Лев Толстой
Възкресение (60)

I

След две недели делото можеше да се гледа в Сената и Нехлюдов смяташе да дойде по това време в Петербург и в случай на несполука в Сената, да подаде молба до височайшата особа, както го съветваше адвокатът, който беше съставил молбата. В случай че молбата остане без последствие, което, по мнението на адвоката, трябваше да се очаква, тъй като касационните доводи са много слаби, групата каторжници, в която влизаше Маслова, можеше да замине в първите дни на юни и затова, за да се приготви за заминаването си подир Маслова в Сибир, което Нехлюдов твърдо беше решил, той трябваше сега да обиколи селата, за да уреди там работите си.

Най-напред Нехлюдов замина за Кузминско, най-близкото голямо черноземно имение, от което получаваше главния си доход. Той беше живял в това имение през детинството и в младостта си, после като възрастен ходи там два пъти и веднъж, по молба на майка си, отведе един немец-управител и провери с него стопанството, тъй че той отдавна знаеше положението на имението и отношението на селяните към кантората, тоест към земевладелеца. Отношенията на селяните към земевладелеца бяха такива, че селяните се намираха, меко казано — в пълна зависимост, а казано направо — в робство към кантората. То не беше истинско робство, като онова, което бе отменено в шестдесет и първа година, робство на определени лица към господаря, а общо робство на всички безземлени или малоземлени селяни пред големите земевладелци изобщо и предимно, а понякога и изключително с това, с което живееха селяните. Нехлюдов знаеше това, не можеше да не знае това, защото на това робство бе основано стопанството, а той съдействуваше за създаването на това стопанство. Но не само че Нехлюдов знаеше това, той знаеше също, че това беше несправедливо и жестоко и го знаеше от времето на студентството си, когато изповядваше и проповядваше учението на Хенри Джордж и въз основа на това учение раздаде бащината си земя на селяните, считайки владението на земята в наше време за също такъв грях, какъвто е било владението на крепостни преди петдесет години. Наистина след военната си служба, когато той свикна да харчи около двадесет хиляди на година, всички тия негови знания престанаха да бъдат задължителни за живота му, забравиха се и той не само никога не си задаваше въпроса за своето отношение към собствеността и за това откъде се получават тия пари, които му даваше майка му, но се мъчеше да не мисли за това. Но смъртта на майка му, наследството и необходимостта да се разпорежда с имота си, тоест със земята, отново поставиха пред него въпроса за отношението му към поземлената собственост. Само преди един месец Нехлюдов би си казал, че не е в сила да измени съществуващия ред, че не той управлява имението — и повече или по-малко би се успокоил, живеейки далеч от имението и получавайки от него пари. Но сега той реши, че макар да му предстоеше пътуване в Сибир и сложни и трудни отношения със затворническия свят, за който са нужни пари, той все пак не може да остави нещата в старото положение, а ще трябва да ги промени в ущърб на себе си. Затова той реши да не обработва сам земята, а като я отстъпи на селяните на евтина цена, да им даде възможност да бъдат независими от земевладелците изобщо. Неведнъж, като сравняваше положението на земевладелеца с господаря на крепостни, Нехлюдов приравняваше раздаването на земята на селяните вместо обработването й от работници с това, което правеха робовладелците, обръщайки селския труд от ангария в изполица. Това не беше разрешение на въпроса, но то беше крачка към разрешението му: то беше преход от по-груба към по-малко груба форма на насилие. Така смяташе той и да постъпи.

Нехлюдов пристигна в Кузминско към обяд. Привикнал да опростява живота си във всичко, той не телеграфира, а взе на гарата малка бричка с два коня. Коларят беше млад момък в памучна, препасана на дипли под кръста подевка, седнал на капрата по коларски, настрана, за да може по-удобно да разговаря с господаря, при което, докато те говореха, умореният, хром и бял левак и сухият, задъхан логой можеха да вървят ходом, което винаги много им се искаше.

Коларят разказваше за управителя в Кузминско, без да знае, че кара стопанина. Нехлюдов нарочно не му каза.

— Шикарен немец — разказваше коларят, който беше поживял в града и четеше романи. Той седеше полуобърнат към пътника, като хващаше дългата дръжка на камшика ту в края, ту в средата и очевидно се гордееше с образованието си. — Обзавел се е с тройка кулести, тръгне със стопанката си — не можеш излезе насреща му! — продължаваше той. — Зимъска на Коледа уреди елха в голямата къща, дори и гости возих у тях, с електрическо осветление. В цялата губерния няма такваз елха! Напълнил се с пари — ужас! Какво му е нему: цялата власт му е в ръцете. Разправят, хубаво имение си купил.

Нехлюдов мислеше, че му е съвсем безразлично как немецът управлява имението му и как го използува. Но разказът на коларя с дългата талия му беше неприятен. Той се любуваше на хубавия ден, на гъстите, тъмнеещи облаци, които понякога закриваха слънцето, и на засетите с пролетница ниви, дето навсякъде крачеха селяни подир ралата, преораваха овеса, и на гъсто зеленеещите ниви, над които се издигаха чучулиги, и на горите, покрити вече отгоре до долу с прясна зеленина, и на ливадите, по които пъстрееха стада и коне, и на нивите, дето се виждаха орачи, и час по час се сещаше, че има нещо неприятно, а когато се запитваше какво е то — си спомняше за разказа на коларя как немецът хазяйничел в Кузминско.

Стигнал в Кузминско, зает с работа, Нехлюдов забрави за това чувство.

Прегледът на книжата и разговорът с управителя, който наивно изреждаше примери за изгодите от малоземлените селяни и от това, че са обиколени с господарска земя, още повече затвърди намерението на Нехлюдов да сложи край на стопанството си и да раздаде цялата земя на селяните. От канцеларските книжа и от разговора си с управителя той узна, че както по-рано две трети от най-добрата орна земя се обработваше от собствени работници с по-съвършени оръдия, докато останалата трета от земята се обработваше от селяните под наем по пет рубли за един хектар, тоест за пет рубли селянинът се задължаваше да изоре три пъти, да избрани три пъти и да засее един хектар, после да ожъне, да събере, да отнесе на хармана, тоест да свърши работата, която струва по свободен евтин наем най-малко десет рубли на хектар. А селяните плащаха с работа за всичко, което им трябваше от кантората, по най-високи цени. Те работеха срещу ливадите, дървата, картофените стъбла и листата и почти всички бяха задлъжнели на кантората. Тъй за мерата, която се даваше под наем на селяните, се вземаше за хектар четири пъти повече, отколкото цената му би носела лихва по пет на сто.

Всичко това Нехлюдов знаеше и по-рано, но сега го научаваше като нещо ново и само се чудеше как е могъл той и как могат всички хора в неговото положение да не виждат цялата неестественост на такива отношения. Доводите на управителя, че при предаването земята на селяните целият инвентар ще отиде на вятъра, защото не може да се продаде и за четвърт от цената му, че селяните ще опропастят земята, че изобщо Нехлюдов много ще изгуби, ако предаде земята на селяните, само убеждаваше още веднъж Нехлюдов, че той върши добра постъпка, като предава земята на селяните и се лишава от голяма част от дохода. Той реши да ликвидира този въпрос още сега с това свое идване. Събирането и продаването на посятото жито, разпродаването на инвентара и ненужните постройки — всичко това трябваше да направи управителят по-късно. Засега той помоли управителя да свика на събрание на другия ден селяните от трите села, обиколени от земята на Кузминско, за да им обяви намерението си и да се условят за цената.

С приятно съзнание за твърдостта си срещу доводите на управителя и за готовността си към жертви за селяните, Нехлюдов излезе от канцеларията и обмисляйки предстоящата работа, разходи се около къщата по цветните лехи, изоставени през тази година (лехите бяха срещу къщата на управителя), по обраслия с цикория lawk-tennis’y и по липовата алея, където обикновено отиваше да изпуши по някоя пура и където кокетничеше с него преди три години гостуващата на майка му хубавичка Киримова. Премислил накратко речта, която щеше да каже на другия ден на селяните, Нехлюдов отиде при управителя и като обсъди с него на чаша чай още веднъж въпроса как да се ликвидира цялото стопанство, напълно успокоен в това отношение, влезе в приготвената за него стая в голямата къща, определена само за гости.

В тази малка чиста стая с картини-изгледи от Венеция и огледало между двата прозореца беше сложен чист пружинен креват и масичка с кана с вода, кибрит и гасилка. На голямата маса до огледалото лежеше отвореният му куфар, от който се подаваха тоалетният му несесер и книгите, които беше взел със себе си: една руска — опит за изследване законите на престъпността, за същото — една немска и една английска книга. Искаше да ги чете в свободните минути по време на пътуването си по селата, но сега вече нямаше кога и той започна да се съблича да си ляга, за да може да се приготви утре по-рано за обяснението със селяните.

В ъгъла на стаята стоеше старинно кресло от червено дърво с инкрустации и видът на това кресло, което помнеше от спалнята на майка си, изведнъж събуди в душата на Нехлюдов съвсем неочаквано чувство. Изведнъж му стана жал и за къщата, която ще се разруши, и за градината, която ще запустее, и за горите, които ще се изсекат, и за всички тия обори, конюшни, сайванти за такъми, машини, коне, крави, които, макар и не от него, но — той добре знаеше — се гледаха и поддържаха с такива усилия. По-рано му изглеждаше лесно да се откаже от всичко това, но сега му стана жал не само за това, но и за земята, и за половината доход, който тъй можеше да му потрябва сега. И веднага на услугите му се притекоха разсъждения, според които излизаше, че не е благоразумно и не трябва да раздава земята на селяните и да унищожава стопанството си.

„Не трябва да притежавам земя. А като не притежавам земя, не мога да поддържам цялото това стопанство. Освен това сега заминавам за Сибир и затова не ми трябват нито дом, нито имение“ — говореше единият глас. „Всичко това е така — казваше другият глас, — но, първо, нали няма цял живот да прекараш в Сибир. Ако се ожениш, може да имаш деца. И както си получил в ред имението, също така трябва в ред да го предадеш. Съществуват задължения към земята. Да раздадеш, да унищожиш всичко, това е лесно, но да създадеш всичко това — е много мъчно. И главно, ти трябва да обмислиш живота си и да решиш какво ще правиш със себе си и съответно с това да се разпоредиш със своята собственост. И твърдо ли е това твое желание? После — наистина ли както постъпваш, постъпваш според съвестта си, или правиш това за хората, за да се похвалиш пред тях?“ — питаше се Нехлюдов и не можеше да не признае, че онова, което ще говорят хората за него, имаше влияние за решението му. И колкото повече мислеше, толкова повече и повече въпроси се повдигаха и толкова по-неразрешими ставаха те. За да се избави от тези мисли, той легна в чистото легло и се помъчи да заспи, за да може утре с бистра глава да разреши въпросите, в които сега се беше омотал. Но дълго не можа да заспи; през отворените прозорци заедно с пресния въздух и лунната светлина нахлуваше квакането на жабите, прекъсвано от припяването и писъка на славеите, едни далеч в градината и един съвсем близо — под прозореца, в храстите на разцъфналия люляк. Заслушан в славеите и жабите, Нехлюдов си спомни музиката на дъщерята на директора на затвора; като си спомни за директора, той си спомни и за Маслова, как й трепереха устните като квакането на жабите, когато казваше: „Оставете това вече.“ После към жабите почна да се спуска немецът-управител. Трябваше да го задържи, но той не само слезе, но се превърна в Маслова и почна да го укорява: „Аз съм каторжница, а вие сте княз.“ — „Не, няма да ви се поддам“ — помисли Нехлюдов и се опомни, и се попита: „Е, как, добре ли постъпвам или зле? Не знам — пък и ми е все едно. Все едно. Трябва само да заспя.“ И той сам почва да се спуска там, където слязоха управителят и Маслова, и там всичко се свърши.