Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (19)

Животът на пияницата

— Питие, питие, питие. Къде човек да намери нещо за пийване?

Прочутият наемник Никомо Коста се подпираше на стената в уличката и боричкаше кесията си с треперещи пръсти. Вътре имаше само парче сплъстен мъх. Той го извади, духна през пръсти и го загледа как бавно полита към земята. Цялото му богатство.

— Скапана кесия! — В пристъп на ярост я захвърли в канавката. След това премисли и се наведе да я потърси. Стенеше като старец. Всъщност той наистина беше стар. Загубен. Мъртъв, плюс-минус няколко вдишвания. Отпусна се бавно на колене и загледа отражението си в локвата на паважа.

Беше готов да даде цялото си богатство за една глътка. Само дето не притежаваше нищо. Поне тялото си беше негово. Ръцете му, които бяха издигали и сваляли принцове. Очите, които бяха видели повратните точки на съвременната история. Устните му, които бяха целували най-известните красавици. Сърбящият чеп, бодящият корем, обринатият врат. На драго сърце щеше да ги продаде за чаша гроздова. Но едва ли щеше да се намери купувач.

— Самият аз съм се превърнал в празна кесия. — Вдигна натежалите си ръце и изръмжа към нощното небе. — Някой да ми даде шибано питие!

— Млъкни бе, задник! — прозвуча груб глас. Чу се тряскане на капаци и уличката потъна в още по-дълбок сумрак.

Беше вечерял на масите на херцози. Беше спал в леглата на графини. Цели градове трепереха пред името на Коска.

— Как се стигна… до това? — Надигна се, потискайки пристъпа на повръщане. Приглади коса около бучащите си слепоочия и опипа увисналите краища на мустаците си. Тръгна към улицата с нещо наподобяващо някогашното му перчене. Между мрачните сгради към светлината на уличния фенер. Влажният нощен бриз щипеше подпухналото му лице. Отзад се чуха стъпки и Коска се обърна и примигна.

— Добри господине! Попаднал съм във временно затруднение и се чудех дали ще ми услужите с малък заем…

— Разкарай се, просяко. — Мъжът го бутна към стената.

Коска се зачерви от гняв.

— Говорите с прочутия наемник Никомо Коска! — Ефектът беше развален от хрипливия му глас. — Капитан-генерал на Хилядата меча! Бивш капитан-генерал. — Мъжът му отвърна с неприличен жест и изчезна в мъглата. — Вечерял съм… в леглата… на херцози! — Коска се закашля жестоко и трябваше да се наведе и да опре треперещите си ръце на треперещите си колена. Гръдният кош го болеше от напъна.

Такъв беше животът на пияницата. Четвърт от времето на задник, четвърт по лице, четвърт на колене и четвърт наведен. Най-накрая успя да събере голяма храчка и я изплю с последното изкашляне. Това ли щеше да е неговото наследство? Храчки в сто хиляди канавки? Името му, синоним на предателство, алчност и пропадане? Той се изправи, напълно отчаян, и се взря в нищото. Дори звездите му бяха отказани от мъгливото небе на Сипани.

— Един последен шанс. Само за това моля. — Вече не помнеше колко последни шансове беше пропилял. — Само още един. Боже! — Например никога не беше вярвал в Бог. — Орисии! — Не вярваше и в Орисиите. — Който и да е! — Цял живот не вярваше в нищо освен в следващото напиване. — Само… още… един шанс.

— Добре. Още един.

Коска примигна.

— Боже? Ти ли си?

Някой се засмя. Остър смях, подигравателен.

— Може да коленичиш, щом искаш, Коска.

Той се намръщи в шаващата мъгла. Закърнелият мозък започна да възвръща някаква активност. Това, че някой знаеше името му, едва ли беше на добро. Враговете бяха безкрайно повече от приятелите, а кредиторите ги надминаваха взети заедно. Посегна с пиянски жест към украсеното си оръжие, но се сети, че го бе заложил преди месеци в Осприя и си бе взел по-просто. Продължи да опипва за дръжката, но си спомни, че бе заложил и него, още при пристигането си в Сипани. Треперещата му ръка се отпусна. Голяма работа. И без това едва ли беше в състояние да ползва оръжие, дори да имаше.

— Кой си ти, по дяволите? Ако ти дължа пари, приготви се… — не издържа и се оригна дълго и шумно — да умреш!

От тъмното изплува фигура и го стресна. Коска се спъна и удари глава в стената, падна.

— Значи все пак си жив. Жив си, нали? — Висока стройна жена със стърчаща рижава коса. Умът му се засуети, докато се сети коя е.

— Шило Витари, да му се не види. — Може би не беше враг, но със сигурност не беше и приятел. Надигна се на лакът, но ако се съдеше по въртенето на улицата, това бе достатъчно. — Не вярвам, че би се съгласила да почерпиш по едно питие, а?

— Козе мляко?

— Какво?

— Казват, че е добро за храносмилането.

— Винаги са казвали, че имаш сърце от камък. Но никога не съм вярвал, че ще си толкова жестока да ми предложиш да пия мляко. Проклета да си! Само още една чаша гроздова. — Питие, питие, питие. — Само още една и приключвам.

— Вече си приключил. Откога не си изтрезнявал?

— Май беше лято, като почнах да пия. Сега какво е?

— Определено не е същата година. Колко пари пропиля?

— Повече, отколкото имах. Ще се учудя, ако има и монета на този свят, която в някакъв момент да не е попадала у мен. Но сега май съм малко закъсал, така че би ли заделила…

— Ти трябва да се промениш, а не да пропиваш всичко.

Той успя да се надигне на колене и мушна гърдите си с треперещ пръст.

— Мислиш ли, че ужасената, опикана, по-добра част от мен, която се моли всичко да свърши, не знае това? — Сви рамене безпомощно, а болящото тяло се свлече само. — Но за да се промени човек, има нужда от добри приятели или още по-добре, от силни врагове. Приятелите ми са мъртви отдавна, а трябва да призная, че враговете ми си имат по-важни задачи.

— Не всички от нас. — Друг женски глас. Познатото му звучене го накара да потръпне. От тъмното се появи нова фигура, мъглата се завихряше около полите на палтото й.

— Не… — изстена той.

Спомни си как я видя за пръв път. Рошаво момиче на деветнайсет, с меч на кръста и ярък поглед, пълен с гняв, непокорство и лека следа от отвращение. Сега лицето й беше изпито, а устата болезнено извита. Мечът висеше от другата страна, а скритата в ръкавица ръка галеше дръжката. Очите бяха все така остри, но носеха повече гняв, повече непокорство и много повече отвращение. Как да я вини за това? Знаеше много добре, че е повече от отвратителен.

Разбира се, беше се клел хиляди пъти да я убие, ако се срещнат отново. Нея, брат й, Андич, Виктус, Сесария, Карпи Верния и останалите коварни копелета от Хилядата меча, които го бяха предали. Които бяха отнели мястото му. Които го накараха да побегне от битката при Афиери с еднакво окъсани дрехи и репутация.

Беше се клел хиляди пъти да я убие, но през живота си Коска бе потъпквал какви ли не клетви. Нейната поява не предизвика гняв. По-скоро го докара до смесица от самосъжаление, горчива радост и най-вече силен срам, че го вижда колко е пропаднал. Усети болката в носа и зад бузите, а сълзите напираха в очите му. Беше благодарен, че постоянно са кървясали като рани. Така никой нямаше да забележи, ако се разплачеше.

— Монца. — Опита да приглади мърлявата си коса, но ръцете му трепереха твърде силно. — Признавам, че те мислех за мъртва. Разбира се, мислех да отмъстя…

— За мен или на мен?

Той сви рамене.

— Помня ли? По пътя спрях за едно питие.

— Ако се съди по миризмата, май не е било само едно. — По лицето й имаше нещо като разочарование и това го прободе по-тежко от стомана. — Чух, че най-сетне са те затрили в Дагоска.

Той успя да вдигне едната си ръка, за да отрече.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове. Къде е брат ти?

— Мъртъв е. — Лицето й не трепна.

— Съжалявам. Винаги съм харесвал момчето. — Лъжливото, страхливо, коварно копеленце.

— И той винаги те е харесвал. — Двамата се ненавиждаха, но какво значение имаше вече?

— Ех, ако и сестра му имаше такива топли чувства към мен, нещата можеха да са различни.

— „Можеха“ не означава нищо. Всички има за какво да съжаляваме.

Двамата се изгледаха продължително, тя права, той на колене. Не си представяше така срещата им.

— Съжаления. Това е цената на професията ни. Така казваше Сазине.

— Може би трябва да загърбим миналото.

— Че аз не помня и вчера — излъга той. Миналото му тежеше като гигантска броня.

— Тогава към бъдещето. Имам работа за теб, ако си съгласен. Предполагам, че ти трябва работа?

— Каква?

— Воюване.

Коска се намръщи.

— Винаги си била твърде привързана към воюването. Колко пъти да ти повтарям? Наемникът няма причини да се замесва в подобни глупости.

— Мечът е за перчене, а не за бой.

— Браво, моето момиче. Липсваше ми. — Каза го, без да се замисли, и трябваше да прикрие срама с кашлица, което го накара да се задави.

— Дружелюбен, помогни му.

Докато говореха, се бе появил едър мълчалив мъж. Не беше висок, но много як и излъчваше спокойствие. Хвана Коска за лакътя и го изправи без усилие.

— Това е силна ръка и добро дело — избърбори наемникът, като потисна поредния пристъп на прилошаване. — Дружелюбния ли ти викат? Ти да не си филантроп?

— Затворник съм.

— Не виждам причина защо човек да не бъде едновременно и двете. Във всеки случай ти благодаря. Сега, ако можеш да ме упътиш към най-близката кръчма…

— Кръчмите ще трябва да почакат — намеси се Витари. — Несъмнено, без теб винопроизводството ще западне. Но конференцията започва след седмица и трябва да изтрезнееш.

— Вече не изтрезнявам. Много е болезнено. Каква конференция?

Монца все още го гледаше разочаровано.

— Трябва ми добър човек. Със смелост и опит. Който не възразява да се опълчи на Великия херцог Орсо. — Ъгълчето на устата й се изви. — Ти си най-доброто, което изровихме за толкова кратко време.

Коска се вкопчи в ръката на едрия мъж, защото улицата продължаваше да се люшка.

— От този списък май имам само… опит?

— Едно от четири ми е достатъчно, стига да се нуждаеш от пари. Трябват ти, нали, старче?

— Да, по дяволите. Но повече ми трябва пиене.

— Свърши работа и ще видим.

— Приемам. — Откри, че се е изпъчил и гледа Монца отгоре, с вдигната брадичка. — Трябва да сключим договор, като едно време. Написан с всичките завъртулки и подробности, както го правеше Саджаам. Ще го подпишем с червено мастило… Къде да намерим нотариус по това време на нощта?

— Спокойно. Приемам думата ти.

— Сигурно си единственият човек в Стирия, който би го казал. Но както искаш. — Той посочи решително по улицата. — Насам, мой човек, и гледай да не изоставаш. — Пристъпи смело напред, краката му поддадоха и изпищя, когато Дружелюбния го хвана.

— Не натам — каза затворникът с басов глас, хвана го през раменете и почти го понесе в обратната посока.

— Вие сте джентълмен, сър — измърмори Коска.

— Аз съм убиец.

— Не виждам причина човек да не бъде едновременно и двете… — Коска опита да докара на фокус вървящата напред Витари, след което се обърна към широкото лице на Дружелюбния. Странни спътници. Аутсайдери. Такива, които никой друг не би прибрал. Забеляза, че стремителната походка на Монца, която помнеше, леко се е изкривила. Такива, които искат да се опълчат на Великия херцог Орсо. Това означаваше откачени или отчаяни. Той от кои беше?

Отговорът бе съвсем ясен. Нямаше причина човек да не е и двете едновременно.