Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

LIII

Вървейки по широкия коридор (беше време за обяд и килиите стояха отворени) между облечените в светложълти халати, с къси, широки панталони и плъстени обувки хора, които жадно го гледаха, Нехлюдов изпитваше странни чувства — и жалост към тия затворени хора, и ужас и недоумение по отношение на ония, които ги държаха тук, и, кой знае защо — срам за самия себе си, за това, че спокойно разглежда всичко това.

В един от коридорите някой изтича, шляпайки с плъстените си обувки, към вратата на една килия и оттам наизлязоха хора и застанаха на пътя на Нехлюдов, като му се кланяха.

— Дайте заповед, ваше благородие… не знам как да ви назова, да разрешат някак си и нашата работа.

— Аз не съм началник, нищо не знам.

— Все едно, кажете някому, на началството ли, другиму ли — каза негодуващ глас. — Не сме виновни за нищо, а втори месец страдаме.

— Как? Защо? — попита Нехлюдов.

— Ами на̀, затвориха ни. Седим втори месец и сами не знаем защо.

— Вярно е, има такъв случай — каза помощник-директорът. — Тия хора са задържани без документи и трябваше да се изпратят в тяхната губерния, но там изгорял затворът и губернското управление се отнесе с молба до нас да не ги изпращаме. Всички от другите губернии разпратихме, а тия ги държим.

— Но как така, само за това ли? — попита Нехлюдов, като се спря на вратата.

Тълпа от около четиридесет човека, всички в арестантски халати, окръжи Нехлюдов и помощник-директора. Заговориха изведнъж няколко гласа. Помощник-директорът ги спря.

— Един да говори.

От групата се отдели петдесетгодишен висок благообразен селянин. Той обясни на Нехлюдов, че всички са заточени и затворени, защото нямали паспорти. Собствено имали паспорти, но били просрочени с по една-две седмици. Всяка година се случвало да се просрочат паспортите и нищо не им правели, а сега ги взели и ето вече втори месец ги държали тук като престъпници.

— Всички сме каменоделци, от една задруга. Казват, че в губернията изгорял затворът. Че ние какво сме отговорни за това. Имайте милост, за бога.

Нехлюдов слушаше и почти не разбираше това, което говореше старият благообразен човек, защото цялото му внимание беше насочено върху голямата, тъмносива, многокрака въшка, която пълзеше между космите по бузата на благообразния каменар.

— Как е възможно? Нима само за това? — каза Нехлюдов, като се обърна към помощник-директора.

— Да, началството прояви немарливост, те би трябвало да се изпратят и въдворят на местожителство — отвърна помощник-директорът.

Едва помощник-директорът свърши и от тълпата изскочи едно човече, също в арестантски халат, и като кривеше странно уста, започна да говори, че тук ги измъчват за нищо.

— По-зле от кучета… — започна той.

— Хайде, хайде, не разправяй излишни приказки, мълчи си, инак знаеш…

— Какво да знам! — отчаяно говореше малкото човече. — Нима сме виновни за нещо?

— Млъкни! — извика началникът и малкото човече млъкна.

„Какво значи това?“ — каза си Нехлюдов, като излизаше от килията, сякаш шибан от многобройните очи на надничащите през вратите и срещаните затворници.

— Нима наистина могат да се държат така съвсем невинни хора! — възкликна Нехлюдов, когато излязоха от коридора.

— Какво да се прави! Само че и те много лъжат. Ако ги слушате, всички са невинни — отвърна помощник-директорът.

— Но тези поне не са виновни за нищо.

— Тия, да речем. Но те са страшно развален народ. Без строгост е невъзможно. Има такива опасни типове, че да няма само човек работа с тях. Ей на̀, вчера трябваше да накажем двама такива.

— Как да ги накажете? — попита Нехлюдов.

— Наказахме ги по заповед с пръчки…

— Но нали телесното наказание е отменено?

— Не и за лишените от права. Те подлежат на наказание.

Нехлюдов си спомни всичко, което бе видял вчера, докато чакаше в чакалнята, и разбра, че наказанието е ставало именно по това време, когато той чакаше, и с особена сила го обзе онова смесено чувство на любопитство, мъка, недоумение и нравствено, превърнало се почти във физическо, желание за повръщане, което го беше обземало и преди, но никога с такава сила.

Без да слуша помощник-директора и без да гледа около себе си, той бързо излезе от коридора и се запъти към канцеларията. Директорът беше в коридора и зает с друга работа, беше забравил да извика Богодуховска. Той си спомни, че бе обещал да я извика едва когато Нехлюдов влезе в канцеларията.

— Сега ще пратя да я извикат, а вие поседнете — каза той.