Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (24)

Секс и смърт

По тъмно Къщата за удоволствия „Кардоти“ се превърна в нещо различно. Място, толкова отдалечено от реалността, колкото и луната. Игралната зала беше осветена от триста и седемнайсет трепкащи свещи. Дружелюбния броеше, докато ги поставяха на полилеите и ги закрепваха в лъскавите свещници по стените.

Игралните маси бяха без покривки. Едно от крупиетата разбъркваше картите, друго гледаше в празното, а трето внимателно подреждаше чиповете. Дружелюбния броеше мълчаливо с него. В другия край стар мъж смазваше колелото на късмета. Като гледаше шансовете, колелото съвсем не беше късметлийско за играчите. Това беше странното в комара. Шансовете винаги бяха срещу играча. Може да печелиш понякога, но не и в дългосрочен аспект.

Всичко наоколо лъщеше и най-вече жените. Бяха облечени и маскирани, трансформирани от меката светлина на свещите в почти нечовешки създания. Дълги напудрени крайници, искрящи очи зад процепите на маските, устни и нокти в тъмночервено, като кръв от фатална рана.

Въздухът беше пълен със странни и плашещи миризми. В Убежището нямаше жени и Дружелюбния беше доста притеснен. Успокояваше се, като хвърляше заровете постоянно и прибавяше резултата. Беше стигнал до четири хиляди двеста и… Една от жените мина покрай него, роклята й се влачеше по скъпия гуркулски килим. Дългият й гол крак се подаваше през цепката с всяка стъпка. Двеста и… Очите му бяха притеглени към крака, а сърцето заби съвсем ускорено. Двеста и… двайсет и шест. Успя да върне поглед към заровете.

Три и две. Съвсем нормално и нестряскащо. Стегна се и хвърли поглед към прозореца. Отвън, на двора, първите гости бяха започнали да пристигат.

— Добре дошли, приятели, добре дошли в „Кардоти“! Имаме всичко, от което се нуждаят порасналите момчета! Зарове и карти, игрите на умения и късмет са ето там! За тези, които искат да се отдадат в прегръдката на хъска, е онази врата! Вино и твърд алкохол на корем. Пийте, приятели! В двора ще има най-различни забавления цяла вечер! Танци, жонглиране, музика… дори малко насилие, за тези от вас, които обичат кръвопролития! Колкото до компаньонките… ще ги намерите из цялата къща…

В двора се изливаше вълна от маскирани и наконтени мъже. Мястото почваше да се пълни, въздухът кънтеше от гласовете им. Оркестърът беше подкарал весела мелодия в единия ъгъл. Жонгльорите премятаха искрящи чаши в другия. Час по час някоя от жените минаваше, прошепваше нещо на даден посетител и го отвеждаше към къщата. И към горния етаж, несъмнено. Коска се чудеше… дали би могъл да изчезне за малко.

— Очарователно — прошепна той и поздрави с накланяне на шапката си една жилава блондинка.

— Гледай си гостите! — изръмжа тя злобно.

— Само опитвам да приповдигна настроението, скъпа. Само опитвам да помогна.

— Като искаш да помогнеш, вземи да направиш една-две свирки! Аз едва насмогвам! — Някой я докосна по рамото, тя се обърна с лъчезарна усмивка, хвана го за лакътя и се отдалечи.

— Кои са всичките тези? — прошепна Тръпката в ухото му. — Бяха ни казали, че ще дойдат само петдесетина, слабо въоръжени и без желание за съпротива. В момента сигурно са два пъти повече!

Коска се усмихна и потупа северняка по рамото.

— Знам! Не е ли вълнуващо, когато организираш празненство и се изсипят повече гости от очакваното? Някой е популярен!

Тръпката хич не беше развеселен.

— Едва ли сме ние! Как ще запазим контрол над такава обстановка?

— Защо мислиш, че имам отговор? От собствен опит знам, че животът рядко завива в посоката, която очакваш. Трябва да се съобразим с обстоятелствата и да опитаме да постигнем най-доброто.

— Уж щеше да има само шестима телохранители. А тези какви са? — Севернякът кимна към мрачната група в ъгъла. Мъже с блестящи нагръдници над черните кожени жакети, със сериозни стоманени маски, сериозни мечове и дълги ками на кръста. Челюстите им също бяха сериозно стиснати. Очите им непрекъснато обикаляха двора, сякаш търсеха заплаха.

— Хм — подсмихна се Коска. — И аз се чудех същото.

— Чудеше се? — Големият юмрук на северняка стисна неприятно рамото му. — Кога чуденето ще се превърне в осиране?

— Често се чудя. — Коска се отърси от ръката му. — Странно. Просто не се плаша. — Тръгна през тълпата, тупаше гърбове, поръчваше напитки, посочваше забавления и ръсеше шегички. Беше във вихъра си. Пороци, лукс и опасност.

Боеше се от старостта, от провала, от предателството и излагането. Но пък никога не го беше страх преди битка. Най-щастливите му моменти бяха, когато очакваше сражението да започне. Когато гледаше гуркулските пълчища пред стените на Дагоска. Разгръщането на силите на Сипани преди Битката за Островите. Контраатаката на защитниците на Мурис. Най обичаше опасността. Притесненията за бъдещето изчезваха. Провалите на миналото се стапяха. Оставаше само славното настояще. Затвори очи и пое дъх, усещаше приятно гъделичкане в гърдите. Заслуша се във възбудения говор на гостите. Вече дори не му се пиеше толкова.

Отвори очи и видя как двама мъже влизат през портата, а останалите се отдръпват да им направят път. Негово височество принц Арио носеше ален жакет с натруфени копринени ръкави, които подсказваха, че едва ли ще свърши нещо сам. От златната му маска стърчаха разноцветни пера, разперени като опашка на паун.

— Ваше височество! — Коска свали шапката си и се поклони. — За нас е истинска чест да ви посрещнем.

— Така е — каза Арио. — Както и брат ми. — И махна към мъжа до себе си. Фоскар бе облечен в безукорно бяло, маската му изобразяваше половин златно слънце. Оглеждаше се колебливо. Беше си пуснал брада, която доста му отиваше. — Да не говорим за нашия общ приятел господин Сулфур.

— Уви, не мога да остана. — Зад двамата братя се бе появил незабележителен тип. Имаше къдрава коса, прости дрехи и се усмихваше мило. — Много работа. Няма време за отдих, разбирате. — Усмихна се на Коска. Зад простичката маска очите му бяха с различен цвят, синьо и зелено. — Трябва да тръгна за Талинс тази вечер и да говоря с баща ви. Не можем да позволим на гуркулите да вземат предимство.

— Разбира се. Проклети гуркулски копелета. Приятен път, Сулфур. — Арио му кимна.

— Приятен път — повтори Фоскар и Сулфур излезе през портата.

Коска върна шапката на главата си.

— Добре дошли и на двама ви! Моля, наслаждавайте се на забавленията! Всичко е на ваше разположение! — Приближи се още крачка и докара палава усмивка. — Горният етаж е резервиран за вас и брат ви. Мисля, че ваше височество ще открие в Кралските покои специална изненада.

— Е, братко. Да видим дали ще успеем да те отърсим от грижите. — Арио се намръщи към оркестъра. — Тази жена не успя ли да намери по-добра музика?

Тълпата се раздели, за да пропусне братята. Няколко развеселени господа ги последваха, както и още четирима от стражите с мечове и брони. Коска се намръщи, докато влизаха в игралната зала.

Никомо Коска със сигурност не изпитваше страх. Но беше благоразумно да се разтревожи умерено при вида на добре въоръжените мъже. Все пак Монца настояваше за контрол. Приближи се до входа и докосна един от стражите.

— Не пускай повече хора. Препълнени сме. — Затвори портата пред слисаното лице на мъжа, превъртя ключа и го пусна в джоба си. Сулфур, приятелят на принц Арио, щеше да е последният преминал през прага тази вечер.

Махна с ръка към оркестъра и викна:

— Дайте нещо по-живичко, момчета! Тук сме да забавляваме хората!

 

 

Морвийр коленичи прегърбен в тъмнината на тавана и надникна към двора. Мъже с претенциозни облекла се събираха на групи и се разпръскваха, образувайки постоянен поток към двете врати на къщата. Сияеха и блещукаха на светлината на лампите. В нощта се носеха възбудени възклицания, приглушен говор, лоша музика и искрен смях, но Морвийр не беше в настроение да празнува.

— Защо толкова много? — прошепна той. — Очаквахме по-малко от половината. Нещо не е наред.

В студената нощ изригна ослепителен пламък и се чуха бурни ръкопляскания. Онзи идиот Ронко застрашаваше себе си и всички присъстващи на двора. Морвийр поклати глава. Ако това беше добра идея, той беше император…

Дей му изшътка и той запълзя по проскърцващите греди обратно към една от дупките.

— Някой идва.

От стълбището се появиха осем маскирани. Четирима очевидно бяха телохранители с блестящи нагръдници. Двете жени още по-очевидно работеха в „Кардоти“. Морвийр се интересуваше най-вече от последните двама.

— Арио и Фоскар — прошепна Дей.

— Да, несъмнено. — Синовете на Орсо размениха няколко думи, докато стражите се разполагаха около вратите. След това Арио се поклони, засмя се и тръгна към втората врата с двете жени под ръка, оставяйки брат си пред Кралските покои.

Морвийр се намръщи.

— Нещо определено не наред.

 

 

Мястото представляваше нечия идиотска идея как трябва да изглежда кралската спалня. Всичко беше натруфено и украсено със сребро и злато. Леглото имаше колони и завеси от червена коприна. До него се издигаше огромен шкаф, претъпкан с най-различни видове алкохол. Таванът беше изронен, а огромният полилей висеше твърде ниско. Камината, от зеленикав мрамор, беше издялана във формата на две голи жени, държащи поднос с плодове.

На стената имаше огромна картина с лъскава рамка. Жена с огромен бюст се къпеше в поток с по-голяма наслада от вероятното. Монца не разбираше защо картините с цици се смятат за по-добри. Но явно художниците смятаха така и почти навсякъде имаше цици.

— От тази гадна музика ме заболява главата — изръмжа Витари и опита да се почеше под корсета.

Монца наклони глава.

— Мен ме заболява от гадното легло. И особено от тапетите. — Крайно неприятно яркосини и тюркоазени райета със звездички между тях.

— Почти ми се допушва. — Витари побутна лулата от слонова кост до купата с хъск на малката мраморна масичка. Монца нямаше нужда от привличане на вниманието — през последния час често поглеждаше натам.

— Съсредоточи се върху работата — изсъска тя и стрелна вратата с очи.

— Винаги. — Витари оправи полата си. — Не е лесно с тези скапани дрехи. Как въобще…

— Шшшт. — По коридора прозвучаха стъпки.

— Гостите идват. Готова ли си?

Дръжките на двата ножа се опряха в гърба на Монца, щом се размърда.

— Вече е късно за колебание, а?

— Освен ако не решиш да преспиш с тях.

— Мисля да се придържам към убийството. — Монца протегна ръка към прозореца в нещо като съблазнителна поза. Сърцето й туптеше, кръвта бучеше в ушите й.

Вратата се отвори бавно, с изскърцване, и в стаята пристъпи мъж. Беше висок, облечен изцяло в бяло и носеше маска, изобразяваща половин слънце. Имаше добре поддържана брада, която не скриваше тежкия белег на брадичката му. Монца примигна. Това не беше Арио. Не беше дори Фоскар.

— Мамка му! — сепна се Витари.

Разпознаването я тресна като гръм, като храчка в лицето. Не беше синът на Орсо, а зет му. Не друг, а самият миротворец, Негово августейшо величество върховният крал на Съюза.

 

 

— Готов ли си? — попита Коска.

Тръпката прочисти гърлото си за пореден път. Имаше чувството, че нещо е заседнало там, откакто беше дошъл на това проклето място.

— Май е късно за колебание?

Старият наемник се усмихна още по-широко.

— Освен ако не си решил да преспиш с тях. Господа! Дами! Моля за внимание! — Оркестърът спря да свири, само гъдулката поддържаше една натрапчива нота. Това не допринесе за изострените нерви на Тръпката.

Коска размаха бастуна си да разчисти гостите от очертания в средата на двора кръг.

— Отстъпете, приятели, защото сте в опасност! Един от най-великите моменти в историята ще се разиграе пред невярващите ви очи!

— Кога ще има ебане? — извика някой и предизвика смях.

Коска подскочи напред и почти му изкара окото с върха на бастуна си.

— Когато някой умре! — Тъпанът се беше присъединил, дум, дум, дум. Хората се скупчиха около кръга. Кръг от маски, птици и животни, войници и клоуни, озъбени скелети и смеещи се дяволи. Лицата на хората под тях — пияни, отегчени, любопитни и ядосани. Зад тях бяха Барти и Кумел, единият, качен на раменете на другия, пляскаше в такт.

— За ваше образование, назидание и наслада… — Тръпката не знаеше какви ги плещи. — Къща за забавления „Кардоти“ представя… — пое си дъх, вдигна меча и щита, разбута тълпата и влезе в кръга — прословутия дуел между Фенрис Страховития… — Коска махна с бастуна си към Сивокосия, който влизаше от другата страна на кръга — и Логън Деветопръстия!

— Този има десет пръста — извика някой и предизвика нова порция смях.

Тръпката не се присъедини. Сивокосия не беше толкова ужасяващ като Страховития, но определено не беше успокояваща гледка. Голям като къща, с желязна маска, половин обръсната глава и ръка, боядисана в синьо. Огромната бухалка изглеждаше наистина опасна в яките му ръце. Тръпката си повтаряше, че са на една страна. Че всичко е преструвка. Само преструвка.

— Господа, съветвам ви да направите място! — извика Коска. Трите гуркулски танцьорки, с черни котешки маски на черните си лица, започнаха да разбутват гостите към стените. — Ще се пролива кръв!

— Дано! — Нова вълна смях. — Не съм дошъл тук да гледам как двама идиоти танцуват!

Зяпачите подвикваха и освиркваха. Предимно освиркваха. Тръпката започна да се съмнява, че планът му — да се повърти из кръга няколко минути и да наръга Сивокосия под мишницата, където имаше свински мехур с кръв — ще задоволи шибаните гости. Спомни си истинския дуел пред стените на Карлеон, от който зависеше съдбата на Севера. Карлите, ръмжащи и блъскащи по щитовете си. Чудеше се какво ли биха разбрали тези мъже от това. Животът понякога те отвежда на най-странни места.

— Започвайте! — извика Коска и отскочи в тълпата.

Сивокосия изръмжа и се метна напред, размахал бухалката. Това определено изненада Тръпката. Успя да вдигне щита навреме, но ударът го отхвърли на земята с изтръпнала лява ръка. Завъртя се, като одраска едната си вежда на собствения си меч. Добре, че не си изкара окото. Претърколи се, а бухалката удари мястото, на което бе паднал, и се разхвърчаха парченца калдъръм. Сивокосия продължи да налита, докато Тръпката се изправяше, и той трябваше да отскочи с грацията на котка в кучкарник. Това определено не беше в уговорката. Явно гигантът искаше да направи добро шоу пред копелетата.

— Убий го! — Някой се засмя.

— Пролейте малко кръв, идиоти!

Тръпката стисна здраво дръжката на меча. Внезапно го обзе лошо предчувствие. По-лошо и отпреди.

 

 

Хвърлянето на зарове обикновено успокояваше Дружелюбния, но не и тази вечер. Имаше лошо предчувствие. Дори по-лошо отпреди. Гледаше как се търкалят, подскачат и накрая спират.

— Две и четири — каза той.

— Виждаме числата — озъби се мъжът с маска на полумесец. — Проклетите зарове ме мразят! — И ги хвърли гневно към полираната дървесина.

Дружелюбния се намръщи, взе ги и ги търкулна нежно.

— Пет и три. Банката печели.

— Май й стана навик — изръмжа мъжът с маска на кораб и неколцина от приятелите му измърмориха гневно. Всички бяха пияни. Пияни и глупави. Банката винаги печелеше накрая, иначе нямаше да организира игрите. Но не му беше работа да ги образова. Някой в другия край извика радостно, когато колелото на късмета се спря на неговия номер. Няколко от картоиграчите изръкопляскаха с умерена досада.

— Скапани зарове. — Полумесеца отпи от виното си, докато Дружелюбния прибираше чиповете му към набъбналата си купчина. Беше му трудно да диша. Въздухът бе пълен със странни миризми — парфюм, пот, вино и пушек. Осъзна, че устата му е отворена, и я затвори.

 

 

Кралят на Съюза погледна Монца и Витари — хубав, царствен и най-вече крайно нежелан. Монца осъзна, че зяпа с отворена уста, и я затвори.

— Не искам да ви обидя, но една ще ми е напълно достатъчна, а… винаги съм предпочитал тъмната коса. — Махна към вратата. — Надявам се, че няма да се обидиш, ако те помоля да ни оставиш. Ще се погрижа да ти бъде платено.

— Колко щедро. — Витари погледна към Монца, която сви рамене. Умът й скачаше като жаба в топла вода и трескаво търсеше изход от ситуацията. Витари се оттласна от стената и тръгна към вратата. Докато минаваше покрай краля, го погали по гърдите. — Проклета да е червенокосата ми майка.

Вратата се затвори зад нея.

— Много… — кралят прочисти гърло — очарователна стая.

— Лесно се очаровате.

Той се подсмихна.

— Жена ми не смята така.

— Малко жени говорят добро за съпрузите си. Затова те идват при нас.

— Не ме разбра. Имам нейното позволение. Тя очаква третото ни дете и затова… е, едва ли те интересува.

— Ще се интересувам от всичко, което говорите. Затова ми плащат.

— Разбира се. — Кралят потри нервно ръце. — Нещо за пиене?

Тя кимна към шкафа.

— Ето там.

— Ти искаш ли?

— Не.

— Не, разбира се, защо да искаш? — Виното забълбука, изливайки се от бутилката. — Предполагам, че не ти е новост.

— Не. — Макар да не помнеше друг път да е била маскирана като курва с крал в същото помещение. Имаше два избора. Да преспи с него или да го убие. Никой не й се струваше особено привлекателен. Убийството на Арио щеше да създаде достатъчно неприятности. Убийството на краля, та дори да беше зет на Орсо, щеше да предизвика безкрайно повече.

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да избере по-лекия“, пишеше Столикус. Едва ли имаше предвид подобни обстоятелства, но в момента това нямаше значение. Тя се отпусна на завивките в странна поза. След това очите й се спряха на лулата.

„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да потърси трети“, пишеше Фаранс.

— Изглеждате нервен — измърмори тя.

Кралят беше стигнал до крака на леглото.

— Трябва да призная, че от доста време не съм посещавал… подобно място.

— Нещо за успокояване? — Тя го загърби, преди да успее да откаже, и започна да пълни лулата. Не й отне много време. Все пак го правеше всяка вечер.

— Хъск? Не съм сигурен…

— И за това ли ви трябва позволение от жена ви? — Монца му подаде лулата.

— Не, разбира се.

Изправи се и поднесе пламъка на лампата към лулата. Първото му дръпване беше изкашляно веднага. Второто също. Все пак успя да задържи третото и издиша кълбо бял пушек.

— Твой ред е. — Подаде й лулата и седна на леглото. Пушекът продължаваше да се вдига и дразнеше ноздрите й.

— Аз… — Как само й се искаше. Чак трепереше от нужда. — А… — Беше в ръцете й. Но сега не му беше времето. Трябваше да запази самоконтрол.

Устните му се извиха в безобидна усмивка.

— На теб чие позволение ти трябва? Обещавам, че няма да кажа…

Тя поднесе пламъка, вдъхна дима и усети как прогаря дробовете й.

— Скапани ботуши — каза кралят, докато се опитваше да ги смъкне. — Не са ми по мярка. Плащаш… сто марки… за ботуши… и би трябвало поне да са… — Единият се измъкна и полетя към стената. Монца откри, че й е трудно да стои права.

— Още? — И му подаде лулата.

— Защо не?

Монца загледа пламъка на лампата. Лъскав, сияещ като безценно бижу. Семената от хъск, които от кафяво преминаваха в червено и накрая ставаха на пепел. Кралят издиша сладникавия пушек в лицето й и тя затвори очи и пое с цяло гърло. Главата й се въртеше.

— Ох.

— А?

Той се огледа.

— Това е…

— Да. Така е. — Стаята сияеше. Болката в краката се бе превърнала в приятно гъделичкане. Голата й кожа потръпваше. Тя се отпусна на чаршафите. Само тя и кралят на Съюза, на грозно легло в бардак. Кое можеше да е по-комфортно?

Кралят бавно облиза устни.

— Жена ми. Кралицата. Знаеш. Нали ти споменах? Тя не винаги…

— Съпругата ти харесва жени — осъзна, че казва Монца. След това избухна в смях и трябваше да изтрие сополите си. — Много ги харесва.

Очите му бяха порозовели зад маската. Изгледа я бавно.

— Жени ли? За какво говорехме? — Той се наведе към нея. — Вече не съм нервен. — Положи непохватно ръка на крака й. — Мисля… — Езикът му се плетеше в устата. — Мисля… — Очите му се подбелиха и той падна с разперени ръце на леглото. Маската падна. Лекото му похъркване отекна в ушите на Монца.

Изглеждаше толкова спокоен. Искаше й се да легне до него. Непрекъснато мислеше, мислеше и се тревожеше. Имаше нужда от почивка. Заслужаваше я. Но имаше нещо, което не й даваше мира. Трябваше да го свърши. Какво беше? Стана на крака и се заклатушка.

Арио.

— Да, вярно е. — Заряза негово величество на леглото и тръгна към вратата. Стаята се люлееше. Подло копеле. Наведе се и отчупи едното токче, като почти щеше да падне. Хвърли го и то бавно заплува във въздуха, като котва, спускаща се във вода. Трябваше да отвори насила очи и да погледне към вратата, защото виждаше мозайка от синьо стъкло между себе си и света, а свещите сияеха така ослепително…

 

 

Морвийр кимна на Дей и тя му отвърна. Черна фигура, приклекнала в мрачния таван, със съвсем лека светлина върху усмивката й. Зад нея гредите и подпорите бяха едва различими очертания.

— Аз ще се оправя със стражите пред Кралските покои — прошепна той. — Ти… поеми другите.

— Добре, но кога?

Кога беше най-важният въпрос. Той погледна през дупката, стиснал тръбичката в ръка, пръстите на другата му се търкаха в палеца. Вратата на Кралските покои се отвори и Витари мина между пазачите. Намръщи се и тръгна по коридора. Нямаше следа от Муркато, Фоскар и каквото и да било друго. Морвийр беше сигурен, че това определено не е част от плана. Разбира се, щеше да убие стражите. Бяха му платили за това, а той винаги изпълняваше договорите. Едно от многото неща, които го отличаваха от негодниците като Никомо Коска. Но кога, кога, кога…

Морвийр се намръщи. Беше сигурен, че чува тихо мляскане.

— Пак ли ядеш?

— Само кифличка.

— Спри се! Работим, да му се не види! Опитвам се да мисля! Не може ли да искам поне мъничко професионализъм?

Времето се разтегна под акомпанимента на некадърните музиканти на двора. Нямаше следа от движение, ако не се брояха леко мърдащите стражи. Морвийр бавно поклати глава. В този случай, както и в много други, явно нямаше значение кой момент ще избере. Пое си дъх, вдигна тръбичката и се прицели в по-далечния от двамата…

Вратата на стаята на Арио се отвори шумно. Двете жени се измъкнаха, едната още дооправяше полата си. Морвийр затаи дъх с издути бузи. Жените затвориха вратата и се отдалечиха. Единият страж каза нещо и се засмя. Морвийр изстреля стреличката, чу се леко изсъскване и смехът секна.

— Ах! — Стражът се хвана за главата.

— Какво?

— Не знам… Нещо ме ужили.

— Ужили ли? Че как… — Беше ред на другия да се хване за главата. — Проклятие!

Първият беше намерил стреличката в косата си и я разглеждаше.

— Игла. — Посегна несръчно към меча си, подпря се на стената и се свлече. — Усещам…

Вторият направи една крачка, вдигна ръка и падна по лице.

Морвийр си позволи да кимне със задоволство и пропълзя до Дей, която се бе навела над две от дупките с тръбичка в ръка.

— Справи ли се?

— Разбира се. — Тя отхапа от кифлата в другата си ръка. Морвийр видя, че двамата стражи пред вратата на Арио лежат неподвижно.

— Чудесна работа, скъпа. Уви, това е единствената работа, която ни повериха. — Той започна да прибира екипировката.

— Няма ли да останем да видим какво ще стане?

— Не виждам причина. Най-доброто, на което може да се надяваме, е да умрат хора, а това съм го виждал. Често. Повярвай ми. Всяка смърт си прилича. Носиш ли въжето?

— Разбира се.

— Никога не е късно да подсигурим бягството.

— Винаги предпазливостта на първо място.

— Точно така.

Дей извади въжето от торбата и върза единия край за здрава греда. Вдигна крак и изрита малкото прозорче от рамката му. Морвийр чу плясъка в канала зад сградата.

— Добра работа. Какво щях да правя без теб?

 

 

— Умри! — Сивокосия се втурна напред, вдигнал бухалката над главата си. Тръпката изпъшка заедно с тълпата и едва успя да отскочи. Сграбчи едрия мъж в тромава прегръдка и двамата залитнаха към края на кръга.

— Какво ти става, по дяволите? — изсъска Тръпката в ухото му.

— Отмъщавам! — Сивокосия го ритна с коляно отстрани и го отърси от себе си.

Тръпката залитна, но успя да запази равновесие. Напъваше се да си спомни с какво го е обидил.

— Отмъщаваш ли? За какво бе, откачено копеле?

— За Уфрит! — Мъжът финтира с крак и Тръпката отскочи назад и надникна над ръба на щита си.

— А? Че там никой не беше убит!

— Сигурен ли си?

— Само двама на пристана, но…

— Брат ми! Не повече от четиринайсетгодишен!

— Не бях аз, лайно! Черния Дау го направи!

— Черния Дау не е тук, а аз се заклех на майка ми, че ще отмъстя. Ти си участвал, така че ще го отнесеш, шибаняко!

Зяпачите се радваха и викаха, жадни за кръв, като при истински двубой.

Отмъщение значи. Наистина двуостро оръжие. Никога не знаеш кога ще те пореже. Тръпката се изправи с окървавено от падането лице и се замисли колко нечестно е всичко. Опитваше се да постъпва правилно, точно както повтаряше брат му. Беше опитал да е по-добър човек. Нали? Ето докъде водеха добрите намерения. Право в лайната.

— Аз само… опитвах да правя най-доброто! — извика той на северняшки.

Сивокосия се изплю през маската си.

— И брат ми също! — И атакува, размахал бухалката.

Тръпката приклекна, вдигна щита си нагоре и го удари с ръба по челюстта. Великанът залитна назад и изплю кръв.

Тръпката все още имаше гордост. Поне това си беше запазил. Проклет да беше, ако оставеше някакво едро копеле да го върне в калта, защото не можеше да различи добрите от лошите хора. Усети как гневът напира в гърлото му, както се случваше в Севера, когато се вихреше в разгара на битката.

— Отмъщение ли? — изкрещя той. — Сега ще ти покажа аз отмъщение!

 

 

Тръпката пое удар с щита и залитна и Коска се намръщи. Мъжът изръмжа нещо гневно на северняшки и замахна с меча, като пропусна Сивокосия само на пръст. Обратният му замах щеше да помете половината зяпачи от нея страна и те се размърдаха нервно.

— Страхотно! — извика някой. — Почти като наистина! Трябва да ги наема за сватбата на дъщеря ми…

Наистина, северняците изнасяха добро представление. Твърде добро. Обикаляха се, без да откъсват очи един от друг, и от време на време единият замахваше с крак или оръжие. Гневната, съсредоточена предпазливост на мъже, които знаят, че всяко подхлъзване може да донесе смърт. Косата на Тръпката беше полепнала от кръв по дясната страна на черепа му. Сивокосия имаше широко одраскване по кожената броня и рана на брадичката от ръба на щита.

Зяпачите бяха спрели да обиждат и гледаха бойците със затаен дъх. Разкъсваха се от желание да гледат от по-близо и да стоят по-далече при всяко замахване на оръжията. И те усещаха нещо във въздуха. Като натежало преди буря небе. Истински убийствен гняв.

Оркестърът беше влязъл в играта. Гъдулката изскърцваше, когато Тръпката замахнеше, а тъпанът думкаше при всеки удар на Сивокосия, допринасяйки за почти непоносимото напрежение.

Определено опитваха да се убият и Коска нямаше представа как да ги спре. Намръщи се, когато бухалката удари за пореден път щита на Тръпката и почти го събори. Погледна разтревожено към цветните прозорци над двора.

Нещо му подсказваше, че тази вечер няма да се разминат само с два трупа.

 

 

Труповете на двамата стражи лежаха до вратата. Единият гледаше нагоре към тавана. Другият лежеше по очи. Не изглеждаха мъртви. Все едно спяха. Монца се шляпна по лицето, за да прогони ефекта от хъска. Вратата се клатеше пред нея и една ръка с ръкавица посегна към дръжката. По дяволите! Тя трябваше да го направи. Остана така, олюлявайки се, чакаше ръката да се махне.

— А! — Това беше нейната ръка. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Монца залитна и почти щеше да падне по лице. Стените около нея започнаха да се топят и размиват като водопади. Пламъците в огнището сияеха като кристали. Единият прозорец беше отворен и отвън долиташе музика и крясъци. Можеше да види звуците, които се виеха покрай стъклото и плуваха през непрекъснато променящото се пространство към ушите й.

Принц Арио лежеше на леглото гол, с разперени ръце. Главата му се извъртя към нея, перата на маската хвърляха дълги сенки по осветената стена.

— Още ли? — измърмори той и отпи мързеливо от бутилката.

— Надявам се… че не сме ви изтощили… все още. — Гласът й идеше сякаш от много далеч. Тя заплува към леглото, като голям кораб в червеното море на килима.

— Мисля, че ще мога да се отзова — каза Арио и дръпна оная си работа. — Но ти имаш предимство над мен. — Той махна към нея. — Твърде си облечена.

— Аха. — Тя махна кожената пелерина от раменете си и я остави да падне на пода.

— Свали ръкавиците. — Той махна с ръка. — Не ми харесват.

— И на мен. — Монца започна да ги издърпва от лактите. Арио се взираше в дясната й ръка. Тя я вдигна пред лицето си и примигна. Имаше дълъг розов белег отстрани. Дланта беше премазана, пръстите изкривени, а кутрето стърчеше упорито напред.

— А. — Беше забравила за това.

— Осакатена ръка. — Арио запълзя по леглото към нея. Перата и членът му се клатеха в такт с движението на бедрата. — Колко ужасяващо… екзотично.

— Нали? — Споменът за ботуша на Гоба, премазващ ръката, изплува пред очите й и я отрезви за миг. Усети, че се усмихва. — Няма нужда от това. — Хвана перата, свали маската от главата му и я хвърли към ъгъла.

Арио се усмихна. Около очите му имаше розови белези от маската. Тя се взря в лицето му и усети как замайването от хъска се изпарява. Пред нея беше мъжът, който прониза брат й, изхвърли го от терасата и се оплакваше, че е бил одраскан. Точно пред нея. Наследникът на Орсо.

— Колко грубо. — Той се надигна от леглото. — Трябва да ти дам урок.

— А може би аз трябва да ти дам.

Той се приближи толкова, че можеше да подуши потта му.

— Дръзко е да ми се опълчваш. Много дръзко. — Посегна и прокара пръст по ръката й. — Малко жени са толкова дръзки. — Застана още по-близко и пусна ръка към цепката на полата й, нагоре по бедрото, стисна я за задника. — Имам чувството, че те познавам.

Монца хвана ръба на маската с осакатената си ръка.

— Познаваш ме? — Плъзна другата си ръка към гърба и напипа дръжката на единия нож. — Разбира се, че ме познаваш.

Махна маската си. Усмивката на Арио застина, и очите му пробягаха по лицето й. След това се оцъклиха.

— Стра…

 

 

— Сто монети на следващото хвърляне! — извика Полумесеца и вдигна високо заровете. Помещението се смълча, защото всички се обърнаха да го гледат.

— Сто монети. — Това не означаваше нищо за Дружелюбния. Той не играеше със собствени пари, а и го интересуваха само по отношение на броенето. Загубите и печалбите бяха без значение.

Полумесеца разклати заровете в юмрука си.

— Хайде, скапани лайна! — Хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Пет и шест.

— Ха! — Приятелите му се зарадваха и започнаха да го поздравяват, все едно бе постигнал голямо нещо, като бе хвърлил едни числа вместо други.

Онзи с маската на кораб вдигна ръце нагоре.

— А така!

Другият, с маската на лисица, направи неприличен жест.

Свещите бяха станали неприятно блестящи. Твърде блестящи, за да ги преброи. Стаята беше гореща и претъпкана. Ризата бе залепнала за гърба му. Дружелюбния посегна за заровете и ги хвърли нежно. Около масата се чуха възклицания.

— Пет и шест. Банката печели. — Хората често забравяха, че е нормално да се падне равен резултат. Така че не беше съвсем изненадан, когато Полумесеца загуби усещането си за реалност.

— Мошеник!

Дружелюбния се намръщи. В Убежището щеше да го намушка, ако му говореше така. Трябваше да го направи, та другите да го оставят на мира. Щеше да го намушка, и то не веднъж. Само че сега не бяха в Убежището, а навън. Контрол. Той само сви рамене.

— Пет и шест. Заровете не лъжат.

Започна да прибира чиповете, но Полумесеца го хвана за ръката, наведе се напред и го мушна с пръст в гърдите.

— Мисля, че заровете ти са фалшиви.

Дружелюбния усети как гърлото му се стяга болезнено и затаи дъх. Усещаше всяка капка пот по челото, гърба и косата си. В него започна да се надига спокоен, студен и непоносим гняв.

— Какви са заровете ми? — едва успя да прошепне.

Ръчкане, ръчкане, ръчкане.

— Фалшиви.

— Какви? — Сатърът на Дружелюбния разцепи маската и черепа под нея. Ножът му наръга мъжа с маската на кораб право в отворената уста и върхът излезе през тила. Дружелюбния продължи да го мушка и мушка, докато дръжката не стана хлъзгава от кръвта. Някаква жена запищя.

Затворникът осъзнаваше, че всички в помещението го гледат втрещено. Три по четири по четири човека, или някъде там. Преобърна масата, разпиляха се чаши, чипове и монети. Мъжът с маска на лисица го гледаше ужасено, бледата му буза беше оцапана с парчета тъмен мозък.

Дружелюбния се наведе към него и изкрещя:

— Извини се! Извини се на шибаните ми зарове!

 

 

— Стра…

Викът на Арио се превърна в пъшкане. Той погледна надолу и тя го последва. Ножът се бе забил в слабините му, точно между бедрото и свилия се член, чак до дръжката. Кръвта се процеждаше по юмрука й. Арио изпищя, но другият нож на Монца се заби под ухото му и излезе от другата страна на гърлото.

Арио остана така, с изцъклени очи и една ръка на голото й рамо. Другата пропълзя към дръжката на ножа. Гъстата черна кръв се стичаше по пръстите й, надолу по гърдите и краката му, оставяше червени следи по бледото тяло. Устата му се отвори, но вместо писък се чу хриптенето на въздуха покрай влажната стомана в гърлото. Той залитна назад. Монца наблюдаваше с удивление светещите следи, които оставяше бледото му лице.

— Трима мъртви — прошепна тя. — Остават четирима.

Арио залитна, главата му строши цветното стъкло, тялото му изби целия прозорец. Преобърна се и изчезна в нощта.

 

 

Бухалката се спусна в удар, който можеше да строши черепа на Тръпката като яйце. Но Сивокосия беше уморен и тромав и това го остави открит. Тръпката се наведе, изръмжа и завъртя тежкия меч. Острието се вряза звучно в синята предмишница на гиганта, отсече я чисто и се заби дълбоко в корема. От чукана плисна кръв и опръска лицата на зяпачите. Ръката с бухалката падна на земята. Някой изписка. Друг се засмя.

— Как го направиха?

Сивокосия закрещя, все едно го е заклещила врата:

— Мамка му! Боли! Ааа! Боли…

Посегна с цялата си ръка към корема, от който започваха да се изсипват черни вътрешности. Залитна напред, падна на едно коляно и продължи да крещи. Докато мечът на Тръпката не удари маската му с дрънчене и не прекъсна крясъците му. Гигантът падна по гръб, ботушите му се вдигнаха във въздуха, после тупнаха на земята.

Това беше краят на вечерните забавления.

Оркестърът доизкара няколко нестройни тона и музиката замря. От игралната зала долитаха крясъци, но на двора цареше тишина. Тръпката погледна трупа на Сивокосия. От разцепената маска течеше кръв. Гневът беше изчезнал внезапно, оставяйки го с боляща ръка, мокра от пот коса и нарастващ ужас.

— Защо все ми се случват подобни неща?

— Защото си много лош човек — каза Коска зад рамото му.

Тръпката усети как пред лицето му минава сянка. Тъкмо вдигаше поглед, когато едно голо тяло се стовари по глава в кръга и оплиска и без това слисаната тълпа с още кръв.