очистиш. — Коска демонстрира действието с небрежно махване с два пръста. — Средно страхливите са безкрайно по-добри войници.

Тръпката поклати глава отвратено.

— Вие имате страшно шибани методи за война.

— Няма хубави методи за война, приятелю.

— Каза, че им отвличаш вниманието — прекъсна го Монца.

— Да.

— От какво?

Чу се внезапно съскане, пламна огън и Монца посегна към меча си и се извъртя. Ишри се беше опънала на сандъците като мързелива стара котка на слънце. Главата й беше отметната назад, единият й дълъг бинтован крак висеше от ръба и се клатеше лекичко.

— Не може ли просто да влезеш и да кажеш здрасти? — озъби се Монца.

— Къде му е веселото?

— Трябва ли да отговаряш на всеки въпрос с друг?

Ишри притисна ръка към бинтованите си гърди и ококори очи.

— Кой? Аз? — Търкаляше нещо между дългите си пръсти. Черно зрънце, което хвърли с нечовешка точност към лампата до Тръпката. То избухна, напука стъклото и хвърли искри. Севернякът залитна, изпсува и започна да тръска въгленчета от рамото си.

— Някои от хората взеха да го наричат гуркулска захар. — Коска млясна с устни. — Звучи по-сладко от гуркулски огън.

— Две дузини бурета — каза Ишри. — Подарък от пророк Калул.

Монца се намръщи.

— За човек, когото изобщо не сме виждали, той май ни харесва доста.

— Нещо по-добро… — Тъмнокожата жена се изсули от сандъците като змия. По тялото й преминаваха вълни, сякаш нямаше кости. — Той мрази враговете ви.

— Няма по-добра основа за съюз от взаимната омраза. — Коска наблюдаваше гърчовете й със смес от недоверие и изумление. — Това е нова епоха, приятели. Едно време трябваше да копаем с месеци галерии по стотици метри, да слагаме тонове дървен материал за подпори, да напълним тунела със слама и масло, да ги запалим, да бягаме сякаш от ада — и в половината случаи стените не падаха. Сега е необходима само достатъчно добра шахта, слагаш захарта, палиш искрата и…

— Бууум — каза Ишри, изправи се на пръсти и се протегна.

— Буффф — добави Коска. — Очевидно вече всички правят обсадите така, а кой съм аз, че да страня от модата… — Изтупа прахоляк от кадифения си жакет. — Сесария е гений в минното дело. Едно време събори камбанарията на Ганчета. Вярно, че беше преди уговореното време и няколко души загинаха при срутването. Разправял ли съм ви…

— А като съборите стената? — попита Монца.

— Нашите хора ще нахлуят през пробива, ще надвият зашеметените защитници и външната стена ще е наша. След това, през градините, ще имаме подходящ терен и достатъчно пространство, за да използваме численото си превъзходство. Превземането на вътрешните стени ще е стандартен въпрос на стълби, кръв и алчност. След това щурмуваме двореца и действаме по обичайната процедура. Аз ще си получа плячката, а ти…

— Отмъщението. — Монца сви очи към назъбените стени на крепостта. Орсо беше някъде там. Само на няколкостотин крачки. Може би заради нощта, огъня, замайващата смес от мрак и опасност, но усети, че част от старото й въодушевление се завръща. Онзи нажежен гняв, който бе усетила, когато изкуцука от колибата на крадеца на кости в дъжда. — Колко време ще отнеме прокопаването на шахтата?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете.

— Двайсет и един ден и шест часа. С това темпо.

— Срамота. — Ишри се нацупи. — Толкова обичам фойерверки. Но трябва да се върна в Юга.

— Писна ли ти вече от компанията ни? — попита Монца.

— Брат ми е убит. — В черните й очи нямаше никаква емоция. — От жена, търсеща отмъщение.

Монца се намръщи. Не беше сигурна дали не й се подиграва.

— Тези кучки винаги намират начин да си го върнат, нали?

— Но винаги на грешните хора. Брат ми е късметлия, той е при Бог. Поне така ми казват. Но останалата част от семейството страда. Сега трябва да работим по-усърдно. — Тя се смъкна ловко по стълбата и наклони глава почти под прав ъгъл. — Гледай да не те убият. Не искам цялото ми старание да отиде напразно.

— Старанието ти ще е първата ми грижа, докато ми прерязват гърлото.

Отговори й тишина. Ишри беше изчезнала.

— Май взеха да ти свършват смелчаците — обади се Тръпката.

Коска въздъхна.

— По принцип нямаше много. — Наемниците вече се връщаха по каменистия склон, осветени от трепкащите огньове над тях. Монца зърна как последната стълба пада заедно с една-две фигури на върха й. — Не се тревожете. Сесария продължава да копае. Въпрос на време е Стирия да се обедини. — Извади от вътрешния си джоб метална манерка и разви капачката. — Или докато Орсо не се усети и не ми предложи достатъчно, за да сменя отново страните.

Монца не се засмя. Вероятно не беше и предвидено.

— Може би трябва да се задържиш на едната страна.

— Че кой би го направил? — Коска надигна манерката, отпи и млясна доволно. — Това е война. Няма правилна страна.