Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXXVII

Маслова дълго не можа да заспи тази нощ, лежеше с отворени очи, загледана във вратата, която дъщерята на псалта закриваше при шаренето си назад-напред, и слушайки сумтенето на червенокосата, мислеше.

Мислеше си тя, че за нищо на света няма да се ожени за някой каторжник в Сахалин, а ще се нареди някак другояче. С някой от началниците, с писаря, дори с надзирателя, дори с помощника му. Те си умират за това. „Само да не отслабна. Инак съм загубена.“ И тя си спомни как я гледаше защитникът, как я гледаше председателят и как я гледаха случайните и нарочно минаващи край нея хора в съда. Спомни си как при едно посещение в затвора Берта й разказа, че оня студент, когото тя обичаше, докато живееше у Китаева, идвал при тях, питал за нея и много я съжалявал. Спомни си за сбиването с червенокосата и я съжали, спомни си хлебаря, който й изпрати една кифла повече. Спомни си много неща, не си спомни само за Нехлюдов. За детинството и младостта си, особено за любовта си с Нехлюдов тя не си спомняше никога. Това беше твърде тежко. Тия спомени лежаха непокътнати, нейде дълбоко в душата й. Дори никога не сънуваше Нехлюдов. Днес в съда тя не бе го познала не толкова затова, че когато го видя за последен път, той беше военен, без брада, с малки мустачки и макар и с ниска, но гъста къдрава коса, а сега вече беше възрастен наглед човек с брада — колкото затова, че никога не мислеше за него. Тя бе погребала всички спомени за миналото си с него в оная ужасна тъмна нощ, когато той се връщаше от войската и не се отби при лелите.

До тази нощ, докогато се надяваше, че той ще се отбие, на нея не само не й беше тежко от детето, което носеше под сърцето си, но тя често учудено се умиляваше от меките му, понякога поривисти движения в себе си. Но след тая нощ всичко стана друго. И бъдещото дете стана само една пречка.

Лелите чакаха Нехлюдов, молеха го да се отбие, но той телеграфира, че не може, защото трябвало да бъде в Петербург в определен ден. Като разбра това, Катюша реши да иде на станцията, за да го види. Влакът минаваше в два часа през нощта. Катюша помогна на госпожиците да си легнат и като уговори дъщерята на готвачката Машка да отиде с нея, обу старите си обувки, забради се с кърпа, постъкми се и изтича към станцията.

Беше тъмна есенна, дъждовна, ветровита нощ. Дъждът ту почваше да шиба с топли едри капки, ту преставаше. В полето под краката не се виждаше път, а в гората беше черно като в пещ и Катюша, макар да знаеше добре пътя, се изгуби в гората и стигна на малката станция, където влакът стоеше три минути, не както предполагаше, навреме, а след втория звънец. Като изскочи на перона, Катюша веднага го видя в първокласния вагон. Тоя вагон беше особено ярко осветен. На кадифените канапета стояха един срещу друг двама офицери без мундири и играеха карти. На масичката до прозореца горяха дебели свещи, по които восъкът се беше стекъл. В опънат брич и бяла рубашка, той седеше на ръчката на канапето, облакътен на облегалката, и се смееше на нещо. Щом го позна, тя потропа с премръзнала ръка на прозореца. Но тъкмо в тоя миг удари третият звънец и влакът бавно тръгна, отначало назад, а после един след друг вагоните почнаха да се нижат напред. Единият от играчите стана с картите в ръце и се загледа през прозореца. Тя потропа още веднъж и допря лице до стъклото. В тоя миг се поклати и потегли и вагонът, пред който стоеше тя. Тя тръгна с него, като гледаше в прозореца. Офицерът искаше да свали стъклото, но не можеше. Нехлюдов стана и като отстрани офицера, почна да го спуща. Влакът усили хода си. Катюша вървеше с бързи крачки, без да изостава, но влакът тръгна още по-бързо и в същия миг, когато прозорецът се отвори, кондукторът я блъсна и скочи във вагона. Тя изоставаше, но все още тичаше по мокрите дъски на перона, после перонът се свърши и девойката едва се задържа да не падне на земята, тичайки надолу по стъпалата. Тя тичаше, но първокласният вагон беше вече далече напред. Край нея тичаха второкласните вагони, после още по-бързо запрепускаха третокласните, но тя все още продължаваше да тича. Когато изфуча последният вагон с фенер отзад, тя беше вече зад помпата, вън от гарата, и вятърът връхлетя върху нея, като смъкваше кърпата от главата й и залепваше от едната й страна дрехите към краката й. Вятърът отнесе кърпата й, но тя все тичаше.

— Леличко Михайловна! — викаше момиченцето, което едва я настигаше. — Изгубихте кърпата си!

„Той седи в осветения вагон, на кадифеното канапе, шегува се, пие, а аз стоя тук, в калта, в тъмнината, под дъжда и вятъра — стоя и плача“ — помисли Катюша, спря се, отметна назад глава, хвана се с две ръце и зарида.

— Замина! — извика тя.

Момиченцето се изплаши и обви ръце около мокрите дрехи.

— Леличко, да си вървим!

„Ще мине влакът, ще се хвърля под вагона и свършено“ — мислеше през това време Катюша, без да отговаря на момиченцето.

Реши, че така ще направи. Но както става винаги в първия миг на затишие след вълнението, детето — неговото дете, което беше в нея, трепна изведнъж, блъсна се и плавно се изтегна, и пак заудря с нещо тънко, нежно и остро. И изведнъж всичко онова, което до преди минута тъй много я мъчеше, че й се струваше невъзможно да живее, всичката й злоба против него и желанието да му отмъсти макар и със смъртта си, всичко това изведнъж се отдалечи. Тя се успокои, оправи се, върза кърпата на главата си и бързо тръгна към къщи.

Измъчена, мокра, кална, тя се върна в къщи и от тоя ден у нея започна оня душевен обрат, поради който тя бе станала това, което беше сега. След тая страшна нощ тя престана да вярва в доброто. Преди сама вярваше в доброто и в това, че хората вярват в него, но след тая нощ се убеди, че никой не вярва в това и че всичко, което говорят за бога и доброто, го правят само за да мамят хората. Тоя, когото тя обичаше и който я обичаше — тя знаеше това, — я захвърли, след като й се наслади, като се подигра с чувствата й. А той беше най-добрият от всички хора, които тя познаваше. Всички останали бяха още по-лоши. И всичко, което ставаше с нея, потвърждаваше това на всяка крачка. Лелите му, набожни бабички, я изпъдиха, когато не можеше вече да им работи като преди. Всички хора, с които се свързваше — жените — се стремяха да спечелят чрез нея пари, мъжете, като се почне от стария пристав и се свърши с тъмничните надзиратели, гледаха на нея като на предмет за удоволствие. И никой не признаваше нищо друго на света, освен удоволствието, именно това удоволствие. В това още повече я убеди старият писател, с когото тя се събра на втората година от своя свободен живот. Той й казваше направо, че в това — той го наричаше поезия и естетика — се състои цялото щастие.

Всички живееха само за себе си, за свое удоволствие, и всички думи за бога и доброто бяха измама. И да се повдигаше понякога въпрос защо всичко на света е устроено тъй лошо, че всички правят един другиму зло и всички страдат, трябваше да не се мисли за това. Станеше ли й скучно — попуши или пийне малко, или — което беше най-доброто — прекара някой и друг час с мъж — и всичко минаваше.