Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (63)

Правилата на войната

Коска пълзеше по тунела. Коленете и гърбът го боляха, защото бе превит почти на две. Накъсаният му дъх ехтеше в застоялия въздух.

През последните седмици и животът, който водеше, беше застоял. По цял ден седеше и движеше само устата си. Закле се наум да започне да се упражнява всяка сутрин, макар да знаеше, че няма да го направи. Все пак по-добре да се закълнеш и да не изпълниш клетвата, отколкото въобще да не мислиш за здравето си. Нали?

Тътрещият се меч оставяше черти по калните стени при всяка стъпка. Трябваше да го остави това проклето желязо навън. Погледна нервно надолу към следата черен прах, която се виеше в сенките, и вдигна мъждукащата лампа колкото се може по-високо, въпреки че бе направена от дебело стъкло и имаше стоманен обков. Пламъците и гуркулската захар бяха неприятна комбинация, особено в затворено пространство.

Видя трепкаща светлина напред, чу чуждо дишане и тунелът се отвори в помещение, осветено от две лампи. Не беше по-голямо от нормална спалня. Стените бяха от скали и пръст, таванът се крепеше на съмнителна конструкция от греди. Повече от половината издълбана в земята стая беше пълна с големи бурета. На всяко беше изрисувана една и съща гуркулска дума. Кантийският на Коска стигаше само колкото да си поръча пиене, но все пак разпозна символите за огън. Сесария — дългите му сиви плитки висяха почти до земята, черната му кожа лъщеше от пот — се беше навел да премести последното буре до останалите.

— Време е — каза Коска. Гласът му прозвуча глухо в застоялия въздух под планината. Надигна се с голямо облекчение, усети замайване от нахлуващата в главата му кръв и залитна.

— Внимавай! — извика Сесария. — Внимавай с лампата, Коска! Една искра и ще хвръкнем в небесата!

— Не се притеснявай. — Коска успя да не падне. — Не съм религиозен, но се съмнявам, че ще пуснат който и да е от нас двамата на небето.

— Тогава ще се продъним в ада.

— Доста по-вероятно.

Сесария намести бурето и попита:

— Другите излязоха ли?

— Вече трябва да са стигнали до окопите.

Едрият мъж обърса ръце в мръсната си риза.

— Значи сме готови, генерале.

— Чудесно. Последните дни направо се влачеха. Цяло престъпление е, че на човек му доскучава, при положение че имаме толкова малко време. Предполагам, че на смъртния си одър ще съжалявам за тези моменти повече, отколкото за най-горчивите си грешки.

— Трябваше да кажеш, че нямаш работа. Можеше да ни помогнеш в копаенето.

— На моите години? Единственото място, където се напъвам, е кенефът. А дори това е по-трудно от едно време. Какво следва?

— Чувал съм, че с годините става по-трудно.

— Така си е. Но имах предвид с мината.

Сесария посочи пътечката от черен прах, проблясваща на светлината на лампата. Свършваше доста преди най-близкото буре.

— Това води до входа на шахтата. — Той потупа торбичката на колана си. — Ще я свържем с буретата, и то така, че да сме сигурни, че ще избухнат. След това отиваме до изхода, палим другия край и…

— Огънят ще пропълзи до буретата и… Колко голяма ще е експлозията?

Сесария поклати глава.

— Не съм виждал повече от четвърт от това количество на едно място. Освен това продължават да го правят все по силно. Това новото… Притеснявам се, че може да е твърде голяма.

— По-добре грандиозен жест, отколкото разочароващ.

— Освен ако не срути цялата планина отгоре ни.

— Възможно ли е?

— Казва ли ти някой?

Коска се замисли за тоновете скала над главите им без ентусиазъм.

— Вече е късно за колебание. Виктус е подбрал мъжете си и е готов за атака. Рогонт ще стане крал тази вечер и очаква да ни почете с величественото си присъствие призори. Иска да сме проникнали в крепостта, за да даде заповед за финална атака. Проклет да съм, ако изкарам цяла сутрин да слушам хленченето на този глупак. Особено като носи корона.

— Мислиш ли, че ще я носи всеки ден?

Коска се почеса умислено по врата.

— Нямам представа. Но не това е важното.

— Вярно. — Сесария се намръщи към буретата. — Някак не ми се струва правилно. Копаеш дупка, палиш с факла някакъв прахоляк, бягаш и…

— Бум — довърши Коска.

— Няма нужда да мислиш. Няма нужда от храброст. Това не е начин за бой, ако ме питаш.

— Единственият правилен начин за бой е този, който убива противника и ти оставя дъх да се засмееш. Ако науката може да опрости процеса, толкова по-добре. Останалото са глупости. Давай да почваме.

— Слушам капитан-генерала и се подчинявам. — Сесария откачи торбичката от колана си и започна да изсипва внимателно прах, съединявайки пътечката с буретата. — Не се ли замисляш как би се почувствал?

— А ти?

— В един миг си вършиш работата, а в другия си разкъсан на парчета. Дори не можеш да погледнеш убиеца си в лицето.

— Не е по-различно от това да заповядваш на други. Дали убиването на някой с прах е по-лошо от това да накараш друг да го наръга с копие? Кога за последно погледна човек в лицето? — Не и когато с готовност бе помогнал да наръгат Коска в гърба при Афиери. Това поне бе сигурно.

Сесария въздъхна и продължи да ръси гуркулската захар.

— Може би си прав. Но понякога ми липсват старите времена. Когато командваше Сазине. Светът сякаш беше по-различен. Някак по-честен.

— И двамата знаем много добре, че нямаше мръсен трик от тази страна на ада, който Сазине да не е склонен да използва — изсумтя Коска. — Старият глупак щеше да взриви целия свят, ако очакваше да падне някоя пара.

— Това си е вярно. Но въпреки това не изглежда честно.

— Не знаех, че си такъв привърженик на честността.

— Е, не е толкова важно, но предпочитам да спечеля почтено, а не нечестно. — Сесария изтръска последния прах точно до бъчвата. — Някак оставя по-добър вкус. Когато се биеш по правила.

— Ха. — Коска го фрасна по тила с лампата и го събори по очи. — Това е война. Няма правила. — Едрият мъж изстена, помръдна и опита да се надигне. Коска се наведе, вдигна лампата и я стовари върху черепа му. Чу се пукот на стъкло, няколко въгленчета се посипаха по сивите плитки.

Може би бяха твърде близо до праха, но пък Коска винаги бе обичал рискованото залагане.

Освен това обичаше и триумфалните речи, но сега времето беше по-важно. Затова се обърна към прохода и забърза по него. Само стотина приведени крачки и пак задиша трудно. Още десетина и му се стори, че вижда светлината на изхода. Коленичи и задъвка устна. Не беше много сигурен колко бързо ще гори пътечката, след като я запали.

— Добре, че винаги съм обичал рисковете… — Започна да отвинтва внимателно капака на лампата.

Беше заял.

— Мамка му. — Напъна го, но той явно се бе огънал от удара в Сесария. — Мамка му!

Изръмжа и напъна с всичка сила. Капакът изскочи внезапно и Коска изтърва двете части. Опита да ги хване, не успя и лампата падна на пода, подскочи и угасна. Проходът потъна в катранена тъмнина.

— Шибана… простотия! — Единствената му възможност беше да се върне до буретата и да вземе лампата на Сесария. Тръгна, протегнатата му ръка опипваше в мрака. Удари се в някаква греда и си сцепи устната. — Ау!

Видя светлина, разтърси глава и се втренчи в тъмното. Движеше се! Отблясъците осветяваха скалите и корените по стените и караха пътечката от черен прах по пода да блести. Сесария се беше свестил и излизаше.

Внезапно това, че си бе взел меча, му се стори гениална идея. Извади го нежно. Трябваше да извърти лакът, за да го насочи напред. Закачи тавана и събори малко пръст по оплешивяващото си теме. Светлината се приближаваше.

Сесария се появи зад завоя, с лампа в огромния си юмрук, лицето му беше в кръв. За момент се спогледаха. Коска приклекнал, Сесария превит на две.

— Защо? — изръмжа едрият мъж.

— Защото се заклех да не оставям мъж да ме предаде два пъти.

— Мислех, че всичко е бизнес.

— Хората се променят.

— Ти си убил Андич.

— Най-щастливият ми миг през последните десет години.

Сесария поклати глава от объркване, гняв и болка.

— Муркато ти отне стола, не ние!

— Това е различно. Жените могат да ме предават, колкото си искат.

— Винаги си си падал по тази откачена кучка.

— Аз съм непоправим романтик. А може би никога не съм те харесвал.

Сесария премести лампата в лявата си ръка и извади тежък нож.

— Трябваше да ме пронижеш одеве.

— Радвам се, че не го направих. Сега ще мога да използвам по-умна реплика.

— Предполагам, че няма да оставиш меча, за да се бием почтено с ножове?

Коска се засмя.

— Ти си падаш по честните неща. Току-що опитах да те убия с удар в гръб и взривяване, забрави ли? Наръгването с меч няма да ме накара да си изгубя съня. — И скочи напред.

Да си едър в такова тясно пространство си беше очевиден недостатък. Сесария изпълваше почти целия тунел, което означаваше, че почти не може да се пропусне. Успя да отбие тромавото замахване с ножа си, но острието се заби в рамото му. Коска замахна за нов удар и изпищя, защото си удари кокалчетата в стената. Сесария замахна с лампата и той отскочи настрани и падна на коляно. Едрият мъж се засили напред и вдигна ножа. Юмрукът му остърга тавана и изрони дъжд от пръст, а ножът заседна в една подпорна греда. Старият наемник изпсува на кантийски, намръщи се и опита да го издърпа. Коска се надигна, мушна с всичка сила напред и го прониза в гърдите.

— На ти! — изкрещя Коска. — Тъпанар с тъпанар!

Сесария залитна напред, пръскаше кървава слюнка. Лицето му беше разкривено в отчаяна гримаса. Острието се плъзна в него, докато дръжката не опря в лепкавата му риза. Той сграбчи Коска, събори го по гръб и му изкара въздуха.

Изпъшка през окървавените си зъби:

— Това ли ти е… умната… реплика?

Вдигна лампата и я разби в земята до лицето на Коска. Стъклото се строши, огънят плъзна, чу се пращене и гуркулският прах се подпали. Коска пусна украсената дръжка на меча и отчаяно се загърчи под отпуснатото тяло на Сесария, за да се измъкне. Носът му се изпълни с киселата миризма на гуркулска захар, бляскавите искри бавно плъзнаха по тунела, за щастие само навътре, към буретата — в борбата си двамата бяха прекъснали пътечката.

Успя да се изправи и затича задъхано към изхода, протегнатата му напред ръка току удряше подпорите. Най-после видя петно дневна светлина и се заклатушка към него. Захили се глупаво, зачуден дали точно в този момент скалният проход няма да хвръкне на цяла миля в небето. Изскочи на открито.

— Бягайте! — изкрещя и размаха диво ръце. — Бягайте! — Затича по склона, спъна се, падна, преметна се презглава, удари се в някаква скала, но успя да се надигне и продължи сред облак прах и камъчета. Видя бруствера на най-близкия окоп и се втурна натам, без да спира да крещи. Хвърли се по корем и падна с главата надолу в окопа сред дъжд от пръст.

Виктус го изгледа изумено и се надигна.

— Какво…

— Прикрий се! — изкрещя Коска. Наоколо задрънча метал — мъжете в окопите приклякаха и вдигаха щитовете над главите си. Запушиха уши, стиснаха здраво очи и се приготвиха за експлозия, която можеше да бележи края на света. Коска се долепи до утъпканата пръст, стисна зъби и затисна ушите си с длани.

Тихият момент се проточи.

Коска отвори едно око. Някаква яркосиня пеперуда се спусна безгрижно по склона, направи кръгче над прикритите наемници и кацна на нечие копие. Виктус беше спуснал забралото на шлема си. Сега го вдигна и попита объркано:

— Какво става, по дяволите? Запалихте ли го? Къде е Сесария?

Коска внезапно си представи как пътечката е изгаснала, как момчетата на Виктус ще влязат в мрака с вдигнати лампи и ще се натъкнат на трупа на Сесария. Пронизан от неговия меч с украсената дръжка. Меч, който всички познаваха.

— Ами…

Земята леко потрепери. След миг последва гръмотевичен взрив. Толкова силен, че чак главата го заболя. Светът внезапно стана напълно тих, с изключение на лекото, но постоянно пищене. Земята се разтресе. Вятърът мина през окопите, развя косата му и почти го повлече. Въздухът се изпълни със задушаващ облак прахоляк, който го накара да се закашля. От небето заваляха буци пръст и камъчета и Коска изстена и се присви като човек, попаднал насред ураган.

Нямаше представа колко продължи всичко това.

Отвори очи, размърда се замаяно и се надигна колебливо. Наоколо се бе спуснала призрачна тиха мъгла. Като в земята на мъртвите. Хората и екипировката бяха само фантомни очертания в сумрака. Мъглата започна да се разнася. Той разтърка уши, но пищенето продължаваше. И други започнаха да стават и да се оглеждат, лицата им бяха оцапани с пръст. Недалеч някакъв мъж продължаваше да лежи в окопа. Шлемът му беше сплескан от парче скала, насочено от жестоките Орисии право в главата му. Коска надникна над ръба на окопа, примигна към склона на планината и се опита да види през постепенно слягащия се прахоляк.

— О! — Стената на Фонтецармо изглеждаше незасегната. Кулите и бойниците продължаваха да стърчат към оловното небе. В скалата беше зейнал голям кратер, но кулата над него продължаваше да стои упорито, въпреки че част от основата й стърчеше над празно пространство. Това сякаш беше най-смазващото разочарование в изпълнения с множество такива живот на Коска.

След това, тихо като насън и неестествено бавно, централната кула се наклони и се срути в зеещия кратер, като повлече и големи части от стената от двете си страни. Всичко се нагъна и стана на чакъл от собствената си тежест. Предизвиканото свлачище от стотици тонове камънак се понесе към окопите.

— Олеле! — възкликна Коска.

Мъжете се хвърлиха за втори път по очи, прикриха глави и започнаха да молят Орисиите и всички богове и духове, в които вярваха или не, за спасение. Коска остана прав, гледаше хипнотизирано как огромно, може би десетинатонно парче зидария се носи към него, подскача по склона и вдига камъни във въздуха. Всичко се случваше без звук, освен може би леко хрущене, като стъпки по чакъл. Най-накрая огромният къс спря само на десетина крачки от Коска, люшна се и замря неподвижно.

Втори прашен облак беше покрил окопите със задушаващата си прегръдка, но постепенно се разнесе и Коска видя широкия пробив в стените на Фонтецармо, на не повече от двеста крачки. Кратерът беше запълнен с натрошени камъни. Втора кула, на ръба му, бе останала опасно наклонена, като пияница от ръба на скала, готов всеки миг да се срине в пропастта. Виктус застана до него, вдигна меча си и изкрещя — думата се чу като казана със съвсем нормален глас:

— Атака!

Мъжете се надигнаха колебливо от окопите. Един направи няколко клатещи се крачки и падна по лице. Останалите стояха и примигваха. Някои започнаха да се катерят полека по склона. Последваха ги други и скоро няколкостотин души се устремиха през натрошените камъни към пробива.

Коска остана сам в окопа с Виктус. И двамата бяха покрити със сив прахоляк.

— Къде е Сесария? — Думите звучаха глухо в пищящите уши на Коска.

Собственият му глас беше като странно гъргорене.

— Той…

— Какво стана?

— Ами… докато излизахме… — Не беше трудно да пророни сълза. Все пак беше покрит с натъртвания и охлузвания от главата до петите. — Изтървах лампата! Изтървах я! И той се спъна в тъмното и си счупи крака! — Сграбчи Виктус за нагръдника. — Помъкнах го по тунела, а той ми каза да го оставя и да бягам…

— Сериозно?

— Да! Та поне единият от нас да се спаси! — Коска закри лицето си с ръце. Гласът му трепереше трагично. — Аз съм виновен! Изцяло аз. Той наистина беше най-добрият сред нас. — Изпищя към небето: — Защо? Защо? Защо Орисиите винаги прибират най-добрите?

Очите на Виктус пробягаха по празната ножница на Коска и след това към големия кратер в склона и зеещия над него пробив.

— Значи е мъртъв, а?

— Изстрелян в ада — прошепна Коска. — Гуркулската захар е опасно нещо. — Слънцето се показа. Над тях хората на Виктус се катереха по стените на кратера като блестящ прилив. Очевидно не срещаха съпротива. Дори някои от защитниците да бяха оцелели, очевидно нямаха желание за бой. Явно външните стени на Фонтецармо бяха техни. — Но пък победихме. Поне саможертвата на Сесария няма да е напразна.

— О, не. — Виктус го изгледа с присвити очи. — Той щеше да е горд с нея.