Лев Толстой
Възкресение (72)

XIII

Със замряло сърце и ужас пред мисълта в какво състояние ще намери днес Маслова и пред оная тайна, която имаше за него и в нея, и в онова сборище от хора, каквото беше в затвора — Нехлюдов позвъни на главния вход и попита излезлия при него надзирател за Маслова. Надзирателят направи справка и каза, че тя е в болницата. Нехлюдов се отправи към болницата. Добродушното старче, болничният пазач, веднага го пусна и като разбра кого иска да види, насочи го към детското отделение.

В коридора пред Нехлюдов излезе млад доктор, цял пропит с карболова киселина — и го попита строго какво обича. Този доктор правеше различни отстъпки на затворниците и затова постоянно влизаше в неприятни спречквания с началството на затвора и дори с главния лекар. От страх да не би Нехлюдов да иска от него нещо незаконно и освен това, за да покаже, че за никого не прави изключение, той се престори на сърдит.

— Тук няма жени, тук е детско отделение — каза той.

— Знам, но тук има една изпратена от затвора болногледачка.

— Да, има две. Какво обичате?

— Аз съм близък на едната от тях, на Маслова — каза Нехлюдов, — и искам да я видя. Отивам в Петербург да подам касационна жалба по нейното дело. И исках да й предам ей това. То е само фотографска снимка — каза Нехлюдов, като извади от джоба си плик.

— Защо не, това може — каза докторът, омекнал, и като се обърна към бабата в бяла престилка, каза й да извика болногледачката-затворничка Маслова. — Не искате ли да поседнете или поне да минете в приемната?

— Благодаря ви — каза Нехлюдов и възползуван от благоприятната за себе си промяна у доктора, попита го дали са доволни в болницата от Маслова.

— Нищо, не работи лошо, като се вземат пред вид условията, при които е живяла — каза докторът. — Впрочем ето я и нея.

От една врата излязоха бабата-болногледачка и след нея Маслова. Тя беше в бяла престилка върху раираната арестантска дреха; на главата й имаше забрадка, която скриваше косите й. Като видя Нехлюдов, тя пламна, спря се някак в нерешителност, после се намръщи и свела очи, с бързи крачки тръгна към него по пътеката на коридора. Приближила се до Нехлюдов, тя искаше да не му подаде ръка, после му подаде и още повече се изчерви. Нехлюдов не беше я виждал след оня разговор, когато тя се извиняваше за сприхавостта си, и сега очакваше да я намери същата като тогава. Но днес тя беше съвсем друга, в израза на лицето й имаше нещо ново: сдържано, срамежливо и както се стори на Нехлюдов, недоброжелателно към него. Той й каза същото, което каза на доктора, че отива в Петербург, и й подаде плика с фотографията, която беше донесъл от Паново.

— Намерих я в Паново, стара фотография, може би ще ви бъде приятно. Вземете я.

Дигнала черни вежди, тя го погледна учудено с разногледите си очи, като че питаше: защо е това? — и мълком взе плика и го скри под престилката.

— Видях там леля ви — каза Нехлюдов.

— Видяхте ли я? — каза тя равнодушно.

— Добре ли ви е тук? — попита Нехлюдов.

— Нищо, добре е — каза тя.

— Не е ли много трудно?

— Не, нищо. Още не съм свикнала.

— Радвам се за вас. Все е по-добре, отколкото там.

— Къде там? — каза тя и лицето й пламна.

— Там, в затвора — побърза да каже Нехлюдов.

— Защо по-добре? — попита тя.

— Тук хората са, мисля, по-добри. Няма такива като там.

— И там има много добри хора — каза тя.

— За Меншови ходатайствувах и се надявам, че ще ги освободят — каза Нехлюдов.

— Дай боже, такава чудесна бабичка — каза тя, като повтори пак своята характеристика за бабичката и леко се усмихна.

— Днес заминавам за Петербург. Вашето дело скоро ще се гледа и аз се надявам, че присъдата ще се отмени.

— Дали ще се отмени, или няма да се отмени, сега е все едно — каза тя.

— Защо — сега?

— Тъй — каза тя, като го погледна крадешком въпросително в лицето.

Нехлюдов разбра тия думи и този поглед в смисъл, че тя иска да знае дали държи на решението си, или е приел отказа й и го е променил.

— Не знам защо ви е все едно — каза той. — Но за мен наистина е все едно — дали ще ви оправдаят, или не. Във всеки случай готов съм да направя това, за което ви говорих — каза той решително.

Тя вдигна глава и черните й разногледи очи се спряха върху лицето му и покрай него и цялото й лице просия от радост. Но тя каза съвсем не онова, което говореха очите й.

— Напразно си разправяте — каза тя.

— Казвам, за да го знаете.

— За това всичко е казано и няма какво да се говори — каза тя, като сдържаше с мъка усмивката си.

От болничната стая се чу шум. Чу се детски плач.

— Май че ме викат — каза тя, като се огледа неспокойно.

— Е, тогава довиждане — каза той.

Тя се престори, че не е забелязала протегнатата ръка и се обърна, без да я стисне, и като се мъчеше да скрие тържеството си, с бързи крачки отмина по пътечките на коридора.

„Какво става с нея? Какво мисли тя? Какво чувства? Дали иска да ме изпита, или наистина не може да ми прости? Дали не може да ми каже всичко, което мисли и чувствува, или не иска? Дали се е смекчила, или озлобила?“ — питаше се Нехлюдов и нищо не можеше да си отговори. Едно знаеше той — именно, че тя се е изменила и в нея ставаше важна за душата й промяна, и тази промяна го свързваше не само с нея, но и с онова, в името на което ставаше тази промяна. И тъкмо това свързване го довеждаше до радостно възбудено и умилно състояние.

Като се върна в стаята, където имаше осем детски креватчета, по нареждане на сестрата Маслова почна да сменя чаршафите, но протегнала се много напред с чаршафа, се подхлъзна и едва не падна. Момчето, вече на оздравяване, с превръзка на врата, се засмя и Маслова не можа повече да се сдържи, седна на края на леглото и се закикоти с такъв висок и заразителен смях, че някои деца също се засмяха, а сестрата й извика сърдито:

— Какво грачиш? Да не мислиш, че се намираш там, отдето си дошла? Върви да донесеш яденето.

Маслова млъкна и като взе таблата, отиде, където я пращаха, но като се спогледаха с превързаното момче, на което беше забранено да се смее, пак прихна. Няколко пъти през деня, щом останеше сама, Маслова изваждаше снимката от плика и й се любуваше, но едва вечерта след дежурството, останала сама в стаичката, където спяха двете с дежурната, Маслова извади съвсем фотографията от плика и дълго, неподвижно гледа избелялата, пожълтяла снимка, като милваше с очи всяка подробност: и лицата, и дрехите, и стълбичката на балкона, и храстите, на чийто фон стояха фотографирани тя и той, и лелите — и не можеше да се налюбува, особено на себе си, на младото си, хубаво лице с надвиснали над челото къдрици. Тя тъй бе се загледала, че не забеляза кога другарката й болногледачка влезе в стаята.

— Какво е това? Той ли ти я даде? — попита дебелата, добродушна болногледачка, като се навеждаше над фотографията. — Ти ли си това!

— Че кой друг? — усмихната каза Маслова, като гледаше другарката си в лицето.

— А този кой е? Той ли е? А това да не е майка му?

— Леля му. Но нима не ме позна? — питаше Маслова.

— Къде ще те позная? До утре да гледам, няма да те позная. Съвсем друга си на лице. Та сигурно десетина години са минали от тогаз!

— Не години, а цял живот — каза Маслова и изведнъж оживлението изчезна. Лицето й стана мрачно и една бръчка се вряза между веждите.

— Че какво, сигурно животът „там“ е бил лек.

— Да, лек! — повтори Маслова, като закри очи и поклати глава. — По-лошо от затвор!

— Защо тъй?

— Ей тъй! От осем часа вечерта до четири сутринта. И това всеки ден.

— Но защо не бягат?

— Искат да бягат, но няма как. Но какво ще говорим — извика Маслова, скочи, захвърли фотографията в чекмеджето на масичката и едва сдържайки сълзите си на озлобление, избяга в коридора, като хлопна вратата. Като гледаше фотографията, тя се чувствуваше такава, каквато беше на нея, и мечтаеше за това колко щастлива беше тогава и още можеше да бъде щастлива с него сега. Думите на другарката й спомниха онова, което беше сега, и онова, което беше там — спомниха й всичкия ужас на оня живот, който тя тогава смътно чувствуваше, но не си позволяваше да осъзнае. Едва сега тя си спомни живо всички ония ужасни нощи и особено една на заговезни, когато очакваше студента, който й обеща да я отведе. Спомни си тя как в отворена, заляна с вино червена копринена рокля, с червена кордела в разрошените коси, измъчена и отслабнала, и опиянена, като изпрати гостите към два часа през нощта, седна в паузите на танците при слабата кокалеста пъпчива пианистка, която акомпанираше на цигуларя, и почна да й се оплаква за тежкия си живот, и как пианистката също разказваше, че не е доволна от положението си и иска да го промени, и как при тях дойде Клара, и как и трите решиха изведнъж да скъсат с тоя живот. Мислеха, че тая нощ вече свършва и се готвеха да се разотиват, когато изведнъж в антрето зашумяха пияни гости. Цигуларят засвири ритурнел, пианистката задрънка на пианото акомпанимента на весела руска песен за първата фигура на кадрила; мъничко, запотено, смърдящо на вино и заекващо старче с бяла вратовръзка и фрак, който сне при втората фигура, я хвана, а другият — шишко, с брада, също във фрак (те идваха от някакъв бал), прегърна Клара и дълго се въртяха, танцуваха, викаха, пиха… И тъй минаха година, две, три. Как да не се измени! И причината за това беше все той. И изведнъж в нея кипна пак предишната озлобеност към него, искаше й се да му се кара, да го кори. Съжаляваше, че днес изпусна случая да му каже още веднъж, че го познава и че няма да му се поддаде, няма да му позволи да я използува духовно, както я беше използувал физически; няма да му позволи да я направи обект на своето великодушие. И за да притъпи някак това мъчително чувство на съжаление към себе си и на безполезен укор към него, й се прииска да пие. И тя не би сдържала думата си и би пила, ако беше в затвора. Но тук алкохол можеше да се намери само у фелдшера, а тя се боеше от фелдшера, защото той я задиряше. А отношенията с мъже й бяха противни. Като постоя на пейката в коридора, тя се върна в стаичката и без да отговаря на другарката си, дълго плака над погубения си живот.