Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (62)

Подготовка

Независимо от естеството на великото събитие ключът към успеха винаги лежи в подготовката. От три седмици Талинс се подготвяше за коронацията на Великия херцог Рогонт. Междувременно Морвийр се подготвяше да го убие заедно със съюзниците му. В двете схеми беше вложена толкова много работа, че когато денят на изпълнението им настъпи, Морвийр почти съжаляваше, че успехът на едната ще означава грандиозен провал на другата.

Честно казано, той нямаше никакъв успех в изпълнението и на най-малката част от крайно амбициозната поръчка на херцог Орсо да убие поне шестима глави на държави и един капитан-генерал. Неуспешният му опит да отнеме живота на Муркато в деня на триумфалното й завръщане в Талинс, който бе завършил с две случайни жертви и сецване на гърба, беше първият от няколко провала.

Беше успял да се вмъкне в едно от най-прочутите шивашки ателиета през разхлабен прозорец и да постави трън от америнд в корсажа на изумрудена рокля, предназначена за графиня Котарда от Афоя. Уви, опитът на Морвийр с роклите беше силно ограничен. Ако Дей беше с него, щеше да забележи, че роклята е прекалено широка за хилавата им жертва. Графинята се появи на вечеря в ослепително здраве, а изумрудената й рокля предизвика сензация. По-късно Морвийр с разочарование научи, че изключително дебелата жена на един от видните търговци поръчала зелена рокля при същия шивач, но не могла да присъства на вечерята поради мистериозно заболяване. Състоянието й се влошило и за жалост жената починала за часове.

Пет вечери по-късно, след неприятен следобед, прекаран в купчина въглища — дишаше през тръбичка, — успя да поръси стридите на херцог Лироцио с паешка отрова. Ако Дей беше с него, можеше да предложи да изберат по-обикновена храна, но Морвийр не можа да устои на най-изтънченото ястие. За съжаление херцогът се бе почувствал зле след обилния обяд и на вечеря бе хапнал само малко хляб. Стридите били дадени на кухненската котка, която починала.

Следващата седмица, представяйки се отново за търговеца на вино от Пуранти Ротсак Рийвром, успя да се вмъкне на обсъждане на митата, председателствано от канцлер Соториус от Сипани. По време на обяда завърза разговор за гроздето с един от секретарите на стария политик и със задоволство успя сръчно да тръкне набръчканото ухо на Соториус с екстракт от леопардово цвете. Остана с голям ентусиазъм да наблюдава края на срещата, но канцлерът упорито отказваше да умре. Даже показваше всички признаци на непоклатимо здраве. Морвийр предположи, че Соториус спазва подобен на неговия сутрешен ритуал и вероятно има имунитет към значителен брой отрови.

Но Кастор Морвийр не беше човек, който се отказва след няколко спънки. Беше изстрадал доста през живота си и не смяташе да променя похвалния си стоицизъм само защото задачата изглежда непосилна. С оглед на приближаващата коронация реши да се съсредоточи върху основните мишени: Великия херцог Рогонт и неговата любовница, омразната му бивша работодателка, а сега Велика херцогиня на Талинс, Монцаро Муркато.

Определено не можеше да каже, че нещо бе спестено, за да може коронацията да живее дълго в паметта на Стирия. Сградите около площада бяха прясно боядисани. Каменната платформа, където Муркато беше изнесла тъпата си реч и където Рогонт възнамеряваше да посрещне аплодисментите на поданиците си като крал на Стирия, беше оградена с нови мраморни плочи и позлатен парапет. По фасадата на Сградата на Сената висяха работници и я украсяваха с гирлянди от бели цветя — превръщаха я във величествен храм на суетата на Великия херцог на Осприя.

Като работеше в потискаща самота, Морвийр се снабди с дрехите, инструментите и документите на един пътуващ дърводелец, пристигнал в града да си търси работа и съответно не липсващ на никого. Вчера се бе вмъкнал в Сградата на Сената с тази гениална маскировка, за да огледа мястото и да състави план. Докато го правеше, беше свършил и малко работа по една балюстрада с почти подозрително умение. Определено го биваше в дърводелството, но никога не си позволяваше да забрави, че основната му професия си остават убийствата. Днес се бе върнал, за да изпълни сложната си схема. И да екзекутира Великия херцог Рогонт.

— Добър ден — изръмжа на един страж, докато минаваше през широката порта заедно с останалите работници, връщащи се от обяд. Хрупаше ябълка и гледаше навъсено: изражение, присъщо за хората, отиващи на работа. Предпазливостта винаги на първо място, но когато заблуждаваш някого, са необходими изключително самочувствие и простота, за да се постигнат най-добри резултати. Практически не получи никакво внимание от страна на този страж, както и от страна на онези в дъното на вестибюла. Дояде ябълката и прибра огризката в кутията с инструментите. За един кратък момент се натъжи, като си представи колко щеше да й хареса на Дей.

Сградата на Сената беше отворена към небето, защото величественият купол беше рухнал преди векове. Три четвърти от огромното кръгло помещение бяха изпълнени с концентрични редове седалки, достатъчни да поберат около две хиляди от най-знатните зрители. Всяко мраморно стъпало беше по-ниско от задното и така формираха нещо като амфитеатър, а по средата имаше пространство, където древните сенатори изнасяли речи. Там беше издигната кръгла платформа от инкрустирано дърво, боядисано с изключителна детайлност, с гирлянди от дъбови листа над натруфен златен стол.

От стените висяха огромни флагове от сулджукска коприна, дълги по трийсет стъпки, чиято цена Морвийр не смееше да предположи, за всеки от великите градове на Стирия. Лазурносиньото знаме на Осприя с бялата кула бе разположено директно зад централната платформа. Кръстът на Талинс и Раковината на Сипани бяха от двете му страни. Следваха Мостът на Пуранти, червеният флаг на Афоя, Трите пчели на Визерин, Шестте пръстена на Никанте, гигантските знамена на Мурис, Етрисани, Етрея, Борлета, че даже и Каприл. Явно никой нямаше да бъде изключен от гордото ново държавно устройство, независимо от това дали желае да се присъедини.

Навсякъде гъмжеше от трудещи се мъже и жени. Шивачи се грижеха за завесите и множеството бели възглавнички, предвидени за удобство на най-знатните гости. Дърводелците режеха и чукаха по платформата и стълбите. Цветарки покриваха неизползваното пространство с килим от бели цветчета. Свещари разполагаха восъчната продукция с помощта на стълби. Всичко се наблюдаваше от осприански стражи с ослепително излъскани брони и алебарди.

Рогонт беше избрал да бъде коронован тук, в древното сърце на Новата империя. Арогантността му бе неизмерима. А ако имаше качество, което Морвийр не можеше да понася, това бе арогантността. Все пак скромността не костваше нищо. Той прикри дълбокото си отвращение и тръгна нехайно по стъпалата.

В дъното на голямата зала, може би на десетина стъпки от земята, имаше два малки балкона, на които вероятно едно време бяха седели писарите, записващи дебатите долу. Сега бяха заети от два огромни портрета на херцог Рогонт. Единият го показваше като строг и мъжествен, в героична поза с меч и броня. Другият изобразяваше негово превъзходителство със замислено изражение, облечен като съдия, държащ книга и компас. Господар на мира и войната. Морвийр не можа да потисне подхилването си. Един от тези балкони щеше да предостави добра позиция, за да изстреля смъртоносна стреличка по онзи идиот и да сложи край на гигантските му амбиции. До балконите се стигаше по тесни стъпала от малка неизползвана стаичка, в която едно време вероятно бяха държали архивите…

Намръщи се. Бяха сложили на стаичката тежка дъбова врата, обкована със стомана. В момента поне бе отворена. Морвийр не беше подготвен за такава промяна на този късен етап. Първият му инстинкт беше да постави предпазливостта на първо място и да се изнесе, както често правеше в миналото, когато обстоятелствата се променяха. Но човек не може да си осигури място в историята само чрез предпазливост. Залогът, предизвикателството, потенциалните награди бяха твърде високи, за да го спре една нова врата. Историята дишаше във врата му. Тази нощ името му щеше да е дързост.

Мина покрай боядисваната от дузина декоратори платформа и се насочи към вратата. Бутна я на една страна, после на друга, със свити устни и съсредоточено смръщено чело, сякаш проверяваше как функционират пантите, и след кратко и ненатрапчиво озъртане, за да се увери, че не го наблюдават, се вмъкна вътре.

Нямаше прозорци и лампи. Единствената светлина влизаше през вратата и двете извити стълбища. Покрай стените бяха струпани безразборно празни сандъци и бъчви. Тъкмо се замисляше кой балкон да избере, когато чу приближаващи се гласове. Мушна се бързо зад купчина сандъци и изохка, защото в лакътя му се заби треска. Спомни си за кутията с инструменти и в последния миг я придърпа с крак. След малко вратата се отвори и се чу влачене на крака и пъшкане, сякаш мъжете мъкнеха голям товар.

— В името на Орисиите, ама че е тежко!

— Остави го тук! — Издрънчаване на метал в камъка. — Скапана работа.

— Къде е ключът?

— Тук.

— Остави го в ключалката.

— И каква е целта на ключалка с ключ в нея?

— Да не създава пречки, идиот такъв. Когато изнесем проклетия сандък пред три хиляди човека и негово превъзходителство нареди да го отворим, не искам да те питам къде е ключът и да се окаже, че си го загубил. Разбираш ли?

— Имаш право.

— Тук ще е на по-безопасно място с дузина стражи пред вратата, отколкото в джоба ти.

— Убеди ме. — Чу се нежно потракване на метал. — Ето. Доволен ли си?

Стъпките се отдалечиха. Чу се тежкото изтропване на затварящата се врата, тракането на ключалките и спускането на резето. След това настъпи тишина. Морвийр беше затворен в стая с дузина стражи отвън. Но това не можеше да предизвика страх у човек с неговото изключително хладнокръвие. В подходящия момент щеше да спусне въженце от балкона и да се измъкне, докато всички са вперили очи в гибелта на Рогонт. Измъкна се иззад сандъците, като внимаваше да не се убоде на друга треска.

В средата на пода имаше широк сандък. Истинско произведение на изкуството, с дърворезба и инкрустирано сребро, което проблясваше в сумрака. Явно съдържаше нещо изключително важно за бъдещата церемония. А и след като късметът му бе осигурил ключ…

Морвийр коленичи, завъртя ключа и внимателно вдигна капака. Човек като него не се впечатляваше лесно, но сега очите му се разшириха, челюстта му увисна, а по челото му изби пот. Жълтеникавият блясък на златото почти затопляше кожата му. Но имаше още нещо в реакцията му, различно от оценяването на красотата, символичното значение и несъмнената стойност на предмета. Нещо човъркаше съзнанието му…

Вдъхновението го удари като светкавица и той настръхна. Идеята беше толкова ослепително блестяща и същевременно толкова проста, че чак го беше страх. Великолепната дързост, чудесната икономичност, перфектно пасващата ирония. Искаше му се Дей да е жива, за да оцени гениалността му.

Натисна скритото лостче в кутията си, махна чекмеджето с дърводелските инструменти и погледна внимателно сгънатите копринена риза и бродиран жакет, с които смяташе да се измъкне. Истинските му инструменти бяха под тях. Сложи внимателно ръкавиците си — дамски, от телешка кожа, защото най-малко пречеха на необходимата ловкост, и посегна за кафявото стъклено бурканче. Хвана го с трепет, защото съдържаше контактна отрова собствено производство, която наричаше Подготовка номер дванайсет. Нямаше да повтори грешката с канцлер Соториус, защото тази отрова беше толкова смъртоносна, че даже самият той не можеше да си изгради дори частичен имунитет.

Отвори капачката внимателно — винаги предпазливостта на първо място, — взе художническата четчица и започна работа.