Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- — Добавяне
II
На другия ден Нехлюдов се събуди в девет часа сутринта. Младият прислужник в кантората, който обслужваше господаря, като чу, че се раздвижи, му донесе обувките така излъскани, както никога не са били, и студена, най-чиста изворна вода и доложи, че селяните се събират. Нехлюдов скочи от леглото, още неразсънен. От вчерашните чувства на съжаление, че раздава земята и унищожава стопанството, не бе останала и следа. Сега си спомни за тях с учудване, сега той се радваше на делото, което му предстоеше, и неволно се гордееше с него. От прозореца на стаята му се виждаше обраслата с цикория площадка на lawn-fennisa’a, където по нареждане на управителя се събираха селяните. Ненапразно квакаха жабите вчера. Времето беше мрачно. От сутринта валеше тих, топъл дъждец без вятър, увиснал на капки по листата, по клоните, по тревата. През прозореца струеше освен мирис на зеленина и мирис на земя, жадна за дъжд. Като се обличаше, Нехлюдов няколко пъти надникна през прозореца, наблюдавайки как селяните се събират на площадката. Те пристигаха един по един, сваляха си един на друг калпаци и каскети и заставаха в кръг, опрени на тоягите си. Управителят, набит, мускулест и силен млад човек в късо сако със зелена права яка и огромни копчета, дойде да каже на Нехлюдов, че всички са събрани, но ще почакат — нека първо Нехлюдов пие кафе или чай; и едното, и другото е готово.
— Не, по-добре да сляза при тях — каза Нехлюдов, съвсем неочаквано изпитвайки чувство на страх и срам при мисълта за предстоящия разговор със селяните.
Той отиваше да изпълни онова желание на селяните, за чието изпълнение те не смееха да помислят — да им даде земя на евтина цена, — тоест отиваше да им прави благодеяние, а му беше някак съвестно. Когато се приближи до насъбраните селяни и те започнаха да свалят шапки от русите си, кестеняви, плешиви или побелели глави, той така се смути, че дълго не можа да каже нищо. Дъждецът продължаваше да вали на ситни капчици и се задържаше върху косите, брадите и по мъха на кафтаните на селяните. Селяните гледаха господаря си и чакаха какво ще каже, а той така се смути, че нищо не можеше да им каже. Смутеното мълчание наруши спокойният, самоуверен управител-немец, който смяташе себе си познавач на руския селянин и хубаво, правилно говореше руски. Този силен, охранен човек, както и самият Нехлюдов, представляваше поразителен контраст със сухите, сбръчкани лица и изпъкналите под кафтаните сухи ключици на селяните.
— Князът иска да ви направи добро — да ви даде земята, макар че вие не заслужавате това — каза управителят.
— Как да не заслужаваме, Василий Карлич, нима не сме ти работили? Ние сме много доволни от покойната господарка, царство й небесно, а и младият княз, благодарим, не ни забравя — започна един риж селянин-дърдорко.
— Тъкмо за това ви извиках, да ви дам, ако желаете, всичката земя — каза Нехлюдов.
Селяните мълчаха, като че не разбираха или не вярваха.
— Тоест в какъв смисъл да ни дадете земята? — каза един селянин на средна възраст в подевка.
— Да ви я дам под наем, да се ползувате от нея срещу малък наем.
— Отлична работа — каза един старик.
— Само платата да ни е по силите — каза друг.
— Че защо да не вземем земята!
— Нали това ни е работата — от земята се храним!
— И за вас по-спокойно, едно да си знаеш — получаваш си паричките, а то инак грехове събираш — чуха се гласове.
— Греховете са ваши — каза немецът, — ако работехте и пазехте ред…
— Че какво да правим ние, Василий Карлич — започна един остронос сух старец. — Ти казваш, защо си пуснал коня в нивата, а кой го е пуснал? Цял ден размахвам косата, пък то ден — година, изморил съм се или съм задрямал, като съм пасъл коня нощем, и той навлязъл в овеса, а ти мойта кожа дереш.
— А вие да сте пазили ред!
— Лесно е да го кажеш — ред, сила не ни достига — възрази висок, чернокос селянин на средна възраст, обрасъл цял в косми.
— Нали ви казах, направете си огради.
— Дай ни дърва де — намеси се изотзад дребничък, неугледен селянин. — Исках летоска да се заградя, но ти ме хвърли в затвора да храня три месеца въшките. На ти тебе ограда.
— Какво говори той? — попита Нехлюдов управителя.
— Der erste Dieb im Dorfe[1], — каза на немски управителят. — Всяка година те хващаме в гората. А ти се научи да уважаваш чуждата собственост — каза управителят.
— Та нима не те уважаваме? — каза старикът. — Не можем да не те уважаваме, защото сме в ръцете ти, ти ни дереш кожата.
— Ех, братко, кой ще ви обижда, ако вие не обиждахте.
— Как кой! Летоска ми разби мутрата, ама нищо не ти направиха. Казано е: с богат на съд не отивай.
— А ти върви по закона!
Очевидно това беше словесен турнир, в който участниците не разбираха много добре защо и какво говорят. Виждаше се само от едната страна сдържано от страх озлобление, от другата — съзнание за собственото си превъзходство и власт. За Нехлюдов беше тежко да слуша и той се помъчи да се върне на въпроса: да се определят цените и платежните срокове.
— Какво ще кажете за земята? Искате ли? И каква цена определяте, ако ви се даде всичката земя?
— Стоката е ваша, вие определете цената.
Нехлюдов определи цената. Както винаги, макар че цената, определена от Нехлюдов, беше много по-ниска от оная, която плащаха наоколо, селяните почнаха да се пазарят и намираха цената висока. Нехлюдов очакваше, че предложението му ще се приеме с радост, но не се виждаха никакви прояви на задоволство? Нехлюдов можеше да заключи, че предложението му е изгодно за тях само по това, че когато стана дума кой да вземе земята — цялото село или задругата, започнаха жестоки спорове между ония селяни, които искаха да изключат от участие в земята слабосилните и лошите платци, и тия, които трябваше да бъдат изключени. Най-сетне, благодарение на управителя, определиха цената и платежните срокове и селяните сред шумни разговори заслизаха по хълма към селото, а Нехлюдов отиде в канцеларията да напише с управителя проекта на условията.
Всичко се нареди така, както искаше и очакваше Нехлюдов: селяните получиха земята с тридесет процента по-евтино, отколко се даваше под наем земята наоколо; доходът му от земята се намали почти наполовина, но беше предостатъчен за Нехлюдов, особено като се прибавеха сумите от продадената гора и от предстоящата продажба на инвентара. Наглед всичко изглеждаше отлично, но на Нехлюдов през всичкото време му беше някак съвестно. Той виждаше, че макар някои да му изказваха благодарност, общо селяните не бяха доволни и очакваха нещо повече. Излизаше, че той се лиши от много нещо, а не направи за селяните онова, което те очакваха.
На другия ден частното споразумение беше подписано и изпратен от дошлите избрани старци, Нехлюдов седна с неприятното чувство за нещо недовършено в шикарната, както казваше коларят от гарата, триконна каляска на управителя и замина за гарата, като се сбогува със селяните, които клатеха недоумяващо и недоволно глави. Нехлюдов не беше доволен от себе си. Не знаеше от какво беше недоволен, но през всичкото време му беше някак тъжно и някак срамно.