Лев Толстой
Възкресение (36)

XXXVI

От прокурора Нехлюдов отиде направо в предварителния затвор. Но се оказа, че там няма никаква Маслова и надзирателят обясни на Нехлюдов, че тя трябва да е в стария затвор за заточеници. Нехлюдов тръгна натам.

Наистина Екатерина Маслова беше там. Прокурорът беше забравил, че преди шест месеца, както се виждаше, от полицията беше възбудено раздухано до последна степен политическо дело и всички места в дома на предварителния арест бяха заети от студенти, доктори, работници, курсистки и фелдшерки.

Разстоянието от предварителния затвор до затвора за заточениците беше огромно и Нехлюдов пристигна там едва привечер. Поиска да се приближи до вратата на огромното мрачно здание, но часовоят не го пусна, а само позвъни. Веднага излезе надзирателят. Нехлюдов показа своя пропуск, но надзирателят каза, че без директора не може да го пусне. Нехлюдов се отправи към квартирата на директора. Още като се качваше по стълбата, Нехлюдов чу зад вратата звуците на някаква сложна бравурна пиеса, изпълнявана на пиано. А когато му отвори сърдита слугиня с превързано око, тия звуци като че излетяха от стаята и поразиха слуха му. Това беше омръзналата рапсодия на Лист, която някой свиреше отлично, но само до едно място. Нехлюдов попита превързаната слугиня в къщи ли е директорът.

Слугинята каза, че го няма.

— Скоро ли ще дойде?

Рапсодията пак спря и пак се повтори бляскаво и шумно до омагьосаното място.

— Ще ида да попитам.

И слугинята влезе.

Рапсодията току-що беше започнала отново, когато изведнъж, преди още да стигне до омагьосаното място, секна и се чу глас:

— Кажи му, че го няма и няма да си дойде. Той е на гости, какво е това нахалство! — раздаде се женски глас зад вратата и пак се чу рапсодията, но отново бе прекъсната и се чу звук на отместен стол. Очевидно разсърдената пианистка искаше сама да се скара на дошлия не в определения час натрапчив посетител.

— Папа го няма — сърдито каза бледна девойка с жалко вчесани високо коси и със сенки под тъжните очи. Като видя младия човек с хубаво палто, тя омекна. — Влезте, моля ви се… Какво желаете?

— Трябва да видя в затвора една затворничка.

— Сигурно политическа?

— Не, не политическа. Имам разрешение от прокурора.

— Не знам, папа го няма. Но заповядайте, моля ви се — пак го покани тя от малкото антре. — По-добре обърнете се към помощника, той е сега в канцеларията, поговорете с него. Как е името ви?

— Благодаря ви — каза Нехлюдов, без да отговори на въпроса й, и излезе.

Едва вратата се затвори зад него, и пак се разнесоха същите буйни, весели звуци, които тъй не се свързваха с мястото, където се разнасяха, нито с лицето на жалкото момиче, което тъй упорито ги заучаваше. На двора Нехлюдов срещна млад офицер с щръкнали напомадени мустаци и го попита за помощник-директора. Това беше самият помощник-директор. Той взе пропуска, погледна го и каза, че по пропуска не се решава да го пусне в предварителния затвор. Пък и вече е късно.

— Заповядайте утре. Утре в 10 часа свижданията са разрешени за всички. Елате, и директорът ще си бъде в къщи. Тогава можете да получите свиждане в общата зала, а ако директорът разреши, може и в канцеларията.

Неуспял тоя ден да издействува свиждане, Нехлюдов се отправи към къщи. Развълнуван от мисълта да я види, Нехлюдов вървеше из улиците, като си спомняше сега не съда, а разговора си с прокурора и директорите. Това, че беше искал свиждане с нея, че каза за намерението си на прокурора и че ходи в два затвора, за да я види, тъй го развълнува, че той дълго не можа да се успокои. В къщи той веднага извади отдавна изоставените дневници, препрочете някои места от тях и записа следното: „Две години не съм писал дневник и мислех, че никога вече няма да се върна към тая детинщина. А това не беше детинщина, а разговор със себе си, с онова истинско, божествено аз, което живее у всеки човек. През всичкото време това аз спеше и аз нямаше с кого да разговарям. Събуди го необикновеното събитие от 28 април, в съда, където бях заседател. На подсъдимата скамейка аз видях нея, измамената от мен Катюша, в арестантски халат. По едно странно недоразумение и поради моята грешка я осъдиха на каторга. Току-що бях при прокурора и в затвора. Не ме пуснаха при нея, но аз реших да направя всичко, за да я видя, да се разкая пред нея и да изкупя вината си, ако трябва с женитба. Господи, помогни ми! Така ми е добре и радостно на душата.“