Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (7)

Кървави инструкции

Монца се взираше в ръката с ръкавицата. Устните й бяха извити в озъбена гримаса. Опитваше се да размърда трите работещи пръста. Навътре и навън, навътре и навън. Мръщеше се на пукането при всяко свиване на юмрука. Чувстваше се странно спокойна, при положение че животът й, доколкото можеше да се нарече живот, балансираше на острието на бръснач.

„Никога не се доверявай на човек отвъд собствените му интереси“, бе написал Вертурио, а убийството на Великия херцог Орсо и приближените му нямаше да е никак лесна работа. Не можеше да се довери на мълчаливия затворник повече отколкото на Саджаам, а това се простираше горе-долу толкова далеч, колкото можеше да се изпикае. Имаше усещането, че севернякът е що-годе почтен, но беше смятала така и за Орсо, а резултатите бяха повече от плачевни. Нямаше да се учуди особено, ако доведяха Гоба в пълно здраве, за да я отведат отново във Фонтецармо и да я хвърлят в пропастта още веднъж.

Не можеше да се довери на никого. Но и не можеше да се справи сама.

Отвън прозвучаха забързани стъпки. Вратата се отвори с трясък и се появиха трима мъже. Тръпката беше отдясно, Дружелюбния отляво. Гоба висеше на раменете им, с клюмнала глава, краката му се тътреха по талаша на пода. Явно можеше да им има вяра, поне засега.

Дружелюбния замъкна Гоба до голямата наковалня в средата. Тръпката донесе дълга верига с окови в двата края и я нави около нея. През цялото време се мръщеше. Сякаш изпитваше някакви угризения.

Угризенията бяха хубаво нещо, но при такива ситуации само пречеха.

Двамата се сработваха добре, като за просяк и затворник. Без излишни движения. Без признаци на нервност, въпреки че се готвеха да извършат убийство. Но пък Монца имаше таланта да подбира подходящи хора за всяка работа. Дружелюбния заключи оковите на дебелите китки на телохранителя. Тръпката посегна и запали лампата. Пламъчето затрептя зад стъклото и освети мърлявата ковачница.

— Свестете го.

Дружелюбния лисна ведро вода в лицето на Гоба. Той се закашля, пое си въздух и поклати глава. Капките се разлетяха от дългата му коса. Опита да се надигне, но веригите го дръпнаха надолу. Огледа се, присвил малките си очи.

— Глупаци! И двамата сте мъртви! Мъртви! Не знаете ли кой съм? Не знаете ли за кого работя?

— Знам. — Монца се постара да пристъпи елегантно, както едно време, но не й се получи. Изкуцука на светло и отметна качулката.

Дебелото лице на Гоба се намръщи.

— Не. Невъзможно. — Очите му се ококориха. Още по-широко. Шок, след това страх и ужас. Той се присви назад, веригите издрънчаха. — Не!

— Да. — Тя се усмихна въпреки болката. — Усещаш ли колко си прецакан? Напълнял си, Гоба. Повече, отколкото аз съм отслабнала. Странно как се развиват нещата. Това моят пръстен ли е?

Носеше червения рубин на малкия си пръст. Дружелюбния бързо го измъкна и й го подхвърли. Монца го хвана във въздуха с лявата си ръка. Последният подарък от Бена. На който се бяха усмихвали, докато яздеха нагоре по планината в онази сутрин. Обковът беше леко поочукан, но камъкът сияеше ярко, с цвета на прерязано гърло.

— Малко се е поочукал, докато се опитвахте да ме убиете, а? Но пък всички сме така. — Отне й малко време, докато го прокара зад кокалчето на средния си пръст. — Какъв късмет. Става ми и на лявата ръка.

— Чакай! Може да направим сделка! — Гоба се беше изпотил. — Може да измислим нещо!

— Вече съм измислила. За жалост нямам пропаст подръка. — Монца се приближи до полицата и взе един тежък чук с къса дръжка. Пръстите на дясната й ръка изпукаха, когато ги сви около нея. — Затова ще те начупя сама. Дръж го. — Дружелюбния изви ръката на Гоба и я сложи на наковалнята. Бледите пръсти задращиха по тъмното желязо. — Трябваше да се уверите, че съм мъртва.

— Орсо ще разбере! Ще разбере!

— Естествено. Когато го хвърля от собствената му тераса, ако не й по-рано.

— Няма да успееш! Той ще те убие!

— Вече опита, не помниш ли? Не му се получи.

Вените по врата на Гоба се издуха, когато опита да се измъкне, но Дружелюбния го държеше здраво.

— Не можеш да го победиш!

— Може би си прав. Ще видим. Но мога да ти кажа едно. — Монца вдигна чука. — Ти няма да разбереш.

Чукът се стовари върху кокалчетата му с леко изхрущяване. Един, два, три пъти. Всеки удар изпращаше болка нагоре по ръката на Монца. Но не толкова голяма, колкото тази на Гоба. Той викаше и трепереше, но Дружелюбния го държеше здраво; лицето му беше невъзмутимо. Телохранителят се дръпна назад и ръката му се изви странично. Монца я премаза с усмивка. Следващият удар попадна в китката, която мигновено започна да почернява.

— Изглежда по-гадно и от моята. — Тя сви рамене. — Е, когато плащаш дълг, е правилно да добавиш и прилична лихва. Дай другата му ръка.

— Не! — изпищя Гоба. — Не! Смили се над децата ми!

— Ти смили ли се над брат ми?

Чукът се стовари върху другата му ръка. Монца се целеше внимателно, внимаваше в подробностите. Връхчета. Пръсти. Кокалчета. Палец. Длан. Китка.

— Шест и шест — изсумтя Дружелюбния през болезнените стонове на Гоба.

Главата на Монца бучеше. Не беше сигурна, че го е чула добре.

— А?

— Шест пъти и шест пъти. — Бившият затворник стана и потри длани. — С чука.

— И какво? — озъби се тя, без да схваща за какво й говори.

Гоба се беше надвесил над наковалнята и ръсеше слюнка, докато неуспешно се опитваше да я помести с потрошените си ръце.

Монца се обърна към него.

— Кой ти е позволил да ставаш? — Чукът се стовари върху коляното му с трясък. Гоба се просна по гръб и опита да изпищи, но следващият удар изви крака му под неестествен ъгъл.

— Тежка работа. — Тя се намръщи от болката в рамото, когато понечи да си съблече палтото. — Пък и вече не съм така чевръста. — Нави ръкава на черната си риза и разкри дългия белег на ръката си. — Все разправяше, че знаеш как да изпотиш една жена, а, Гоба? И като се замисля, че се смеех на тези думи. — Обърса чело с опакото на ръката си. — Махни му оковите.

— Сигурна ли си? — попита Дружелюбния.

— Страх те е, че ще те ухапе по глезена ли? Искам да си поиграя. — Затворникът сви рамене и се наведе да махне оковите от китките на Гоба. Тръпката се мръщеше от сенките. — Нещо не е наред ли? — озъби му се тя.

Той предпочете да замълчи.

Гоба се затътри по лакти на пода, влачеше потрошения си крак. Издаваше някакви нечовешки стонове. Подобни на нейните, докато лежеше потрошена в подножието на Фонтецармо.

— Хррррррх.

Не беше и наполовина толкова задоволително, колкото очакваше. И това разпали гнева й. Стоновете бяха изключително дразнещи. Ръката й пулсираше от болка. Тя се усмихна насила и закуцука след него — преструваше се, че й харесва.

— Трябва да призная, че съм разочарована. Нали Орсо все се хвалеше колко корав бил телохранителят му? Сега ще видим колко си корав. Бих се обзаложила, че си по-мек от чука…

Кракът й се подхлъзна и тя изписка и се подпря с лявата ръка на тухлената пещ. Отне й един миг да осъзнае колко е нагорещена.

— Мамка му! — Залитна назад, ритна някакво ведро и си намокри крака. — По дяволите!

Наведе се над Гоба и го удари, внезапно ядосана, че се е изложила така.

— Копеле! Копеле!

Той стенеше при всеки удар на чука по ребрата му. Опита да се присвие и закачи крака й, като почти я събори върху себе си.

Монца изпищя от болка в бедрото. Удари го отстрани по главата и разпра половината му ухо. Тръпката пристъпи напред да я подхване, но тя се справи и сама. Гоба някак бе успял да се надигне и седеше с гръб към буре с вода. Ръцете му бяха станали двойни. Все едно носеше огромни лилави ръкавици.

— Моли се! — изсъска тя. — Моли се, дебело копеле!

Но Гоба само гледаше осакатените си ръце и пищеше. Остри накъсани писъци.

— Някой може да го чуе — каза Дружелюбния, макар да не даваше вид, че това го притеснява.

— Ами накарай го да млъкне.

Затворникът измъкна жица и я уви около гърлото на Гоба. Писъците стихнаха до мъчително хриптене.

Монца клекна, така че лицата им да са на едно равнище. Коленете й протестираха болезнено, докато наблюдаваше как жицата се впива в дебелия врат. Точно както бяха постъпили с нея. Белегът я сърбеше.

— Как се чувстваш? — Никой не знаеше по-добре от нея. Гоба се опули, а гушата му порозовя, почервеня и накрая премина в лилаво. Монца се надигна. — Бих казала, жалко за хубавото тяло. Само че не е.

Затвори очи, пое дълбоко дъх през носа, стисна здраво чука и го вдигна за удар.

— Да ме предадете и след това да ме оставите жива?

Стовари го между очите на Гоба с трясък, сякаш се сцепваше камък. Устата му се отвори широко, но не излезе никакъв звук.

— Да ме осакатите и да ме оставите жива?

Следващият удар беше в носа му и лицето му се начупи като сварено яйце. Строшеният крак затрепери неконтролируемо.

— Да убиете брат ми и да ме оставите жива?

Последният удар направо разцепи черепа. Черната кръв потече по моравата кожа. Дружелюбния отпусна жицата и Гоба се свлече настрани. Изтъркули се леко и почти грациозно и повече не помръдна.

Мъртъв. Нямаше нужда да е експерт, за да го потвърди. Монца се намръщи и с усилие отпусна пръсти. Чукът тежко падна на пода. Беше обагрен с кръв, в единия край се бе закачило парче кожа с косми.

Един мъртъв. Остават шест.

— Шест и едно — промърмори тя. Дружелюбния я изгледа опулено, не беше сигурна защо.

— Как беше? — попита Тръпката от сенките.

— Кое?

— Отмъщението. Добре ли се почувства?

Монца не беше сигурна, че чувства нещо освен болката в изгорената си ръка, другата, която още не бе зараснала напълно, краката и главата. Бена бе все така мъртъв, а тя все така осакатена. Намръщи се и не му отговори.

— Да се отърва ли от това? — Дружелюбния махна със сатъра към трупа.

— Погрижи се да не го открият.

Затворникът хвана Гоба за глезена и го помъкна към наковалнята. По пода оставаше кървава следа.

— Ще го насека. И после в канала. Плъховете ще свършат останалото.

— По-добре, отколкото заслужава. — Въпреки думите Монца усети леко призляване. Имаше нужда от лула. Както обикновено по това време всъщност. Лулата щеше да успокои нервите й. Тя извади кесията с петдесетте монети и я подхвърли на Тръпката.

Монетите издрънчаха, когато я хвана.

— Това ли е?

— Това е.

— Добре. — Мъжът направи пауза, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше какво. — Съжалявам за брат ти.

Тя погледна лицето му на светлината от лампата. Опита да го прецени. Той не знаеше нищо за нея и Орсо. На пръв поглед не разбираше от нищо. Но вече бе видяла, че може да се бие. Освен това бе отишъл при Саджаам сам, а за това се изискваше кураж. Смел мъж, може би с принципи. С гордост. Значи може би имаше и лоялност, стига да успееше да я предизвика. А лоялните мъже бяха рядкост в Стирия.

Никога не беше оставала сама задълго. Бена винаги беше до нея. Или поне зад нея.

— Съжаляваш ли?

— Да. И аз имах брат. — Той понечи да се обърне към вратата.

— Искаш ли още работа? — Монца го гледаше в очите, докато пристъпяше към него, а здравата й ръка се плъзгаше към ножа на кръста й. Той знаеше името й, както и имената на Орсо и Саджаам. Достатъчно, за да ги убият десет пъти. Не можеше да го пусне да си тръгне.

— Пак като тази ли? — Тръпката се намръщи към кървавите петна на пода.

— Убиване. Кажи го. — Монца се зачуди дали да го намушка в гърдите, под челюстта, или да го изчака да се обърне и да удари в гръб. — Ти какво очакваш? Че ще доиш кози ли?

Той поклати глава и дългата му коса се люшна.

— Може да ти прозвучи глупаво, но дойдох тук, за да стана по-добър човек. Разбирам, че си имаш причини, но за мен това определено е гигантска крачка в грешната посока.

— Още шестима.

— Не. Не. Приключих. — Сякаш опитваше сам да се убеди. — Не ме е грижа колко ще предложиш…

— Пет хиляди.

Вече беше отворил уста, но този път не каза нищо. Само я изгледа. Първо смаяно, а после умислено. Пресмяташе колко пари са това. Какво може да си позволи с тях. Монца имаше вроден талант да разпознава цената на човек. А всеки си има цена.

Тя пристъпи напред, гледаше го в очите.

— Виждам, че си добър човек. Корав също. Точно такъв ми трябва. — Очите й се стрелнаха към устата му и обратно. — Помогни ми. Имам нужда от твоята помощ, а ти от пари. Пет хиляди монети. Много по-лесно е да бъдеш добър с тази сума. Помогни ми. С толкова пари можеш да си купиш половината Север. Да станеш крал.

— Кой казва, че искам да ставам крал?

— Ако искаш, стани и кралица. Но мога да ти кажа какво няма да правиш. — Монца се наведе толкова близо, че почти дишаше в лицето му. — Няма да молиш за работа. Не е редно горд мъж да се унижава така. Все пак. — Хвърли поглед настрани. — Не мога да те принудя.

Тръпката стоеше и претегляше кесията. Но Монца вече бе пуснала ножа. Знаеше отговора му. Баяловелд беше написал: „Парите са различно нещо за всеки, но винаги хубаво“.

Когато вдигна поглед, лицето му беше станало кораво.

— Кого ще убием?

Едно време щеше да се подсмихне настрани към Бена и той щеше да й отвърне: „Отново спечелихме“. Но Бена беше мъртъв, а Монца мислеше за следващия мъж, който щеше да изпрати при него.

— Един банкер.

— Какъв?

— Човек, който брои пари.

— Изкарва пари, като брои пари?

— Точно така.

— По тези места имате странни нрави. Какво е направил?

— Уби брат ми.

— Пак отмъщение, а?

— Пак.

Тръпката кимна.

— Значи съм нает. Какво да направя?

— Помогни на Дружелюбния с боклука. След това потегляме. Няма смисъл да се мотаем в Талинс.

Тръпката погледна към наковалнята и си пое дъх. След това извади ножа, който му беше дала, и тръгна към Дружелюбния, който обработваше трупа на Гоба.

Монца погледна лявата си ръка и изтри няколко пръски кръв. Пръстите й леко трепереха. Не беше сигурна дали от това, че бе убила човек и че бе пощадила друг, или защото се нуждаеше от лула.

Може би и трите.