Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXIV

Въпреки несполуката си в затвора Нехлюдов отиде все в същото бодро, възбудено-деятелно настроение в канцеларията на губернатора да научи дали не е пристигнало писмото за помилването на Маслова. Писмо нямаше и затова Нехлюдов, като се върна в хотела, побърза веднага, без отлагане, да пише за това на Селенин и на адвоката. Като свърши писмото, той погледна часовника; беше вече време да върви на обяд у генерала.

По пътя му мина мисълта как ще посрещне Катюша помилването си. Къде ще я заселят? Как ще живее той с нея? Какво ще прави Симонсон? Какво е нейното отношение към него? Спомни си за промяната, която беше станала в нея. Спомни си тогава и за миналото й.

„Трябва да се забрави, да се зачеркне — помисли той и пак побърза да прогони от себе си мисълта за нея. — После ще видим“ — каза си той и почна да мисли какво ще трябва да каже на генерала.

Обядът у генерала, приготвен с обичайния за Нехлюдов разкош в живота на богатите хора и важни чиновници, след дългите лишения не само от разкош, но и от най-първобитните удобства, му беше особено приятен.

Домакинята беше grande dame[1], от петербургското старо общество, бивша фрейлина от Николаевския двор, която говореше естествено по френски и неестествено по руски. Държеше се извънредно изправена и като движеше ръцете си, не отделяше лактите от талията. Държеше се със спокойно и малко тъжно уважение към мъжа си и извънредно нежно, макар и в зависимост от лицето с различни отсенки — към гостите си. Тя прие Нехлюдов като свой с оная особено тънка, незабелязана лъстивост, с която накара Нехлюдов отново да си припомни всичките си достойнства и почувствува приятна удовлетвореност. Тя му даде да разбере, че знае за неговата, макар и оригинална, но честна постъпка, която го е довела в Сибир, и че го смята за изключителен човек. Тази тънка лъстивост и цялата изящно-разкошна обстановка на живота в дома на генерала направиха така, че Нехлюдов цял се предаде на удоволствието от хубавата обстановка, вкусната храна и лекотата и приятността на отношенията с благовъзпитани хора от своя обичаен кръг, сякаш всичко онова, сред което беше живял в последно време, беше сън, от който той се беше събудил за истинската действителност.

На обяда освен домашните — дъщерята на генерала с мъжа си и адютанта — бяха още англичанинът, един търговец-индустриалец на златни мини и дошлият губернатор от далечен сибирски град. Всички тия хора бяха приятни на Нехлюдов.

Англичанинът, здрав, червендалест човек, който говореше много лошо френски, но чудно хубаво и ораторски внушително английски, беше видял много и беше интересен с разказите си за Америка, Индия, Япония и Сибир.

Младият търговец-индустриалец на златни мини, син на селянин, с шити в Лондон панталони и фрак с брилянтени копчета на яката, с голяма домашна библиотека, жертвуващ големи суми за благотворителни цели и с европейски либерални убеждения, беше приятен и интересен за Нехлюдов като съвсем нов и хубав тип на просветена присадка на европейската култура върху здрава и дива селска подложка.

Губернаторът от далечния град беше същият онзи бивш началник на департамент, за когото говореха тъй много по времето, когато Нехлюдов беше в Петербург. Той беше пълен човек, с къдрави редки коси, нежни сини очи, доста дебел в корема и с охранени бели ръце с пръстени и с приятна усмивка. Този губернатор беше ценен за домакина, защото от всички рушветчии само той не вземаше рушвет. Домакинята пък, голяма любителка на музиката и сама твърде добра пианистка, го ценеше, защото беше добър музикант и свиреше с нея на четири ръце. Нехлюдов беше в толкова благодушно разположение на духа, че сега и този човек не му беше неприятен.

Веселият, енергичен офицер-адютант, с бръсната до синьо брада, който предлагаше услугите си за всичко, беше приятен с добродушието си.

Но най-приятна на Нехлюдов беше милата млада двойка — дъщерята на генерала с мъжа си. Дъщерята беше некрасива, простодушна млада жена, цялата погълната от първите си две деца; мъжът й, за когото тя, след дълга борба с родителите си, се беше омъжила по любов, либерал, кандидат на Московския университет, скромен и умен, беше на служба и се занимаваше със статистика, специално на инородните групи, които той изучаваше, обичаше и се мъчеше да спаси от измиране.

Всички бяха не само ласкави и любезни с Нехлюдов, но очевидно му са радваха като на ново и интересно лице. Генералът, облякъл за обяда военен мундир, с бял кръст на шията, се здрависа с Нехлюдов като със стар познат и веднага покани гостите да пристъпят към ордьовъра с водка. На въпроса на генерала какво е правил, след като е бил при него, Нехлюдов разказа, че е бил на пощата и че е научил за помилването на лицето, за което му говорил сутринта, и че сега пак иска разрешение да посети затвора.

Очевидно недоволен от това, че му говорят по време на обяда за служебни работи, генералът се намръщи и нищо не каза.

— Искате ли водка? — обърна се той на френски към седящия англичанин.

Англичанинът изпи водката и разправи, че днес бил посетил катедралата и завода, но че би желал да види още големия затвор за заточеници.

Много добре — каза генералът, като се обърна към Нехлюдов, — можете да идете заедно. Дайте им пропуск — каза той на адютанта.

— Вие кога искате да отидете? — попита Нехлюдов англичанина.

— Предпочитам да посещавам затворите вечер — каза англичанинът, — всички са събрани и няма приготовления и всичко е както си е.

— А, той иска да го види във всичката му прелест? Нека го види. Писах — не ме слушат. Нека тогава го научат от чуждия печат — каза генералът и пристъпи към обедната маса, където домакинята сочеше местата на гостите.

Нехлюдов седеше между домакинята и англичанина. Срещу него седяха дъщерята на генерала и бившият началник на департамент.

През време на обяда разговорът се водеше с прекъсвания ту за Италия, за която разказваше англичанинът, ту за тонкинската експедиция, която генералът строго осъждаше, ту за всеобщата сибирска лъжливост и рушветчийство. Всички тия разговори слабо интересуваха Нехлюдов.

Но след обяда, в приемната, по време на кафето, се завърза твърде интересен разговор между англичанина и домакинята за Гладстон, в който на Нехлюдов се стори, че каза много умни неща, забелязани от събеседниците му. И ето че след хубавия обяд, след виното, на чашка кафе, в мекото кресло, между деликатни и благовъзпитани хора, Нехлюдов започна да се чувствува все по-приятно и по-приятно. А когато, по молбата на англичанина, домакинята и бившият началник на департамент седнаха на пианото и засвириха добре заучената от тях пета симфония на Бетховен, Нехлюдов изпита отдавна неизпитваното от него душевно състояние на пълно доволство от себе си, като че едва сега бе разбрал колко добър човек е.

Роялът беше чудесен, изпълнението на симфонията също добро. Поне тъй се стори на Нехлюдов, който обичаше и познаваше тази симфония. Заслушан в чудесното анданте, той усети гъделичкане в носа от умиление към самия себе си и всичките си добродетели.

Като поблагодари на домакинята за отдавна неизпитваната от него голяма наслада, Нехлюдов искаше вече да се сбогува и да си върви, когато дъщерята на домакинята пристъпи към него с решителен вид и каза, като се изчерви:

— Вие питахте за децата ми; искате ли да ги видите?

— Тя мисли, че за всички е интересно да видят децата й — каза майката, усмихвайки се на милата безтактичност на дъщеря си. — За княза не е никак интересно.

— Напротив, много, много интересно — каза Нехлюдов, трогнат от тази преливаща щастлива майчинска любов. — Моля ви се, покажете ми ги.

— Ще води княза да види малчуганите й — със смях извика генералът от игралната маса, където седеше със зет си, индустриалеца на златни мини и адютанта. — Отбийте, отбийте тази повинност.

Между тава очевидно развълнувана, че сега ще преценяват децата й, младата жена вървеше с бързи крачки пред Нехлюдов към вътрешните стаи. В третата стая, висока, с бели тапети, осветена от малка лампа с тъмен абажур, стояха едно до друго две креватчета и между тях в бяла пелеринка седеше дойката със скулесто сибирско добродушно лице. Дойката стана и се поклони. Майката се наведе над първото креватче, дето тихо спеше с отворена уста двегодишно момиченце с дълги, къдрави, пръснати върху възглавницата коси.

— Това е Катя — каза майката, като оправяше плетеното одеяло на сини линии, изпод което стърчеше малко беличко стълабце. — Хубава ли е? А е само на две години.

— Прелест!

— А това е Васюк, както го кръсти дядо му. Съвсем друг тип. Сибиряк. Нали?

— Чудесно момче — каза Нехлюдов, като разглеждаше легналия по корем шишко.

— Да? — каза майката, многозначително усмихната.

Нехлюдов си спомни прангите, бръснатите глави, побоищата, разврата, умиращия Крилцов, Катюша с цялото й минало. И той изпита завист и му се поиска същото такова изящно, чисто, както му се стори сега, щастие.

Като похвали няколко пъти децата и задоволи с това поне отчасти майката, която поемаше жадно тия похвали, той се върна след нея в гостната, където англичанинът вече го чакаше, за да идат заедно в затвора, както бяха се уговорили. Като се сбогува със старите и младите домакини, Нехлюдов излезе заедно с англичанина от вратата на генералския дом.

Времето се беше променило. Валеше на парцали спорен сняг и вече засипваше пътя и покрива, и дърветата в градината, и входа пред къщата, и чергилото на бричката, и гърба на коня. Англичанинът имаше своя кола и Нехлюдов каза на кочияша на англичанина да кара в затвора, седна сам в бричката си и потегли подир него с меката и мъчно придвижваща се по снега бричка с тежкото чувство, че изпълнява неприятен дълг.

Бележки

[1] Светска жена (фр.).