Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Първият отключи вратата и влезе, последва го млад човек, който непохватно сне шапка. Той бе облечен с груби дрехи, пропити с дъха на морето, и беше съвсем не на място в просторния коридор, където се озова. Не знаеше какво да прави с шапката си и започна да я пъха в джоба на палтото, но другият я взе. Това стана спокойно и естествено и стеснителният младеж оцени жеста. „Той разбира — помисли си, — ще ми помогне“.

Следваше неотстъпно другия, като поклащаше рамене и протягаше неволно крака, сякаш равният под се нагъваше и пропадаше с надигането на скоковете на морска вълна. Огромните стаи ставаха тесни за неговата олюляваща се походка и той се страхуваше, че широките му рамене ще ударят рамките на вратите или ще пометат дреболиите от ниската полица на камината. Отстъпваше настрана от различните вещи, като увеличаваше опасностите, съществуващи в действителност само във въображението му. Премина неуверено между голямо пиано и отрупана с книги еднокрака кръгла маса, въпреки че между тях имаше толкова място, че пет — шест души, един до друг, спокойно можеха да минат. Огромните му тежки ръце висяха отпуснато. Не знаеше къде да ги дене и когато възбуденото му въображение видя как закача книгите на масата, отскочи като подплашен кон и едва не се блъсна в столчето пред пианото. Наблюдаваше лекотата, с която се движеше другият и за първи път осъзна, че походката му се различава от уверената крачка на останалите хора. Бодна го срамното усещане, че не може да върви като тях. Избиха го ситни капчици пот, той се спря и избърса с кърпа челото си, обгоряло от слънцето.

— Артър, момчето ми, почакайте — опита се да прикрие с шега неудобството. — На един път е множко за моя милост. Нека да се осъзная. Знаете, че не исках да идвам, пък мисля, че и ваш’те ич не примират за мене.

— Дадено — ободри го другият — Не се притеснявайте. Ние сме съвсем обикновени хора. А, има писмо за мен.

Върна се към масата, отвори плика и зачете, като даваше на госта възможност да се съвземе. Новодошлият разбра и оцени това. Той бе чувствителен и отзивчив, външното му смущение постепенно започна да изчезва. Избърса челото си и лицето му стана по-спокойно, въпреки че гледаше уплашено, като звяр, усетил клопка. Заобикаляше го непознат свят, не знаеше какво може да му се случи, измъчваха го недодяланата му походка и неловкото му поведение. Опасяваше се, че всичките му способности и качества са също засегнати. Беше прекомерно чувствителен и безнадеждно самолюбив, така че усети като удар с нож развеселения поглед на другия, който крадешком вдигна очи от писмото. Улови погледа, но се престори, че не го е усетил, тъй като дисциплината беше едно от нещата, които бе научил. Косият удар с ножа засегна честолюбието му. Наруга се защо се бе съгласил да дойде и в същия миг реши, че след като го е сторил, ще трябва да издържи до край. Лицето му се стегна, а очите светнаха като пред бой. Огледа се по-уверено и в съзнанието му започнаха да се натрупват всички подробности от добре уредения дом. Раздалечените му очи не пропускаха нищо и докато отпиваха от красотата пред тях, мек блясък замени войнственото им изражение. Той чувствуваше красотата и нещо го накара да откликне.

Прикова го една картина, рисувана с масло. Тежките вълни на прибоя се хвърляха с грохот върху издадена напред скала, бурята бе покрила небето с ниски облаци, а отвъд линията на прибоя, застанала косо срещу вятъра с прибрани платна, една силно наклонена лоцманска шхуна, по чиято палуба се виждаха и най-малките подробности, се издигаше на фона на буреносния залез. Красотата го привлече неудържимо. Той забрави своята непохватност и отиде съвсем близко до картината. Красотата изчезна. Лицето му изрази недоумение. Взря се в небрежната цапаница и отстъпи назад. В същия миг красотата блесна отново върху платното. Реши, че това е някакъв фокус и престана да мисли за картината, но едно от многобройните му усещания бе остро негодувание, че толкова много красота е пожертвувана само за някакъв номер. Не познаваше маслената техника. Бе свикнал само с черно-бели и цветни литографии, които и отблизо и отдалече запазват ясните си очертания. Вярно е, че по витрините бе виждал маслени картини, но стъклата пречеха на жадните му очи да дойдат много близо.

Погледна приятеля си, все още зачетен в писмото, и видя книгите върху масата. Очите му светнаха жадно с онзи блясък, с който гладният се взира в храната. Неволно направи голяма крачка и раменете му се заклатиха наляво и надясно. Спря пред масата, а ръцете му нежно докосваха книгите. Гледаше заглавията и имената на авторите, четеше откъслечни изречения, милваше книгите с ръка и с поглед и дори видя една, която бе чел. Останалите бяха непознати. Попадна на том от Суинбърн и се зачете втренчено и със светнало лице, забравил всичко. Погледна два пъти името на автора, като отбелязваше с показалеца си мястото, докъдето беше стигнал. Суинбърн! Трябва да го запомни. Тоя човек е умеел да вижда и сигурно е познавал цветовете и бляскащата светлина. Но кой е Суинбърн? Дали е умрял преди сто години както повечето поети? А може би е още жив и продължава да пише? Обърна заглавната страница… да, написал е и други книги. Още утре ще иде най-напред в обществената библиотека и ще се опита да намери нещо от Суинбърн. Отново се зачете и всичко изчезна. Така и не забеляза кога в стаята бе влязла млада жена. Изведнъж чу гласа на Артър:

— Рут, това е господин Идън.

Той затвори книгата с пръст между страниците и преди да се обърне, потръпна от съвсем непознато усещане, причината за което не бе девойката, а думите на нейния брат. В силното му тяло се спотайваше прекомерна чувствителност. При най-незначителните събития чувствата и вълненията му избухва в искрящи пламъци. Откликваше на нещата необикновено бързо и точно, а будното му въображение непрекъснато търсеше сходствата и различията между тях. Сепна го това „Господин Идън“ — него, към когото цял живот се бяха обръщали с „Идън“, „Мартин Идън“ или просто „Мартин“, И изведнъж — „Господин“! Помисли си, че другият го е казал на шега. Неочаквано в съзнанието му се заредиха безброй сцени от неговия живот сякаш главата му се бе превърнала в огромна фотокамера. Видя люкове на пещи и корабни трюмове, лагери и морски брегове, затвори и пиянски свърталища, болници и улици с бордеи, и всичко това бе свързано с отношението към него.

Обърна се, погледна девойката и причудливите картини моментално изчезнаха от съзнанието му. Тя беше бледо, сякаш неземно създание, с големи, одухотворени сини очи и приказна златиста коса. Не знаеше как е облечена, но почувствува, че дрехите й бяха също така прекрасни. Стори му се, че тя е бледо златисто цвете с тънко стебло. Не, тя бе дух, нещо извънземно, нещо божествено, подобна възвишена хубост не се среща по земята. Или книгите все пак казват истината и някъде по върховете на живота има и други жени като нея. Тя заслужава да бъде възпята от този Суинбърн. Навярно е мислил за някое подобно момиче, когато е описвал онази Изолда от книжката. Това богатство от мисли, чувства и образи зае мигновено съзнанието му, но светът около него не бе престанал да съществува. Видя как тя идва с протегната ръка и поздравява открито, като мъж, без да свежда поглед. Жените, които бе срещал досега, не се ръкуваха като нея. Впрочем, повечето от тях изобщо не подаваха ръка. Вълна от спомени за запознанства с жени се стовари в съзнанието му, сякаш искаше да заличи всичко. Той отблъсна тази вълна и погледна към нея. Никога не бе виждал подобна жена. А жените, с които случаят бе го срещал! Само за миг постави до нея познатите му досега жени. В този безкраен миг той бе застанал в портретна галерия, чието централно място заемаше тя, а наоколо бяха нарисувани много други жени, които той бегло преценяваше, сравнявайки ги с нея. Видя слабите и болезнени лица на момичетата от фабриките, простоватите веселячки на юг от Пазарната улица. Зърна жените от скотовъдните биваци и смуглите жени от Мексико с цигара в уста. Мястото им веднага бе заето от куклоподобни японки, които ситнеха с дървените си сандали, от евразийки[1] с нежни изродени лица, от снажни и закръглени жени от тихоокеанските острови, мургави и с корони от цветя. После всички те бяха закрити от грозновата ужасна пасмина, в която се виждаха мръсни и раздърпани създания от улиците на Уайтчапъл[2], подпухнали от джин вещици от публичните домове и цялата адска и хищна свита от груби, порочни и чудовищни подобия на жени, която изсмуква моряците — утайката на пристанищата, измета и тинята от дъното на човешката преизподня.

— Седнете, господин Идън — каза в това време девойката. — След разказа на Артър аз много исках да се запозная с вас. Вие сте толкова смел…

Той махна пренебрежително и измърмори, че не е сторил нищо особено и всеки на негово място би направил същото. Тя забеляза, че ръката му е покрита със съвсем пресни, току-що започнали да заздравяват драскотини. Погледна другата ръка, която висеше отпусната и не бе в по-добро състояние. Нейният бърз и критичен поглед зърна един белег на бузата, друг в горния край на челото, и трети, почти закрит от колосаната яка. Тя едва не се засмя, когато видя червената ивица, протрита от тази яка върху изгорелия от слънцето врат. Личеше, че не е свикнал с колосаните яки. С типично женска наблюдателност тя забеляза грозната кройка на дрехите, набръчканото около раменете палто и множеството гънки по ръкавите, под които изпъкваха огромни мускули.

Като казваше пренебрежително, че не е направил нищо особено, Мартин се отзова на нейната покана и се опита да седне. След като отбеляза лекотата, с която тя зае мястото си на стола, той залитна към другия насреща, притеснен от усещането за своята непохватност. Това бе ново усещане за него. През целия си досегашен живот той не бе си давал сметка, дали движенията му са сръчни или тромави, подобна мисъл дори не бе припарвала в главата му. Приседна внимателно на самия край на стола, без да знае къде да постави ръцете си. Те му пречеха, независимо от заетото положение. Артър излезе от стаята и Мартин Идън го изпроводи с неспокоен поглед. Оставаше сам с това бледо подобие на жена и му се стори, че пропада. Наоколо нямаше нито барман, комуто да поръча нещо, нито някое хлапе, което можеше да изпрати до ъгъла за бира, така че питието да помогне в началото на разговора.

— Какъв е този белег на шията ви, господин Идън? — попита момичето. — Какво се е случило? Убедена съм, че е от някое ваше приключение.

— Един мексиканец с нож, госпожице — отвърна той, след като се изкашля и облиза пресъхналите си устни. — Това се казваше бой. След като му взех ножа, опита се да ми отхапе носа.

Едновременно с грубите думи той видя отново онази звезда и гореща нощ при Салина Круц, белия бряг, светлините на натоварените със захар параходи в пристанището, гласовете на пияните моряци в далечината, блъскащите се пристанищни хамали, пламналата злоба по лицето на мексиканеца и животинския блясък в очите му, жилещата болка от нож, врязал се във врата му, бликналата кръв, виковете на тълпата, телата, неговото и на мексиканеца, вкопчени едно в друго, които се търкаляха на земята и ровеха пясъка, и долови идващия някъде отдалече отглас от китара. Такава бе картината, потръпна, докато си я представяше, и се замисли дали би могъл да я предаде художникът, който бе нарисувал шхуната. „Белият бряг, звездите и светлините от захаровозите ще бъдат чудесни — помисли той, — а някъде по средата, на пясъка, ще тъмнее групата, заобиколила противниците“. Той реши, че ножът също трябва да се вижда на картината и да блещука на звездната светлина. Думите му обаче, дори не загатнаха за тази мисъл. „Опита се да ми отхапе носа“ — бе единственото, което каза.

— О! — можа само да промълви момичето, от чието чувствително лице се виждаше, че е поразено.

Самият той се смути и по изгорелите му от слънцето бузи се прокрадна червенина от притеснение, на него, обаче, му се струваше, че лицето му е пламнало така, както пред пещта в котелното помещение. Очевидно подобни ужасни истории от рода на сбивания с ножове не подхождат в разговор с дама. В книгите хората от нейната среда не разказват подобни неща, тъй като, по всяка вероятност, не знаят за тях.

Разговорът, който се опитваха да поведат, замря за кратко време. След това тя нерешително го попита за белега на бузата. Дори от начина, по който бе зададен въпросът, той долови усилието й да се приспособи към неговия маниер на изразяване и реши да говори с нейния език.

— Нищо особено — отвърна, като постави ръка на бузата си. — Една нощ нямаше вятър, но вълните биеха силно и свалихме главния грот и после въжетата, ама теленият повдигач беше откачен и се извиваше около нас като змия и всичко бягаше да го фане, та аз го улових и го вързах…

— О! — каза тя, като се стараеше да покаже, че този път е разбрала, макар че думите му бяха съвсем неясни, недоумяваше какво е това „грот“ и „повдигач“ и как се връзва.

— Тоя Суайнбърн — започна той, като се опитваше да осъществи своя замисъл, но сбърка в произношението на първата сричка.

— Кой?

— Суайнбърн — грешката бе повторена. — Поетът.

— Суинбърн — поправи го тя.

— Да де, той — обърка се Мартин и бузите му пламнаха отново. — Дали е умрял отдавна?

— Но аз не зная да е починал. — Тя го погледна изненадано. — Откъде го познавате?

— Никога не съм го зървал — бе отговорът. — Малко преди да влезете четох негови стихотворения от онази книга на масата. Вие харесвате ли стиховете му?

Рут заговори бързо и с лекота по подхвърлената тема. Той се почувствува по-свободно и се премести малко навътре в креслото, като се държеше с все сила за страничните облегалки, сякаш се страхуваше, че то може да се изплъзне под него и да го хвърли на пода. Бе успял да я накара да заговори за нещо познато и докато думите й продължаваха да текат, се стараеше да следва нейната мисъл, изумен от знанията, събрани в тази прелестна глава и без да престава да отпива от красотата на бледото й лице. Той успяваше да следи мисълта й, въпреки че го спираха чуждите мисли, критичните бележки и непознатите думи, които течаха съвсем плавно, при все това те оживяваха и възбуждаха ума му.

Помисли си, че точно това е духовният живот и прелестното усещане за красотата, ярка и неотразима, каквато не бе виждал дори и в мечтите си. Забрави се и очите му жадно я поглъщаха. Човек наистина може да живее, да се стреми, да се бори и дори да умре за нещо. Книгите са казвали истината. Да, имало по света такива жени. Тя е една от тях. Даде крила на въображението си и пред него минаваха огромни светли картини, върху които се очертаваше малко неясния, но величествен образ на романтичната любов и на подвизите в името на една жена, на едно бледо, златисто цвете. Зад този колеблив, трепкащ образ той виждаше пред себе си живата жена, която говореше за литература и изкуство. Слушаше я и в същото време, без да съзнава, бе заковал поглед в нея и в този пламнал поглед ясно се отразяваше цялата мъжественост на неговата природа. Тя не знаеше почти нищо за мъжете, но като всяка жена не можеше да не усети огъня в очите му. Смущаваше се, тъй като никой мъж не бе я поглеждал така. Обърка се и изпусна нишката на мисълта си. Страхуваше се от него и в същото време погледът му й бе необяснимо приятен. Възпитанието й подсказваше, че срещу нея стои нещо тайнствено и съблазнително, неуловимо и опасно, но инстинктът отзвънваше в тялото й, като я подтикваше да захвърли всички условности на своето положение и на своята класа, нещо я привличаше към този странник, дошъл от друг свят, към този недодялан младеж с изранени ръце, чийто врат бе почервенял от непривичната твърда колосана яка, който съвсем очевидно бе оцапан и покварен от своя нелек живот. Тя бе чиста и нейната чистота не можеше да го приеме, но тя бе жена и за първи път долови нещо от необикновената съвкупност на женската природа.

— Както казах… а, какво говорех? — прекъсна фразата и се засмя на моментното затруднение.

— Казахте, че тоя Суинбърн не е станал голям поет, тъй като… и тук спряхте, госпожице — подсказа Мартин. Стори му се, че внезапно е огладнял, а смехът й подгони ситни и приятни тръпки по гърба му. „Като сребро — помисли си — като звук от сребърно звънче“. Изведнъж, и само за миг, той се пренесе в далечна страна, седнал с цигара под цъфнало вишнево дърво, заслушан в звъна от островърхата пагода, призоваващ за молитва поклонниците, обути със сламени сандали.

— Да, благодаря ви — отговори момичето. — Суинбърн не стана голям поет, защото… е, защото е груб. Много от стиховете му не би трябвало да се четат. У действително великите поети всеки стих е красива истина и въздействува на най-благородното и възвишеното в човешката личност. Нито един от техните стихове не може да бъде махнат, защото с това светът ще обеднее.

— От малкото, което прочетох, помислих, че е голям поет — нерешително каза Мартин. — Не можех и да си представя, че е подобен негодник. Това сигурно личи в другите му книги.

— От онази книжка, която сте чели, много нещо може да бъде изхвърлено — отзова се авторитетно нравоучителният й тон.

— Сигурно съм ги пропуснал — отвърна той. — Каквото прочетох, беше наистина добро. В стиховете имаше светлина и тя засия в душата ми също като слънце или прожектор. Ето как ме хвана той, но аз ми се струва, госпожице, че ме няма много по поезията.

Последните му думи увиснаха и той се смути силно от своята неспособност да изразява мислите си. Беше усетил величието и блясъка на живота в прочетените книги, но не можеше да предаде чувствата си, тъй като разполагаше с малко на брой и неподходящи думи. Струваше му се, че е моряк, забъркал се из въжетата на непознат кораб в някоя тъмна нощ. Добре, реши той, нали от него зависи да попадне в тоя нов свят. Досега не бе имал случай да не постигне нещо желано и навярно бе дошло времето, да се научи как да изразява своите мисли така, че тя да го разбира. Тя обхващаше целия му кръгозор.

— А Лонгфелоу… — започна Рут.

— Да, чел съм го. — Прекъсна я изведнъж, тъй като искаше, да спомене всичко от няколкото прочетени книги и да покаже на момичето, че не е съвсем невежа. — „Псалом на живота“, „Екселсиор“ и… струва ми се, това е всичко.

Тя кимна и се усмихна, в нейната разбираща усмивка той долови снизхождение и съчувствие. Каква глупост направи с желанието си да се покаже начетен. Тоя Лонгфелоу сигурно има купища книги с поезия.

— Извинете, госпожице, че така се меша. Май наистина не съм наясно в тия работи. Не е по моята специалност. Но аз ще се опитам да стане.

Думите му прозвучаха като закана. Бяха изречени решително, с пламнал поглед и изопнати черти на лицето. Стори й се, че и брадата му стана по-друга и изразява някаква заплашителна енергичност. В същото време почувствува, че мъжката му сила я обгръща като огромна вълна.

— Мисля, че ще успеете — ще стане — засмя се накрая тя. — Вие сте много силен.

Само за миг погледът й се спря на мускулестия му врат с изопнати жили, подобно шията на бик, потъмнял от слънцето, преливащ от груба сила и здраве. Тя чувствуваше, че я привлича, независимо от своята простота и от стеснението, в което се губеше срещу нея. Внезапно й се мярна мисъл, изумителна със своята безпътност. Стори й се, че ако обгърне с двете си ръце този врат, цялата му сила и енергия ще прелеят у нея. Тази мисъл я стъписа. Помисли, че с нея е открила неподозирана поквара в своята същност. Впрочем за нея силата винаги е била груба и животинска черта. Нейният идеал е стройният и изящен мъж. Но мисълта упорито не я оставяше. Не можеше да разбере откъде бе дошло желанието да обгърне този загорял врат. Всъщност тя беше доста слаба и затова чувствуваше нужда от морална и физическа сила, но не можеше да знае това. Усещаше само, че този мъж, който често я изумяваше с ужасните си граматически грешки, бе успял да й подействува така, както никой досега.

— Да, аз не съм инвалид — каза Мартин. — Когато се налага, мога да смеля и желязо. Но сега не ме бива. Не проумявам почти нищо дето казвате. Никога не съм учил. Аз обичам книгите и поезията и щом има време, чета, но никога не съм мислел за тях като вас. Затова и не мога да говоря за тях. Аз съм като човек в непознати води без компас и карта. Сега искам да се оправя с посоките. Мож да ми помогне. Кога сте научили всичко, което казахте?

— Ходила съм на училище, а се занимавам и сама — бе отговорът.

— И аз съм ходил като малък на училище — възрази и Мартин.

— Да, но аз имам предвид средното училище, лекциите, университета.

— Учила сте в университет? — Той бе изумен. Стори му се, че тя отново се отдалечи от него най-малко с още един милион мили.

— Продължавам да уча. Посещавам специален курс по английска филология.

Той не знаеше какво представлява „филологията“, отбеляза мислено още една точка от своето невежество и продължи:

— Колко време трябва да уча преди да стигна до университета?

Рут се усмихна окуражително на желанието му да учи и отговори:

— Зависи от това какво сте научили досега. В средно училище не сте били, нали? Имате ли основно образование?

— Оставаха ми още две години, когато трябваше да напусна — отвърна той. — Минавах винаги с добър успех.

Веднага се укори за своето самохвалство и стисна облегалките на креслото с такава ярост, че пръстите му изтръпнаха. В същия миг забеляза, че една жена влиза. Видя момичето да става от стола и да прекосява бързо стаята към нея. Те се целунаха и приближиха към него прегърнати. „Трябва да е майка й“ — помисли си. Бе висока и стройна, представителна и красива руса жена. Носеше дрехи, които подобаваха на обстановката. Тяхната изящна линия очарова Мартин. Както самата жена, така и нейните дрехи му напомняха актрисите от сцената. Досети се, че е виждал други важни дами с подобни рокли пред входовете на лондонските театри, когато заставаше на сушина под навеса и ги гледаше, докато полицаят не го изтикваше обратно под ситния дъжд. След това пред него се появи Гранд Хотел в Йокохама, където, застанал на тротоара, наблюдаваше важните дами. За миг пред очите му засвяткаха хиляди картини от града и пристанището на Йокохама. Но все пак трябваше да се мисли за настоящето и той освободи съзнанието си от пъстрата поредица. Знаеше, че трябва да стане, за да бъде представен. Изправи се с мъчително усилие и остана така, със смешно отпуснати ръце и провиснали в коленете панталони, но лицето му изразяваше непоколебима решителност да изтърпи предстоящото изпитание.

Бележки

[1] Мелез между европейската и азиатската раса.

[2] Квартал на бедните в Лондон.