Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XVI

Като се върна от черква, Нехлюдов разговаря с лелите си и за да се подкрепи, пийна по придобития в полка навик водка и вино, влезе в стаята си и веднага заспа облечен. Събуди го чукане по вратата. Разбрал по чукането, че е тя, той се изправи, като търкаше очи и се протягаше.

— Катюша, ти ли си? Влез? — каза той и стана.

Тя открехна вратата.

— Заповядайте на обяд! — каза тя.

Беше в същата бяла рокля, но без панделката на косите. Като го погледна в очите, тя просия, сякаш му беше съобщила нещо необикновено радостно.

— Веднага идвам — отвърна той, като грабна гребена, за да се среше.

Тя постоя един миг така. Той забеляза това, хвърли гребена и се приближи към нея. Но в същия миг тя бързо се обърна и се отдалечи с обикновените си леки и бързи стъпки по пътечката на коридора.

„Ей, че съм глупак! — каза си Нехлюдов. — Защо не я задържах!“ — и я настигна тичешком в коридора.

Какво искаше от нея, сам не знаеше. Но му се струваше, че когато тя влезе в стаята му, тогава трябваше да направи нещо, което всички правят в такива случаи, а той не го направи.

— Катюша, почакай — каза той.

Тя се обърна.

— Какво има? — каза, като се спря.

— Нищо, само…

Той направи усилие над себе си и като си спомни как постъпват в такива случаи всички хора, прегърна Катюша през кръста.

Тя се спря и го погледна в очите.

— Недейте, Дмитрий Иванович, недейте — изчервена до сълзи, каза тя и отстрани с грапавата си силна ръка ръката, която я прегръщаше.

Нехлюдов я пусна и за миг му стана не само неловко и срамно, но и отвратително за самия него. Той трябваше да повярва на себе си, но не можа да разбере, че тая неловкост и срам бяха най-добрите чувства на душата му, които напираха в него, напротив, реши, че тук говори глупостта му — че трябва да направи онова, което правят всички.

Той я догони още веднъж, прегърна я отново и я целуна по шията. Тази целувка вече съвсем не беше като ония две първи целувки: първата, несъзнателна, зад люляковия храст и втората — тая сутрин в черквата. Тази беше страшна и тя почувствува това.

— Какво правите! — извика тя с такъв глас, сякаш той беше разбил безвъзвратно нещо безкрайно скъпо, и избяга от него тичешком.

Той влезе в трапезарията. Облечените празнично лели, докторът и съседката стояха пред закуските. Всичко беше тъй обикновено, но в душата на Нехлюдов бушуваше буря. Той не разбираше нищо от онова, което му говореха, отговаряше не на място и мислеше само за Катюша, спомняйки си усещането от последната целувка, когато я настигна в коридора. Не можеше да мисли за нищо друго. Когато тя влизаше в стаята, без да я поглежда, той чувствуваше с цялото си същество присъствието й и трябваше да прави усилия над себе си, за да не я гледа.

След обяда той веднага отиде в стаята си и силно развълнуван, дълго ходи из нея, като се вслушваше в звуковете на къщата и очакваше стъпките й. Животинският човек, който живееше в него, сега не само надигна глава, но стъпка в краката си духовния човек, какъвто беше той при първото си идване и дори тая сутрин в черквата, и този страшен животински човек властвуваше сега сам в душата му. Макар че Нехлюдов не преставаше да дебне Катюша, този ден, той не успя нито веднъж да я срещне насаме. Навярно тя го отбягваше. Но вечерта се случи така, че тя трябваше да отиде в стаята редом с тая, която заемаше той. Докторът бе останал да нощува и Катюша трябваше да му постели леглото. Дочул стъпките й, Нехлюдов влезе след нея тихичко, със затаен дъх, като че се готвеше да извърши някакво престъпление.

Пъхнала ръце в чистия калъф и хванала двата края на възглавницата, тя се обърна към него и се усмихна, но не с весела и радостна усмивка както преди, а плахо и жално. Тази усмивка сякаш му казваше, че това, което прави, е лошо. Той се спря за миг. Още имаше възможност за борба. Макар и слабо, все още се чуваше гласът на истинската любов към нея, който му говореше за нея, за нейните чувства, за нейния живот. Другият глас пък казваше: гледай да не пропуснеш своето наслаждение, своето щастие. И този втори глас заглуши първия. Той пристъпи решително към нея. Овладя го страшно, неудържимо животинско чувство.

Без да я изпуска от прегръдките си, Нехлюдов я накара да седне на леглото и като чувствуваше, че трябва да направи още нещо, седна редом с нея.

— Дмитрий Иванович, миличък, моля ви се, пуснете ме! — говореше тя с жаловит глас. — Матрьона Павловна иде! — извика тя, като се изтръгна, и наистина някой идеше към вратата.

— Тогава ще дойда при тебе нощес — продума Нехлюдов. — Нали си сама?

— Какво говорите! За нищо на света! Не бива! — говореше тя само с устата си, но цялото й развълнувано, смутено същество говореше друго.

Беше наистина Матрьона Павловна.

Тя влезе в стаята с одеяло в ръка и като погледна с укор Нехлюдов, сърдито се скара на Катюша, че е взела друго одеяло.

Нехлюдов излезе мълком. Дори не му беше срамно. Той видя по израза на лицето на Матрьона Павловна, че го осъждаше, и бе права, че го осъжда, той знаеше, че това, което прави, е лошо, но животинското чувство, освободило се от предишното чувство на хубава любов към Катюша, го беше завладяло и властвуваше само, без да признава нищо друго. Той знаеше сега какво трябва да прави за задоволяване на чувството си и търсеше начин да го направи.

Цялата вечер той не беше на себе си: ту отиваше при лелите, ту се връщаше в стаята си или излизаше на прага и мислеше само едно: как да я види сама; тя пак го избягваше, а и Матрьона Павловна се мъчеше да не я изпуща из очи.