Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

IX

Като свърши речта си, председателят се обърна към подсъдимите:

— Симон Картинкин, станете — каза той.

Симон скочи нервно. Мускулите на бузите му замърдаха още по-бързо.

— Името ви?

— Симон Петров Картинкин — бързо отговори той с дрезгав глас, очевидно със заучен от по-рано отговор.

— Съсловието ви?

— Селянин.

— От коя губерния, уезд?

— Тулска губерния, Крапивенски уезд, община Купянска, село Борки.

— На колко сте години?

— Карам трийсет и четвърта, роден в хилядо осемстотин…

— Вероизповедание?

— От руска вяра, православна сме.

— Женен?

— Съвсем не.

— С какво се занимавате?

— Занимавахме се прислуга в хотел „Мавритания“.

— Съден ли сте някога по-рано?

— Никога не съм бил съден, щото както живеехме по-рано…

— Не сте съден?

— Боже опази, никога!

— Получихте ли препис от обвинителния акт!

— Получихме.

— Седнете. Ефимия Иванова Бочкова — обърна се председателят към следващата подсъдима.

Но Симон продължаваше да стои прав и закриваше Бочкова.

— Картинкин, седнете.

Картинкин продължаваше да стои.

— Картинкин, седнете!

Но Картинкин продължаваше да стои и седна едва когато приставът изтича с наведена настрани глава и с неестествено опулени очи и каза с трагичен шепот: „Седни, седни.“

Картинкин седна тъй бърже, както беше станал, и като се загърна в халата, почна пак беззвучно да мърда бузи.

— Името ви? — с въздишка на умора се обърна председателят към втората подсъдима, без да я гледа, като проверяваше нещо в лежащите пред него книжа. Работата беше толкова обикновена за председателя, че за по-бързо минаване на делата той можеше да върши две работи наведнъж.

Бочкова беше четиридесет и три годишна, съсловие — коломенска еснафка, занятие — камериерка в същия хотел „Мавритания“. Под съд и следствие не е била, препис от обвинителния акт получила. Бочкова даваше отговорите си извънредно смело и с такава интонация, като че към всеки отговор прибавяше: „Да, Ефимия съм, и Бочкова, препис получих и се гордея с това, и никому няма да позволя да се смее.“ Без да дочака да й кажат да седне, Бочкова седна веднага щом свършиха въпросите.

— Името ви? — обърна се женолюбивият председател някак особено приветливо към третата подсъдима. — Трябва да станете — прибави той меко и ласкаво, като забеляза, че Маслова седи.

Маслова стана с бързо движение и с израз на готовност изпъчила високите си гърди, без да отговаря, гледаше право в лицето председателя с усмихнатите си и малко разногледи очи.

— Как ви казват?

— Любов — отвърна бърже тя.

В това време, сложил пенснето си, Нехлюдов гледаше подсъдимите по реда на извикването им.

„Не може да бъде — помисли си той, без да снема очи от лицето на подсъдимата. — Но как така Любов?“ — помисли си той, като чу отговора й.

Председателят искаше да продължи въпросите, но членът с очилата го спря, като му пошепна нещо сърдито. Председателят кимна с глава в знак на съгласие и се обърна към подсъдимата.

— Как така Любов? — каза той. — Вие сте записана другояче.

Подсъдимата мълчеше.

— Питам ви как ви е истинското име?

— Как сте кръстена? — попита сърдитият член.

— По-рано ми казваха Катерина.

„Не може да бъде“ — продължаваше да си мисли Нехлюдов, макар че вече беше съвсем сигурен, че това е тя, същата онази девойка, възпитаницата-горнична, в която той някога беше влюбен, именно влюбен, а после в някаква безумна мъгла я беше съблазнил и захвърлил, и за която след това никога не си спомняше, защото тоя спомен беше твърде мъчителен, твърде явно го изобличаваше и показваше, че той, тъй горд със своята порядъчност, беше постъпил не само непорядъчно, но и направо подло с тази жена.

Да, това беше тя. Той видя сега ясно онази изключителна, тайнствена особеност, която отличава всеки човек от другите, прави го особен, единствен, неповторим. Въпреки неестествената белота и пълнота на лицето, тази особеност, мила, изключителна особеност, се чувствуваше в това лице, в устните, в малко разногледите очи и главно в този наивен, усмихнат поглед и в израза на готовност не само в лицето, но и в цялата й фигура.

— Така трябваше да кажете — пак така особено меко каза председателят. — Бащиното ви име?

— Аз съм незаконна — продума Маслова.

— Все пак как сте записани?

— Михайлова.

„Какво ли е извършила?“ — продължаваше между това да мисли Нехлюдов, като едва си поемаше дъх.

— Презимето, прякорът ви как е? — продължаваше председателят.

— По майка ме пишеха Маслова.

— Съсловие?

— Еснафка.

— Вероизповедание православно?

— Православно.

— Занятие? С какво се занимавахте?

Маслова мълчеше.

— С какво се занимавахте? — повтори председателят.

— Бях в заведение — каза тя.

— В какво заведение? — строго попита членът с очилата.

— Сами знаете в какво — каза Маслова, усмихна се и като се огледа бързо наоколо, веднага пак спря погледа си върху председателя.

Имаше нещо тъй необикновено в израза на лицето и страшно и жалко в смисъла на казаните от нея думи, в тая усмивка и в бързия поглед, с който тя огледа залата, че председателят наведе очи и за миг в залата настъпила тишина. Тишината беше прекъсната от нечий смях сред публиката. Някой изшътка. Председателят вдигна глава и продължи въпросите:

— Били ли сте под съд и следствие?

— Не съм била — тихо каза Маслова, като въздъхна.

— Получихте ли препис от обвинителния акт?

— Получих.

— Седнете — каза председателят.

Подсъдимата повдигна роклята си отзад с онова движение, с което издокараните жени оправят шлейфа си, и седна, като прибра белите си малки ръце в ръкавите на халата, без да снема очи от председателя.

Последва изброяването на свидетелите, извеждането им от залата, решението за лекар-експерт и повикването му в заседателната зала. После стана секретарят и почна да чете обвинителния акт. Четеше ясно и високо, но така бързо, че гласът му, който изговаряше неправилно „л“ и „р“, се сливаше в един непрекъснат приспивателен шум. Съдиите се облягаха ту на едната, ту на другата страна на креслата, ту на масата, ту на облегалката, ту затваряха очи, ту ги отваряха и си шепнеха нещо. Един от стражарите на няколко пъти задържаше започващото гъделичкане на прозявката. Подсъдимият Картинкин не преставаше да мърда бузи. Бочкова седеше съвсем спокойна и изправена, като понякога се почесваше с пръст под забрадката.

Маслова ту седеше неподвижно, заслушана в четеца и вгледана в него, ту потръпваше и като че искаше да възрази, почервеняваше и после тежко въздишаше, като променяше положението на ръцете си, оглеждаше се и пак вперваше очи в четеца.

Нехлюдов седеше на своя висок стол на първия ред, втори от края, и без да сваля пенснето, гледаше Маслова и в душата му се извършваше сложен и мъчителен процес.