Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXVIII

Без да си легне, Нехлюдов дълго ходи назад-напред из стаята в хотела. Работата му с Катюша беше свършена. Той не й трябваше и от това му беше и тъжно, и срамно. Но не това го мъчеше сега. Другата му работа не само не беше свършена, но го мъчеше по-силно от всякога и изискваше от него дейност.

Цялото онова страшно зло, което той видя и узна през това време и особено днес в този ужасен затвор, цялото това зло, което погуби и милия Крилцов, тържествуваше, царуваше и не се виждаше никаква възможност не само да се победи, но и дори да се разбере как да се победи.

Във въображението му изникваха тия затворени в зловонния въздух стотици и хиляди опозорени хора, затворени от равнодушни генерали, прокурори, директори, спомняше си чудното, свободно старче, което изобличаваше началството и затова го смятаха за луд, и между труповете — прекрасното, мъртво, восъчно лице на умрелия в озлобление Крилцов. И пред него с нова сила заставаше и искаше отговор предишният въпрос — той ли, Нехлюдов, е лудият, или са луди хората, които се смятат разумни и правят всичко това?

Като се умори да ходи и да мисли, той седна на канапето пред лампата и машинално отвори даденото му за спомен от англичанина евангелие, което той беше хвърлил на масата, като опразваше джобовете си. „Казват, че в него имало отговор на всичко“ — помисли той и като отвори евангелието, почна да чете там, където бе се отворило — Матея, гл. XVIII.

1. В оня час учениците се приближиха до Исуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно? — четеше той.

2. И като повика Исус едно дете, изправи го посред тях

3. и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като децата, няма да влезете в царството небесно;

4. и тъй, който се смали като това дете, той е по-голям в царството небесно.

„Да, да, така е“ — помисли си той, като си спомни как бе изпитвал успокоение и радост от живота само когато бе смалявал себе си.

5. И който приеме едно такова дете в мое име, мене приема.

6. А който съблазни едно от тия малки, които вярват в мене, по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина.

„Отде накъде: който приеме и къде да го приеме? И какво значи в мое име?“ — запита се той, чувствувайки, че тия думи не му казват нищо. „И защо камък на шията и морска дълбочина? Не, това е някак си неточно, неясно“ — помисли той, като си спомни, че няколко пъти в живота си се беше опитвал да чете евангелието и винаги неяснотата на такива места го беше отблъсквала. Той прочете още 7-и, 8-и, 9-и и 10-и стих за съблазните, че те трябва да дойдат в света, за наказанието чрез геена огнена, дето ще бъдат хвърлени хората, и за някакви си ангели-деца, които ще видят лицето на небесния отец. „Колко е жалко, че всичко е тъй тромаво — мислеше той, — а се чувствува, че тук има нещо хубаво.“

11. Понеже син человеческий дойде да подири и спаси погиналото — продължаваше да чете той.

12. Как ви се струва? Ако някой има сто овци и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесеттях и девет и не ще ли иде по планините да дири заблудената?

13. И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесеттях и девет незаблудени.

14. Тъй и вашият отец небесен не иска да загине ни една от тия малки.

„Да, отецът не иска те да загинат, а ето че те гинат със стотици, с хиляди. И няма начин да се спасят“ — помисли той.

21. Тогава Петър се приближи до него и рече — четеше той по-нататък: — Господи, колко пъти да прощавам на брата си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?

22. Исус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.

23. Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си.

24. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта;

25. а понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати;

26. тогава тоя слуга падна и кланяйки му се, каза: господарю, имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя.

27. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.

28. Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш;

29. тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя.

30. Но тоя не рачѝ, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.

31. Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило.

32. Тогава господарят му го повиква и казва: раб лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли;

33. не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както аз се смилих над тебе?

— Но само това ли? — изведнъж високо извика Нехлюдов, като прочете тия думи. И вътрешният глас на цялото му същество казваше: „Да, само това.“

И с Нехлюдов стана това, което често се случва с хора, които живеят духовен живот. Стана това, че мисълта, която отначало му се струваше странност, парадокс, дори шега и която все по-често и по-често намираше потвърждение в живота, изведнъж му се видя най-проста, безспорна истина. Тъй му стана ясна сега мисълта, че единственото и несъмнено средство за спасение от това ужасно зло, от което страдат хората, се състоеше само в това, хората да се признават винаги за виновни пред бога и оттам за неспособни нито да наказват, нито да поправят другите хора. Стана му ясно сега, че цялото онова страшно зло, на което беше свидетел в затворите и тъмниците, и спокойната самоувереност на ония, които вършеха това зло, произлизаше само от това, че хората искаха да вършат нещо невъзможно: бидейки зли, да поправят злото. Порочни хора искаха да поправят порочни хора и мислеха да постигнат това по механичен начин. Но от всичко това излизаше само едно: че нуждаещите се и користни хора, направили професия от това мнимо наказание и поправяне на хората, сами се развращаваха до последна степен и непрестанно развратяваха и тия, които измъчваха. Сега му стана ясно откъде идва целият този ужас, който виждаше, и какво трябва да се прави, за да се премахне той. Отговорът, който той не можа да намери, беше същият, който Христос дава на Петър: той се състоеше в това да прощаваме винаги на всички, да прощаваме безконечен брой пъти, защото няма хора, които сами да не са виновни и затова да могат да наказват или да поправят.

„Но не е възможно това да е тъй просто“ — казваше си Нехлюдов, а между тава ясно виждаше, че колкото и странно да му се стори отначало, защото беше свикнал с обратното — че това беше безспорното и не само теоретично, но и най-практическо разрешение на въпроса. Постоянното възражение, какво да се прави със злодейците — нима ще се оставят тъй безнаказани? — сега вече не го смущаваше. Това възражение имаше смисъл, ако беше доказано, че наказанието намалява престъпленията, поправя престъпниците; но когато е доказано тъкмо обратното и е явно, че не е във властта на едни хора да поправят други, едничкото разумно нещо, което можете да направите, е да престанете да правите това, което е не само безполезно, но и вредно, и освен това е неморално и жестоко. „Вие няколко века убивате хората, които смятате за престъпници. Как, свършиха ли се те? Не са се свършили, а броят им само се е увеличил и с тия престъпници, които се развращават с наказания, и още с ония престъпници-съдии, прокурори, следователи, надзиратели, които съдят и наказват хората.“ Сега Нехлюдов разбра, че обществото и изобщо общественият ред съществуват не защото има узаконени престъпници, които съдят и наказват другите хора, а защото, въпреки това развратяване, хората все пак се жалят и обичат един друг.

С надежда да намери потвърждение на тази мисъл в същото евангелие, Нехлюдов почна да го чете от началото. Като прочете нагорната проповед, която винаги го трогваше, сега той за пръв път видя в тази проповед не отвлечено хубави мисли и повечето пълни с преувеличени и неизпълними изисквания, а прости, ясни и практически изпълними заповеди, които, ако се изпълнеха (което беше напълно възможно), създаваха съвсем ново устройство на човешкото общество, при което не само от само себе си се унищожаваше цялото онова насилие, което тъй възмущаваше Нехлюдов, но се достигаше висшето, достъпно за човечеството благо — царството божие на земята.

Тия заповеди са пет.

Първата заповед (Мат., V, 21–26) беше, че човек не само не трябва да убива, но не трябва да се гневи на брата си, не трябва да смята никого за нищожен, долнокачествен, а ако се скара с някого, трябва да се помири, преди да е поднесъл дар богу, тоест да се е молил.

Втората заповед (Мат., V, 27–32) беше, че човек не само не трябва да прелюбодействува, но трябва да отбягва насладата от хубостта на жената, трябва, събран с една жена, да не й изменя никога.

Третата заповед (Мат., V, 33–37) беше, че човек не бива да обещава нищо с клетва.

Четвъртата заповед (Мат., V, 38–42) беше, че човек не само не трябва да отвръща с око за око, но трябва да подлага другата си страна, когато го ударят по едната трябва да прощава на обидите и да ги понася със смирение и никога да не отказва това, което искат от него хората.

Петата заповед (Мат., V, 43–48) беше, че човек не само не трябва да мрази враговете си, да не воюва с тях, но трябва да ги обича, да им помага, да им служи.

Нехлюдов се вгледа в светлината на горящата лампа и замря. Спомнил се всичкото безобразие на нашия живот, той ясно си представи какъв би могъл да бъде този живот, ако хората се възпитаваха в тия правила, и душата му се изпълни с отдавна неизпитван възторг. Като че след дълго томление и страдание изведнъж намери успокоение и свобода.

Той не спа цялата нощ и както се случва с мнозина и мнозина, които четат евангелието, за пръв път при четенето разбираше пълното значение на думите, много пъти четени и незабелязани. Както гъбата — водата, той попиваше в себе си всичко онова нужно важно и радостно, което му откриваше тази книга. И всичко, което четеше, му изглеждаше познато, като че ли потвърждаваше, извикваше в съзнанието онова, което той знаеше вече отдавна, от преди, но не го съзнаваше напълно и не го вярваше. Сега той го осъзна и повярва.

И не само съзнаваше и вярваше, че като изпълняват тия заповеди, хората ще достигнат най-висшето достъпно за тях благо, сега той съзнаваше и вярваше, че човек нямаше какво повече да прави, освен да изпълнява тия заповеди, че в това е едничкият разумен смисъл на човешкия живот, че всяко отстъпление от това е грешка, която веднага влече след себе си наказание. Това произтичаше от цялото учение и особено ярко и силно беше изразено в притчата за лозарите. Лозарите си въобразили, че градината, дето били пратени да работят за стопанина, е тяхна собственост; че всичко, което се намира в градината, е направено за тях и че работата им се състои само в това, да се наслаждават в тази градина на живота си, като забравят за стопанина и като убиват ония, които им напомнят за стопанина и за задължението им към него.

„Същото правим и ние — мислеше Нехлюдов, като живеем в нелепата увереност, че сами сме стопани на живота си, че той ни е даден за наша наслада. А това очевидно е нелепо. Защото, ако сме изпратени тук, то е по нечия воля и за нещо. А ние решихме, че живеем само за свое удоволствие, и ясно е, че ни е зле, както е зле на работника, който не изпълнява волята на стопанина. А волята на стопанина е изразена в тези заповеди. Стига хората да изпълняват тия заповеди — на земята ще настане царството божие и хората ще получат най-голямото благо, достъпно за тях.

Търсете царството на бога и неговата правда, а останалото ще ви се придаде. А ние търсим останалото и очевидно не го намираме.

И тъй, ето го делото на живота ми. Едва свърши едно, започва друго.“

От тази нощ за Нехлюдов започна съвсем нов живот не толкова затова, че той встъпи в нови условия на живот, а за това, че всичко, което се случи с него оттогава, получаваше за него съвсем по-друг смисъл, отколкото по-рано.

Как ще свърши този нов период на живота му, ще покаже бъдещето.

16 декември 1899 г.

Край
Читателите на „Възкресение“ са прочели и: