Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

VI

Особено обикна Нехлюдов отиващия на каторга със същата група, към която беше причислена Катюша, охтичав младеж Крилцов. Нехлюдов се запозна с него още в Екатерининбург и после при пътуването го вижда няколко пъти и разговаря с него. Веднъж през лятото, при една почивка, Нехлюдов прекара с него почти целия ден и Крилцов, увлечен в разговор, му разправи историята си и как бе станал революционер. Историята му до затвора беше много кратка. Баща му, богат помешчик от южните губернии, умрял, когато той бил още дете. Той бил единствен син и го възпитавала майка му. Учил се леко и в гимназията, и в университета и свършил като първенец математическия факултет. Предлагали му да остане в университета и да замине за чужбина. Но той отлагал. Имал си момиче, което обичал, и се готвел за женитба и за земска дейност. Всичко му се искало, но на нищо не се решавал. В това време университетските му другари му поискали пари за общото дело. Той знаел, че това общо дело е революционно дело, от което той тогава никак не се интересувал, но от другарско чувство и от самолюбие — да не помислят, че се бои — дал пари. Тия, които взели парите, били арестувани; намерили бележката, от която узнали, че парите са дадени от Крилцов; арестували го, затворили го най-напред в участъка, а после в затвора.

— В затвора, където ме пратиха — разказваше Крилцов на Нехлюдов (той седеше с хлътналите си гърди на високия нар, облакътен на коленете си, и само понякога поглеждаше Нехлюдов с бляскавите си, трескави, хубави, умни и добродушни очи), — в тоя затвор не беше много строго; ние не само се свързвахме с тропане, но и ходехме по коридора, разговаряхме, деляхме си провизиите, тютюна и вечер дори пеехме в хор. Аз имах хубав глас. Да. Ако не беше майка ми — тя много страдаше, — щеше да ми бъде по-добре в затвора, дори приятно и много интересно. Между другото тук се запознах със знаменития Петров (после той си преряза вените със стъкло в крепостта) и с някои други. Но аз не бях революционер. Запознах се също с двама съседи по килия. Те били арестувани по едно и също дело с полските прокламации и били съдени за опит да избягат, когато ги карали към гарата. Единият беше поляк, Лозински, другият — евреин — на име Розовски. Да. Този Розовски беше още момче. Той казваше, че е на седемнайсет, но на вид беше около петнайсетгодишен. Слабичък, мъничък, с блестящи черни очи, жив и както всички евреи много музикален. Гласът му още мутираше, но той пееше чудесно. Да. В мое присъствие ги отведоха в съда. Отведоха ги сутринта. Вечерта се върнаха и разправиха, че ги осъдили на смърт. Никой не очакваше това. Толкова дребна беше простъпката им — само се опитали да избягат от конвоя и дори никого не ранили. И при това тъй неестествено беше да се убие такова дете като Розовски. И ние всички в затвора решихме, че това е само за сплашване и че присъдата няма да бъде утвърдена. Отначало се поразвълнувахме, но после се успокоихме и животът си тръгна по старому. Да. Само че една вечер идва на вратата ми пазачът и тайнствено съобщава, че са дошли дърводелци, издигат бесилка: отначало не разбрах — какво има, каква бесилка? Но пазачът-старик беше тъй развълнуван, че като го погледнах, разбрах, че е за нашите двама. Исках да почукам, да се свържа с другарите, но се боях те да не чуят. Другарите също мълчаха. Очевидно всички знаеха. В коридора и килиите цялата вечер цареше мъртва тишина. Не хлопахме и не пеехме. Към десет часа пазачът пак дойде при мен и каза, че довели палач от Москва. Каза и си излезе. Почнах да го викам да се върне. Изведнъж чувам — Розовски ме вика от килията си през коридора: „Какво има? Защо го викате?“ Казах, че уж ми носел тютюн, но той като че се досети и почна да ме пита защо не пеем. И защо не си чукаме? Не помня какво му казах и побързах да се отдръпна, за да не говоря с него. Да. Беше ужасна нощ. Цялата нощ се вслушвах във всички звуци. Изведнъж призори чувам — отваря се вратата на коридора и влиза някой, мнозина. Застанах до шпионката. В коридора гореше лампа. Пръв мина директорът. Беше дебел, наглед самоуверен, решителен човек. Загубил ума и дума: бледен, омърлушен, уплашен. След него помощник-директорът — намръщен, с решителен вид; зад тях — караулът. Минаха край моята врата и се спряха пред съседната килия. И чувам — помощникът вика с някакъв странен глас: „Лозински, ставайте, облечете си чисти дрехи.“ Да. После чувам: вратата изскърца, влязоха вътре, после чувам стъпките на Лозински: тръгна към обратната страна на коридора. А виждах само директора. Стои бледен и закопчава и откопчава копчето и дига рамене. Да. Изведнъж се дръпна, като че се плаши от нещо. Лозински мина край него и приближи до вратата ми. Красив момък беше, знаете, оня хубав полски тип: широко, право чело с шапка от руси къдрави тънки коси, хубави сини очи. Такъв цъфтящ, сочен, здрав момък беше. Той се спря пред шпионката на моята врата, тъй че виждах цялото му лице. Страшно, хлътнало, сиво лице. „Крилцов, имате ли цигари?“ Исках да му подам, но помощник-директорът, сякаш от страх да не закъснеят, издърпа табакерата си и му подаде. Той взе една цигара, помощник-директорът драсна кибрит. Почна да пуши и някак се замисли. После като че си спомни нещо и почна да говори: „И жестоко, и несправедливо. Не съм извършил никакво престъпление. Аз…“ Върху бялата му млада шия, от която не можех да откъсна очи, нещо трепна и той спря. Да. В това време чувам, че Розовски от коридора нещо крещи с тънкия си еврейски глас. Лозински хвърли угарката и се отдалечи от вратата. И пред шпионката се появи Розовски. Детското му лице с влажни, черни очи беше червено и потно. Той също беше в чисти дрехи и панталоните му бяха твърде широки, та той все ги дърпаше нагоре с двете си ръце и цял трепереше. Приближи жалкото си лице към моята шпионка: „Анатолий Петрович, нали докторът ми предписа гръден чай? Не съм добре, ще пийна още гръден чай.“ Никой не отговаряше и той гледаше въпросително ту мен, ту директора. Какво искаше да каже с това, не можах да разбера. Да. Изведнъж помощник-директорът доби строг вид и пак извика с някакъв креслив глас: „Какви са тия шеги? Да вървим!“ Розовски очевидно не можеше да разбере какво го очаква и някак забързан тръгна, почти изтича пред всички в коридора. Но след това се опъна — чувах пронизителния му глас и плач. Започна боричкане, тропот на крака. Той крещеше пронизително и плачеше. Все по-далеч и по-далеч — вратата на коридора издрънча и всичко утихна… Да. Тъй ги обесиха. Задушили ги с въжетата и двамата. Друг един пазач гледал и ми разказваше, че Лозински не се съпротивявал, но Розовски дълго се борил, тъй че просто го домъкнали до бесилката и насила му вкарали главата в примката. Да. Тоя пазач беше глупавичък момък. „Казваха ми, господарю, че е страшно. А то не било страшно. Увиснаха — и само два пъти направиха ей тъй с раменете. — Той показа как конвулсивно се вдигнали и отпуснали раменете. — После палачът дръпна въжето, за да може, значи, клупът да се затегне по-добре, и готово: и вече не трепнаха.“ Не било никак страшно — повтори Крилцов думите на пазача и искаше да се усмихне, но вместо усмивка се разрида.

След това дълго мълча, като дишаше тежко и преглъщаше напиращите в гърлото му ридания.

— Оттогава станах революционер. Да — каза той, след като се успокои, и довърши накратко историята си.

Той бил от партията на народоволците и дори стоял начело на дезорганизационната група, чиято цел била така да тероризира правителството, че то само да се откаже от властта и да призове народа. След излизането си от затвора той пътувал ту до Петербург, ту до чужбина, ту до Киев, ту до Одеса и навсякъде успявал. Но човекът, на когото напълно се осланял, го предал. Арестували го, съдили го, държали го в затвора две години и го осъдили на смърт, която заменили с доживотна каторга.

В затвора се разболял от охтика и сега, в условията, в които се намираше, оставаха му очевидно едва няколко месеца живот, и той знаеше това и не се разкайваше за всичко, което беше вършил, а казваше, че ако имал още един живот, щял да го жертвува за същото — за разрушаване на този ред на нещата, в който беше възможно това, което беше видял.

Историята на този човек и сближението с него обясниха на Нехлюдов много от онова, което той по-рано не разбираше.