Лев Толстой
Възкресение (12)

XII

— Да, това беше Катюша.

Ето какви бяха отношенията между Нехлюдов и Катюша.

Нехлюдов видя Катюша за пръв път, когато в трети курс на университета, готвейки съчинението си за поземлената собственост, прекара лятото при лелите си. Обикновено той прекарваше лятото с майка си и сестра си в майчиното му голямо имение край Москва. Но тази година сестра му се омъжи, а майка му замина на бани в чужбина. Нехлюдов трябваше да пише съчинението си и реши да прекара лятото при лелите си. При тях, в тяхното усамотено имение, беше тихо, нямаше развлечения, лелите обичаха нежно своя племенник и наследник, а и той ги обичаше, обичаше тяхната старомодност и простия им живот.

През това лято у лелите Нехлюдов преживяваше онова възторжено състояние, когато младежът за пръв път не по чуждо указание, а сам узнава всичката хубост и сериозност на живота и всичката значителност на работата, определена в него за човека, вижда възможността за безкрайното усъвършенствуване и на себе си, и на целия свят и се отдава на това усъвършенствуване не само с надежда, но и с пълната увереност, че ще достигне онова съвършенство, което си представя. Тази година още в университета той прочете „Социална статистика“ от Спенсер и разсъжденията на Спенсер за поземлената собственост му направиха силно впечатление главно поради това, че сам той беше син на едра земевладелка. Баща му не беше богат, но майка му беше получила зестра близо десет хиляди десетини земя. Той разбра тогава за пръв път всичката жестокост и несправедливост на частното владение на земята и като един от ония хора, за които жертвата в името на нравствените изисквания съставя висша духовна наслада, реши да не се ползува от правото на собственост върху земята и още тогава раздаде на селяните останалата му по наследство от баща му земя. Тъкмо на тая тема той пишеше и своето съчинение.

Ето как течеше животът му тая година на село при лелите му: ставаше много рано, понякога в три часа, и отиваше преди зори да се къпе в реката под хълма, понякога още в ранната мъгла, и се връщаше, когато росата още лежеше по тревите и цветята. Понякога, след като изпиеше кафето си сутрин, сядаше над съчинението си или четеше източници за него, но много често, вместо да чете и пише, отново излизаше от къщи и бродеше по полята и горите. Преди обяд заспиваше нейде в градината, по време на обяда веселеше и разсмиваше лелите си със своята веселост, после яздеше кон или караше лодка, а вечер пак четеше или седеше с лелите и редеше пасианс. Често нощем, особено при луна, не можеше да спи само защото изпитваше много голяма вълнуваща радост от живота и вместо да легне, понякога до съмнало ходеше по градината с мечтите и мислите си.

Тъй щастливо и спокойно преживя той първия месец у лелите си, без да обръща никакво внимание на полугорничната-полувъзпитаница черноока и бързонога Катюша.

Възпитан под крилото на майка си, на деветнадесетгодишна възраст Нехлюдов беше напълно невинен момък. Той мечтаеше за жената само като за съпруга. А всяка жена, която не можеше според него да му бъде съпруга, не беше за него жена, а обикновен човек. Но случи се, че през това лято, около Възнесение, на гости на лелите дойде съседката им с децата си — две госпожици и един гимназист — и с гостуващия у тях млад художник — селянин.

След чая почнаха да играят на гоненица върху окосената вече ливада пред къщата. Повикаха и Катюша. След няколко комбинации се падна Нехлюдов да тича с Катюша. На Нехлюдов винаги му беше приятно да вижда Катюша, но и през ум не му минаваше, че между него и нея могат да съществуват някакви особени отношения.

— Е, тези вече никой не може ги хвана — каза веселият художник, който трябваше да гони и който тичаше много бързо с късите си и криви, но силни селяшки крака, — освен ако се спънат.

— Вие няма да ни хванете!

— Едно, две, три.

Плеснаха три пъти с ръце. Едва сдържайки смеха си, Катюша бързо смени мястото си с Нехлюдов и като стисна със здравата си грапава малка ръка неговата голяма ръка, се спусна да тича наляво, като шумолеше с колосаната си фуста.

Нехлюдов тичаше бързо, пък и не му се искаше да се остави на художника, та се затича с всички сили. Когато се огледа, видя художника, който преследваше Катюша, но тя, движейки живо подвижните си млади крака, не се даваше да я стигнат и се отдалечаваше наляво. Напред имаше люлякови храсти, зад които не тичаше никой, но Катюша погледна Нехлюдов и му даде знак с глава да се срещнат зад люляците. Той я разбра и изтича натам. Но тук, зад храстите, се оказа внезапно някаква канавка, обрасла с коприва. Той се препъна и опарил ръцете си о копривата, измокрил се от падналата вече привечерна роса, падна, но веднага се изправи и изтича на безопасно място, смеейки се сам на себе си.

Катюша летеше насреща му със сияеща усмивка и черни като боровинки очи. Те се събраха и се хванаха за ръка.

— Опарихте се май! — каза тя, като оправяше обърканата си плитка със свободната си ръка; дишаше тежко и се усмихваше, гледайки го отдолу нагоре.

— Не знаех, че тук имало трапчинка — каза той също усмихнат и без да пуска ръката й.

Тя се приближи до него и той, без сам да знае как стана това, приближи лицето си до нея; тя не се отдръпна, той стисна по-здраво ръката й и я целуна по устните.

— Ето ти тебе сега! — каза тя, изтръгна с бързо движение ръка и избяга далеч от него.

Тя изтича до люляковия храст, откъсна от него две клончета бял, вече прецъфтял люляк и като се шибаше с него по разгорещеното лице и поглеждаше към Нехлюдов, размаха свободно ръце пред себе си и тръгна назад към играещите.

Оттогава отношенията между Нехлюдов и Катюша се измениха и се установиха ония особени отношения, каквито има между невинен младеж и също тъй невинно момиче, увлечени един в друг.

Щом Катюша влезеше в стаята или дори още отдалеч Нехлюдов видеше бялата й престилка, като че всичко за него се огряваше от слънце, всичко ставаше по-интересно, по-весело, по-значително, животът ставаше радостен. Същото изпитваше и тя. Но не само присъствието и близостта на Катюша действуваха така на Нехлюдов; за това беше достатъчно само съзнанието, че Катюша съществува, а за нея, че Нехлюдов съществува. Получеше ли Нехлюдов неприятно писмо от майка си, или съчинението му не вървеше, или изпаднеше в младежка безпричинна тъга, достатъчно беше да си спомни за Катюша и че ще я види, и всичко се разсейваше.

Катюша имаше много работа в къщи, но тя успяваше да свърши всичко и в свободното време четеше. Нехлюдов й даваше Достоевски и Тургенев, които той сам току-що бе прочел. Най-много й харесваше „Затишие“ от Тургенев. Разговаряха мимоходом, когато се срещнеха в коридора, по двора и понякога в стаята на старата горнична на лелите Матрьона Павловна, с която Катюша живееше и в чиято стаичка Нехлюдов идваше понякога да пие чай на прикуска^[1]. И тия разговори в присъствието на Матрьона Павловна бяха най-приятните. Когато бяха сами, разговорът им не вървеше. Очите им почваха да говорят нещо съвсем друго, много по-важно от това, което говореха устата, устните им се бърчеха, ставаше им някак неловко и те бързо се разделяха.

Тия отношение между Катюша и Нехлюдов продължиха през цялото време на неговото престояване у лелите. Лелите забелязаха тия отношения, уплашиха се и дори писаха за това в чужбина на княгиня Елена Ивановна, майката на Нехлюдов. Лелята Маря Ивановна се боеше да не би Дмитрий да започне връзка с Катюша. Но тя напразно се боеше: без сам да знае, Нехлюдов обичаше Катюша, както обичат невинните хора, и любовта му беше главната защита срещу падението и за него, и за нея. Той не само нямаше желание да я обладава физически, но изпадаше в ужас при мисълта за подобно отношение към нея. Напротив, страховете на поетичната Софя Ивановна да не би Дмитрий, като обикне момичето, при своя цялостен, решителен характер да реши да се ожени за него, без да го интересуват произходът и положението му, бяха много по-основателни.

Ако тогава Нехлюдов беше съзнал ясно любовта си към Катюша и особено ако бяха започнали тогава да го убеждават, че той не може и не бива да свързва съдбата си с това момиче, много лесно можеше да се случи със своята праволинейност той да реши, че няма никакви причини да не се ожени за която и да било девойка, стига само да я обича. Но лелите не му говореха за своите опасения и той си замина, без да осъзнае любовта си към Катюша.

Той беше убеден, че чувството му към Катюша е само една от проявите, които изпълваха тогава цялото му същество с чувство на радост от живота, споделяно от това мило, весело момиче. А когато заминаваше, и Катюша, застанала на прага до лелите, го изпращаше с черните си, пълни със сълзи леко разногледи очи, той почувствува все пак, че оставя нещо прекрасно, скъпо, което никога вече няма да се повтори. И му стана много мъчно.

— Сбогом, Катюша, благодаря ти за всичко! — каза той над шапчицата на Софя Ивановна, като сядаше в колата.

— Сбогом, Дмитрий Иванович! — каза тя с приятния си ласкав глас и като сдържаше сълзите си, които напълниха очите й, избяга в пруста, където можеше свободно да се наплаче.