Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (37)

Чуждите сметки

— Тука е — каза хлапето с насинената буза. — Саджаам е тука.

Мръсна врата на мръсна стена, облепена с плакати, описващи Лигата на Осемте като злодеи, узурпатори и долни престъпници. Карикатури на тлъстия херцог Салиер и намръщения херцог Рогонт. До вратата стояха двама престъпници, не по-малко карикатурни образи. Единият чернокож, а другият с голяма татуировка на ръката. И двамата оглеждаха улицата с идентично мръщене.

— Благодаря, деца. Купете си ядене. — Шенкт даде монета на всяка измъчена ръка. Дванайсет чифта очи на дванайсет мърляви лица се разшириха при вида на толкова пари. Знаеше, че това няма да им помогне след няколко дни, да не говорим за няколко години. Повечето щяха да са просяци, крадци, курви и трупове. Но Шенкт беше извършил доста мрачни дела през живота си и се опитваше да е добър, когато бе възможно. Знаеше, че това не оправя нищо. Но пък една случайна монета можеше да наклони везните и нечий живот да бъде пощаден. Щеше да е добре да пощади поне един.

Затананика си и пресече улицата. Двамата престъпници му се мръщеха.

— Идвам да говоря със Саджаам.

— Въоръжен ли си?

— Винаги. — Втренчи се в очите на тъмнокожия пазач. — Острият ми ум винаги е готов да удари.

Стражите не се усмихнаха, но Шенкт не го очакваше, пък и не му пукаше.

— Какво имаш да кажеш на Саджаам?

— „Ти ли Саджаам?“ Това ще е първото ми изречение.

— Подиграваш ли ни се, дребосък? — Пазачът сложи ръка на боздугана на кръста си. Несъмнено смяташе, че е много страшен.

— Не бих посмял. Дойдох да похарча малко пари за забавления, нищо друго.

— Значи си дошъл където трябва. Ела с мен.

Шенкт го последва в мрачна стая с гъст пушек и сенки. Имаше лампи от разноцветно стъкло: синьо, зелено, оранжево и червено. И имаше пушачи на хъск. Лицата им бяха разкривени от идиотски усмивки или напълно отпуснати, безжизнени. Шенкт се усети, че пак си тананика, и спря.

Мазната завеса се отмести и го пропусна в по-голямо помещение, което миришеше на немити тела, пушек, повръщано, стара храна и порочен живот. Мъж, покрит с татуировки, седеше на мръсен диван, брадвата му бе подпряна на стената. В отсрещния край друг мъж човъркаше парче месо с нож, а до него лежеше зареден арбалет. Над главата му имаше стенен часовник. Махалото висеше като вътрешности на изкормен труп и се клатеше, тик-так, тик-так. В центъра на стаята, на голяма маса, вървеше игра на карти. Навсякъде бяха разпилени монети и чипове, бутилки и чаши, лули и свещи. Около масата бяха шестима. Дебел — от дясната страна на Шенкт, и кльощав от лявата — разправяше със заекване някакъв виц на съседа си.

— И той я о-о-о-о-пъна!

Груб смях, груби лица, евтин живот с евтин пушек, евтино пиене и евтино насилие. Водачът на Шенкт ги заобиколи и заговори с едър чернокож мъж с бяла коса и самодоволна собственическа усмивка. Играеше си със златна монета — прехвърляше я по кокалчетата на пръстите си като фокусник.

— Ти ли си Саджаам? — попита Шенкт.

Мъжът кимна — абсолютно спокойно — и каза:

— Не се познаваме значи.

— Не се.

— Тук не идват често непознати, нали, приятели? — Двамина се усмихнаха криво. — Повечето ми клиенти са познати. Какво може да направи за теб Саджаам, страннико?

— Къде е Монцаро Муркато?

Стаята потъна във внезапна, ужасяваща тишина, като човек, пропаднал през тънък лед. От онази тишина, преди небесата да се разцепят. Напрегнатото застиване преди неизбежното.

— Змията на Талинс е мъртва — отвърна Саджаам и присви очи.

Шенкт усети лекото раздвижване на мъжете край него. Прокрадващи се усмивки, прокрадващи се към оръжията ръце.

— Жива е и ти знаеш къде е. Искам само да говоря с нея.

— За к-к-к-какъв се мисли това копеле? — попита кльощавият и неколцина от останалите се разсмяха. Напрегнат, фалшив смях, за да прикрият напрежението си.

— Само ми кажи къде е. Моля те. Така никой няма да си затормозява съвестта. — Шенкт нямаше нищо против да моли. Беше се отказал от суетата си преди години. Погледна всеки в очите, даваше шанс да получи каквото искаше. Даваше шанс на всеки, когато можеше. Уви, твърде малко го приемаха.

Но тези мъже само се усмихваха. Саджаам най-широко.

— Нямам си проблеми със съвестта.

Старият му господар вероятно щеше да каже същото.

— Някои имаме. Това е орисия.

— Виж какво, да хвърлим монетата. — Златото в ръката на Саджаам проблесна. — Ако е ези, те убиваме. Ако е тура, ще ти кажем къде е Муркато… — Белите зъби блестяха на черното лице. — И после те убиваме. — И той подхвърли монетата.

Шенкт си пое дъх през носа, бавно, бавно.

Златната монета литна във въздуха, въртеше се, въртеше се…

Часовникът заби бавно, като весла на голяма галера.

Юмрукът на Шенкт потъна в корема на дебелия почти до лакътя. Мъжът не можа дори да изпищи, само въздъхна и се опули. След миг ръбът на дланта на Шенкт отнесе учуденото му лице и половината глава, премаза костите като хартия. По масата плисна кръв, а израженията на мъжете тепърва започваха да се променят от гняв към шок.

Шенкт сграбчи най-близкия от стола му и го хвърли към тавана. Още не беше почнал да вика, когато се удари в гредите и започна да пада сред дъжд от трески, прах и мазилка. Беше още във въздуха, когато Шенкт сграбчи главата на следващия картоиграч и я заби — през масата — в пода. Вдигна се вихрушка от карти, счупено стъкло, трески и плът. Шенкт изтръгна брадвата от ръката му и я метна през стаята към татуирания, който се опитваше да скочи от дивана. Улучи го с дръжката, но толкова силно, че нямаше значение. Тялото се завъртя като пумпал и запръска кръв във всички посоки.

Арбалетът избръмча басово, а стрелата сякаш заплува в сироп. Поклащаше се бавно, докато летеше. Шенкт я хвана и я заби в черепа на следващия мъж — лицето му се огъна навътре. Сграбчи го и го хвърли през стаята с едно движение на китката. Трупът удари стрелеца и двете тела излетяха през стената, оставяйки назъбена дупка в дъските.

Стражът до вратата вдигаше боздуган, устата му бе отворена, готова да изкрещи. Шенкт прескочи падащата на пода натрошена на парчета маса и го удари с кокалчетата на юмрука си. Гръдният кош на мъжа се пръсна, тялото се превъртя, боздуганът изхвръкна от безжизнената ръка. Шенкт пристъпи напред и хвана падащата монета на Саджаам.

Издиша и времето отново върна нормалния си ход.

Последните два трупа паднаха на пода. Прахолякът от мазилката се слегна. Ботушът на татуирания потупваше по пода, защото кракът му подритваше, докато той умираше. Един от другите стенеше, но не му оставаше много. Последните капки кръв падаха върху счупените стъкла, парчетата дърво и труповете. Една възглавница се беше скъсала и във въздуха летеше облак перушина.

Юмрукът на Шенкт затрепери пред смаяното лице на Саджаам. От него се вдигна пара и стопеното злато потече между пръстите към китката. Той отвори юмрук и показа дланта си, оцапана с тъмна кръв и лъскаво злато.

— Ни ези, ни тура.

— Е-е-е-ба си. — Заекващият все още седеше на стола си и стискаше картите, целият опръскан с кръв.

— Ей, заекващият. Само ти ще живееш.

— Е-е-ббб…

— Пощадявам те. Изчезвай, преди да размисля.

Мъжът хвърли картите и тръгна с клатушкане към вратата. Шенкт го изгледа. Добре беше да пощади поне един.

Обърна се и видя, че Саджаам вдига стола над главата си. Столът се счупи в рамото на Шенкт, парчетата се посипаха по пода. Напразен опит — той дори не го усети. Ръбът на дланта му удари ръката на чернокожия и я счупи като съчка. След това Шенкт го блъсна и той се затъркаля по пода.

Шенкт тръгна след него. Меките му обувки не издаваха никакъв звук и сякаш сами намираха път между останките. Саджаам се закашля, поклати глава и започна да се влачи по гръб към стената. Петите на бродираните му гуркулски чехли оставяха дири в кръвта, праха, перушината и треските, които се бяха слегнали на пода, като есенен горски пейзаж.

— Човек спи през по-голяма част от живота си — дори когато е буден. Имаме толкова малко време, но въпреки това го пилеем безгрижно. Гняв, ярост и съсредоточаване върху безсмислени неща. Това чекмедже пак заяжда. Какви карти има този отляво и колко пари ще измъкна от него? Ех, да бях по-висок. Какво ли ще има за вечеря, писна ми от ряпа…

Шенкт бутна един труп от пътя си с върха на обувката.

— Само в такива моменти се осъзнаваме, вдигаме очи от калта към небесата, съсредоточаваме се върху настоящето. Сега оценяваш колко ценен е всеки момент. Това е моят дар за теб.

Саджаам стигна до стената и успя да се изправи, опрял гръб на нея. Ръката му висеше безпомощно.

— Презирам насилието. Това е последният инструмент на глупаците. — Шенкт спря на крачка от него. — Така че хайде да спрем с глупостите. Къде е Монцаро Муркато?

Трябваше да признае, че Саджаам имаше кураж — посегна към ножа си.

Пръстът на Шенкт потъна между гърдите и рамото му, точно под ключицата. Прониза ризата, кожата и плътта — нокътят му остърга кокала — и натисна тялото на Саджаам към стената. Чернокожият изпищя и ножът падна от увисналата му ръка.

— Казах да спрем с глупостите. Къде е Муркато?

— Последно чух, че е във Визерин! — Гласът на Саджаам трепереше от болка. — Във Визерин!

— Насред обсадата? — Саджаам кимна. Окървавените му зъби бяха стиснати яко. Ако още не бе превзет, Визерин щеше да падне, докато Шенкт успееше да стигне там. Но той не зарязваше работата наполовина. Трябваше да приеме, че е жива, и да продължи преследването. — Кой е с нея?

— Някакъв северняк, викат му Тръпката! Един от моите, Дружелюбния! Затворник! Затворник от Убежището!

— Друг? — Шенкт завъртя пръст в раната. Кръвта потече покрай втвърдяващото се злато, надолу по китката, и закапа от лакътя, кап, кап, кап.

— Аааа! Свързах я с един отровител, казва се Морвийр! В Уестпорт! А в Сипани с една жена, Витари! — Шенкт се намръщи. — Жена, която си разбира от работата!

— Муркато, Тръпката, Дружелюбния, Морвийр… Витари.

Отчаяно кимане.

— И накъде ще тръгне тази смела дружина след това?

— Не знам! Ааах! Тя каза седем мъже! Седемте, които са убили брат й! Аа! Може би Пуранти! Пред армията на Орсо! Ако спипа Ганмарк, може да пробва с Верния, Верния Карпи!

— Може би. — Шенкт извади пръста си с лек засмукващ звук и Саджаам падна на пода. Мокрото му от пот лице беше разкривено от болка.

— Моля те — изпъшка той. — Мога да ти помогна. Да ти помогна да я откриеш.

Шенкт клекна до него. Окървавените му ръце висяха от коленете на окървавените панталони.

— Вече ми помогна. Другото го остави на мен.

— Имам пари! Имам пари.

Шенкт не каза нищо.

— Мислех да я издам на Орсо, когато цената стане достатъчно висока.

Отново нищо.

— Това няма да ми помогне, нали?

Мълчание.

— Казах на тая кучка, че един ден ще ме затрие.

— Прав си бил. Дано това те успокои.

— Не особено. Трябваше да я убия още тогава.

— Но реши да изкараш малко пари. Искаш ли да кажеш нещо?

Саджаам го изгледа.

— Какво да кажа?

— Някои хора държат на последните думи. А ти?

— Какво си ти? — прошепна Саджаам.

— Бил съм много неща. Ученик. Пратеник. Крадец. Войник в древни войни. Слуга на могъщи сили. Участник във велики събития. Сега? — Шенкт изду недоволно бузи и огледа пръснатите из стаята осакатени тела. — Сега съм човек, който урежда чужди сметки.