Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

IV

Като излезе извън портата, Нехлюдов срещна на твърдо утъпканата пътечка през обраслото с живовляк и с лопуш пасище селското момиче, което бързаше насам с дебелите си боси крака, в пъстра престилка и с обички от разчепкана вълна на ушите. Връщайки се вече, то бързо размахваше лявата си ръка пред себе си, а с дясната притискаше здраво към корема си червен петел. Петелът изглеждаше съвсем спокоен с червения си, люлеещ се гребен и само извръщаше очи, като ту изопваше, ту дигаше единия си черен крак, впивайки нокти в престилката на момичето. Когато момичето почна да се приближава към господаря, отпърво забави крачка и тръгна полека, а като се изравни с него, се спря, тръсна назад глава, поклони му се и едва когато той отмина, продължи с петела нататък. Като слизаше към кладенеца, Нехлюдов срещна също една бабичка, която носеше на прегърбеното си рамо, върху мръсна груба риза, тежки пълни ведра. Старицата предпазливо сне ведрата и също тъй, с размах назад, му се поклони.

Зад кладенеца започваше селото. Беше ясен горещ ден и в десет часа вече пареше, от време на време се събираха облаци и закриваха слънцето. Из цялата улица се разнасяше резкият, остър и не неприятен мирис на тор, който идеше и от нижещите се нагоре по лъскавия от колелата път коли и главно от разкопаните торища в дворовете, край чиито отворени вратници минаваше Нехлюдов. Селяните, които вървяха след колите, боси, в изцапани от тор гащи и ризи, оглеждаха високия дебел господин, който, запътен нагоре към селото със сивата си шапка, блеснала на слънцето с копринената си лента, при всяка втора крачка докосваше земята с лъскавия си бастун на стави с бляскава дръжка. Селяните, които се връщаха от полето, тръскайки се отпред на празните каруци, снемаха калпаци и с учудване следяха тоя необикновен човек, крачещ по тяхната улица; жените излизаха на вратниците и на праговете, сочеха си го една на друга и го изпращаха с очи.

Пред четвъртия вратник, край който минаваше Нехлюдов, го спряха излизащи от двора скърцащи коли, високо натоварени с утъпкан тор, с хвърлена върху него рогозка за сядане. След колата вървеше шестгодишно момче, развълнувано от предстоящото возене. Крачейки широко, млад селянин с цървули от лико изкарваше коня през портата. Високо сиво жребче изскочи от портата, но уплашено от Нехлюдов, се притисна до каруцата, като отърка крака о колелата, и изтича пред обезпокоената си и леко разцвилена майка, която извличаше през портата тежката кола. Сух, бодър старик караше другата кола, също бос, в гащи на ивици и дълга мръсна риза, с изпъкнали на гърба сухи плещи.

Когато конете излязоха на утъпкания път, посипан със сиви, сякаш изгорени буци тор, старикът се върна към портата и се поклони на Нехлюдов.

— Ти да не си племенничето на нашите госпожици?

— Да, аз съм племенникът им.

— Добре дошъл. Какво, дойде да ни понаобиколиш, а? — заприказва го словоохотливо старецът.

— Да, да… Е, как сте, как живеете? — попита Нехлюдов, като не знаеше какво да каже.

— Какъв ти живот! От лош по-лош ни е животът на нас — напевно проточи словоохотливият старик с някакво удоволствие.

— Защо да е лош? — попита Нехлюдов, като влизаше през портата.

— Че какъв живот е то! Най-лошият живот — каза старикът, следвайки Нехлюдов до хубаво изметения двор под сайванта.

Нехлюдов влезе с него под сайванта.

— На главата ми са дванайсет души — продължаваше старецът, като сочеше двете жени, които стояха затънали с вили на високото торище, с изцапани до половина с рядък тор прасци, с паднали на раменете забрадки, потни. — Едва мине месецът, купувай шест пуда, а отде да ги вземеш?

— А своето не ви ли стига?

— Своето?! — с презрителна усмивка отвърна старикът. — Земята ми е за трима души, а таз година едва сбрахме осем крини — и до Коледа не ни стигна.

— Тогава какво правите?

— Че какво ще правим: единия дадох работник, от ваша милост взех малко пари. Още преди заговезни си взеха всичко, а данъците не са платени.

— А колко са данъците?

— А че от моята къща вземат речи го седемнадесет рубли на четири месеца. Ох, божке, и това ми било живот! Сам не знаеш как да му излезеш на глава.

— Мога ли да вляза в къщи? — попита Нехлюдов, като тръгна през дворчето и от почистеното място нагази по непочистените още, но преобърнати с вилите жълтошафранени, силно вонещи пластове тор.

— Защо не, влез — каза старикът и като изпревари бързо Нехлюдов с босите си крака с тор между пръстите, му отвори вратата на къщата.

Оправили кърпите на главите си и спуснали поли, жените гледаха с любопитен ужас чистия господин със златни копчета за ръкавели, който влизаше в къщата им.

От къщата изскочиха две момиченца по ризки. Като се наведе и сне шапка, Нехлюдов влезе в пруста и във вмирисаната на кисело ядене мръсна и тясна, заета от два стана стая. До печката в стаята стоеше баба със засукани ръкави на сухите жилести загорели ръце.

— Ето господарят ни е дошъл на гости — каза старецът.

— Защо не, добре сте дошли — ласкаво каза бабата, като отвиваше засуканите ръкави.

— Исках да видя как живеете — каза Нехлюдов.

— Ами че живеем, както виждаш. Къщата е тръгнала да падне и току гледаш, убила някого. А старецът ду̀ма — и туй ни е много. Тъй живеем — царуваме — говореше оперената баба, като клатеше нервно глава. — Ей сега ще стъкмя обяд. Да нахраня работния народ.

— А какво ще обядвате?

— Какво ще обядваме? Чудни манджи. Първата хляб с квас, втората — квас с хляб — каза бабата, като се ухили, разкривайки проядените си наполовина зъби.

— Не, шегата настрана, покажете ми какво ще обядвате днес.

— Какво ли? — каза със смях старикът. — Манджата ни е проста. Покажи му, бабо!

Бабата поклати глава.

— Пощяло му се да види нашето селяшко ядене. Любопитен си ти, господарю, право да ти река. Всичко искаш да знаеш. Нали ти рекох — хляб с квас и още чорба, вчера жените донесоха дребна риба; ето ти чорбата, а подире — картофи.

— И нищо повече?

— Че какво друго, ще му сипем и малко млечице — каза бабата, като се усмихваше и гледаше към вратата.

Вратата беше отворена и прустът беше пълен с хора: деца, момичета, жени с пеленачета се блъскаха около вратата, разглеждайки чудния господин, който оглеждаше селяшкото ядене. Бабата очевидно се гордееше с умението си да се оправи с господаря.

— Да, господарю, хич, хич го не бива животът ни, тъй си е — каза старикът. — Къде се пъхате? — извика той на застаналите на вратата.

— Е, прощавайте — каза Нехлюдов, почувствувал неловкост и срам, за чиято причина не можеше сам да си даде сметка.

— Благодарим покорно, че ни наобиколи — каза старикът.

Притиснати един в друг, хората в пруста пуснаха Нехлюдов да мине и той излезе на улицата и тръгна нагоре по нея. След него от пруста излязоха две боси момченца: едното, по-голямо, в мръсна, някога бяла ризка, а другото — в скъсаничка, избеляла розова. Нехлюдов ги погледна.

— А сега де отиваш? — каза момчето в бялата ризка.

— При Матрьона Харина — каза той. — Познавате ли я?

Малкото момченце с розовата ризка, кой знае защо, се засмя, а по-голямото попита сериозно:

— Коя Матрьона, старата ли?

— Да, старата.

— Да-а — каза провлечено то. — Семениха, на края на селото. Ние ще те изпроводим. Хайде, Федка, да го изпроводим!

— Ами конете?

— Голяма работа!

Федка се съгласи и тримата тръгнаха нагоре през селото.