Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)
Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)


VI

Като си чукна още веднъж главата о двете врати, на стаята и на пруста, Нехлюдов излезе на улицата. Децата: бялото, опушеното и розовото го чакаха. Към тях бяха се присъединили още няколко нови. Чакаха и няколко жени с пеленачета, между които беше и оная слаба жена, която леко крепеше с една ръка безкръвното детенце с шапчица от парцали. Детето продължаваше да се усмихва странно с цялото си старческо личице и да мърда напрегнато изкривените си големи пръсти. Нехлюдов знаеше, че това беше усмивка на страдание. Той попита коя е тази жена.

— Тя е Анися, дето ти казвах — отговори голямото момченце.

Нехлюдов се обърна към Анися:

— Как живееш? — попита той. — С какво се изхранваш?

— Как живея ли? С просия? — отвърна Анися и заплака.

А детето-старче се разля цяло в усмивка, сгърчвайки тънките си като червейчета крачка.

Нехлюдов извади портфейла си и даде на жената десет рубли. Не можа да направи и две крачки, когато го настигна тичешком друга жена с дете, после една баба, после още една жена. Всички говореха за немотията си и го молеха да им помогне. Нехлюдов раздаде шейсетте рубли дребни банкноти, които имаше в портфейла си, и със страшна мъка в сърцето се върна в къщи, тоест в пристройката на управителя. Усмихнат, управителят посрещна Нехлюдов с известието, че селяните ще се съберат вечерта. Нехлюдов му поблагодари и без да влиза в стаята, тръгна из посипаните с белите листенца на ябълковия цвят буренясали пътечки на градината, като обмисляше всичко, което беше видял.

Отначало около пристройката беше тихо, но после Нехлюдов чу откъм пристройката на управителя два прекъсващи се един друг, озлобени женски гласа, през които от време на време се чуваше спокойният глас на явно усмихващия се управител. Нехлюдов се ослуша.

— Нямам за две пари сила, мигар ще ми отнемеш и последната риза? — казваше единият озлобен женски глас.

— Че тя само се е отбила — казваше другият глас. — Дай я, ти казвам. Защо мъчиш добитъка, и децата оставяш без мляко!

— Плати или пък отработи глобата — отвръщаше спокойният глас на управителя.

Нехлюдов излезе от градината и се приближи до площадката, дето стояха две одърпани жени, едната от които очевидно беше в съвсем напреднала бременност. На стъпалата на прага стоеше управителят, сложил ръце в джобовете на брезентовото си палто. Като видяха господаря, жените млъкнаха и почнаха да оправят падналите кърпи на главите си, а управителят извади ръце от джобовете и се усмихна.

Работата се състоеше в това, че селяните, както казваше управителят, нарочно пускали телетата и дори кравите си в господарската ливада. И ето две крави от дворовете на тия жени бяха хванати на ливадата и затворени. Управителят искаше от жените по тридесет копейки на крава или два дни работа. Жените пък твърдяха: първо, че кравите им се само отбили, второ, че нямат пари, и трето, искаха, макар и срещу обещание да отработват, незабавно да им върнат кравите, които от сутринта стояли запрени гладни и жално мучели.

— Колко съм ви молил — казваше усмихнатият управител, като поглеждаше Нехлюдов, като че го викаше за свидетел, — когато изкарвате добитъка си по обяд, наглеждайте го.

— Тъкмо изтичах при малкото, и те излезли.

— Няма да отиваш, щом си се наела да вардиш.

— А детето кой ще ми нахрани? Ти ли ще му дадеш да суче?

— Да беше наистина опасла ливадата, поне не щеше да й е празен коремът, а то само за минутка — казваше другата.

— Опасоха всички ливади — обърна се управителят към Нехлюдов. — Ако не ги глобяваш, няма да остане сено.

— Ех, грях ти на душата! — закрещя бременната. — Моите никога не са влизали.

— А ето че влязоха — сега плащай или ще работиш.

— Добре, ще отработя, само пусни кравата, не я мори от глад! — злобно каза тя. — И тъй ден и нощ няма почивка. Свекървата болна. Мъжът се завлякъл нанейде. Всичкото все на мене чака, а сили нямам. Да те вземат дано мътните с твоята отработка!

Нехлюдов помоли управителя да пусне кравите, а сам той отиде пак в градината да дообмисли мислите си, но сега вече нямаше какво да мисли. Всичко му беше тъй ясно сега, че той не можеше да се начуди как хората не виждат и как той сам тъй дълго не беше видял това, което е тъй очевидно и ясно.

„Народът измира, свикнал е с измирането, добил е навици в живота, присъщи на измирането — мор по децата, непосилна работа за жените, недостатъчна храна за всички, особено за старците. И тъй незабелязано народът е стигнал до това положение, че сам не вижда всичкия си ужас и не се оплаква от него. Затова и ние смятаме, че това положение е естествено и такова трябва и да бъде.“

Сега му беше ясно като бял ден, че главната причина за народната немотия, съзнавана и винаги сочена от самия народ, се състоеше в това, че земевладелците бяха отнели от народа земята, от която единствено той можеше да се храни. А между това напълно е ясно, че децата и старците измират, защото за тях няма мляко, а няма мляко, защото няма земя, за да пасе той добитъка си и да жъне жито, и да коси сено. Напълно ясно е, че цялото нещастие на народа или поне главната, най-близка причина на народното нещастие се състои в това, че земята, която го храни, не е в ръцете му, а в ръцете на хора, които, ползвайки се от това право върху земята, живеят от труда на този народ. А земята, която е тъй нужна на хората, които мрат от това, че тя им липсва, се обработва от същите тия доведени до крайна нужда хора, за да може полученото от нея жито да се продава в чужбина и господарите на земята да могат да си купуват шапки, бастуни, каляски, бронзови украси и пр. Сега това му беше също тъй ясно, както му беше ясно и друго, че конете, затворени в оградата, където са изяли всичката трева под краката си, ще бъдат слаби и ще мрат от глад, докато не им се даде възможност да се ползуват от земята, на която биха могли да си намерят храна… А това е ужасно и в никакъв случай не може и не бива да става. И трябва да се намерят начини това да не става или поне той самият да не участвува в него. „И аз ще ги намеря непременно — мислеше той, като се разхождаше назад-напред из най-близката брезова алея… — В научните дружества, в правителствените учреждения и във вестниците ние говорим за причините за бедността на народа и за средствата за издигането му, само не за това безспорно средство, което сигурно ще издигне народа, а именно, да престанем да му отнемаме необходимата му земя… — И той живо си спомни основните положения на Хенри Джордж и увлечението си по него, и се чудеше как беше могъл да забрави всичко това. — Не може земята да бъде предмет на собственост, не може да бъде предмет на покупко-продажба, както водата, както въздухът, както слънчевите лъчи. Всички имат еднакво право върху земята и върху всички облаги, които тя дава на хората“… И той разбра сега защо му беше срамно да си спомня как бяха устроени работите му в Кузминско. Той лъжеше сам себе си. Знаейки, че човек не може да има право върху земята, той бе признал това право на себе си и подари на селяните част от онова, на което той съзнаваше в дълбочината на душата си, че няма право. Сега той няма да направи това и ще измени онова, което направи в Кузминско. И той състави в ума си проект, който се състоеше в това, да предаде земята на селяните под наем, срещу рента, като доходът от наема се признава за собственост на същите тия селяни, с условие да плащат тия пари и да ги употребяват за данъци и за обществени работи. Това не беше Single-tax[1], но беше най-възможното при сегашните условия приближаване до него. Главното пък беше това, че той се отказваше от ползуването правото на поземлена собственост.

Когато той влезе в дома, управителят, особено радостно усмихнат, предложи да обядват, като изказа опасение да не би приготвеното от жена му с помощта на момичето с вълнените топчета вместо обици ядене да се е преварило или препържило.

Масата беше покрита с груба покривка, вместо салфетка стоеше везано пешкирче и на масата в супник със счупена дръжка имаше картофена супа с оня същия петел, който показваше ту единия, ту другия си черен крак, и сега беше нарязан, дори разкъсан на парчета, на много места неочистени хубаво. След супата идеше същият петел със запържена перушина и тестено с извара и захар в много масло. Колкото и да беше безвкусно всичко това, Нехлюдов ядеше, без да забелязва какво яде: толкова беше зает от мисълта, която изведнъж разрешаваше мъката, с която бе дошъл в селото.

Жената на управителя поглеждаше от вратата, докато изплашеното момиче с пухчетата на ушите поднасяше яденето, а самият управител, гордеейки се с изкуството на жена си, се усмихваше все по-радостно и по-радостно.

След обяда Нехлюдов насила задържа управителя и за да изпита себе си, а заедно с това да изкаже пред някого онова, което го занимаваше, разправи проекта си за предаване земята на селяните и го попита за мнението му. Управителят се усмихваше, като си даваше вид, че същото нещо той отдавна е мислил и много се радва да го чуе, но всъщност нищо не разбираше, очевидно не защото Нехлюдов се изразяваше неясно, а затова, че според този проект излизаше, че Нехлюдов се отказва от ползата си в полза на други; а между това истината, че всеки човек се грижи само за своя полза и в ущърб на ползата на другите хора, беше тъй вкоренена в съзнанието на управителя, че той предполагаше, че нещо не разбира, когато Нехлюдов говореше, че целият доход от земята трябва да постъпи като обществен капитал на селяните.

— Разбирам. Вие, значи, ще получавате известен процент от този капитал? — каза той, като просия цял.

— Не, не. Разберете, че земята не може да бъде собственост на отделни лица.

— Това е вярно!

— И затова всичко, което дава земята, принадлежи на всички.

— Значи, вие няма да получавате никакъв доход? — попита управителят, като престана да се усмихва.

— Аз се отказвам.

Управителят въздъхна тежко и след това пак почна да се усмихва. Сега той разбра. Разбра, че Нехлюдов не е напълно здрав, и веднага почна да търси в проекта на Нехлюдов, който се отказваше от земята, възможност за лична полза, като искаше непременно да разбере проекта така, че да може той да се възползува от предаването на земята.

А когато разбра, че това е невъзможно, той се огорчи и престана да се интересува от проекта, като продължаваше да се усмихва само за угода на господаря. Виждайки, че управителят не го разбира, Нехлюдов го освободи и сам седна на изподрасканата и залята с мастило маса и почна да излага писмено проекта си.

Слънцето заничаше зад току-що цъфналите липи и рояци комари прелитаха в стаята и хапеха Нехлюдов. Когато свърши проекта си, чул същевременно достигащото от селото блеене на стадата, скърцането на отварящите се врати и говора на селяните, запътени за събранието, Нехлюдов каза на управителя да не вика селяните в канцеларията, но че той сам ще иде в селото, в двора, където те ще се съберат. Като изпи набързо предложената му от управителя чаша чай, Нехлюдов тръгна към селото.

Бележки

[1] Единен поземлен данък (англ.).