Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXXV

Шествието беше тъй дълго, че едва когато предните вече се скриха от очите, каруците с торбите и слабите потеглиха. Когато каруците потеглиха, Нехлюдов седна във файтона, който го чакаше, и каза на коларя да догони групата, за да види дали няма познати затворници сред мъжете и после, като намери между жените Маслова, да я попита дали е получила изпратените й неща.

Стана много горещо. Вятър нямаше и дигнатият от хиляда крака прах се носеше през всичкото време над затворниците, които се движеха по средата на улицата. Затворниците вървяха с бърза крачка и слабото файтонджийско конче, с което пътуваше Нехлюдов, бавно ги изпреварваше. Редици след редици минаваха знатни същества със странен и страшен вид, с хиляди движещи се еднакво обути и облечени крака и в такт с крачките махаха свободната си ръка, сякаш за да се ободряват. Бяха толкова много и тъй еднообразни и поставени в такива особени, странни условия, че на Нехлюдов се струваше — това не са хора, а някакви особени, страшни същества. Това впечатление се наруши едва когато сред тълпата каторжници той позна затворника-убиец Фьодоров и между заточениците също познатия комик Охотин и още един скитник, който беше потърсил помощ от него. Почти всички затворници поглеждаха накриво към отминаващия ги кабриолет и към седналия в него господин, който се вглеждаше в тях. Фьодоров махна с глава, за да покаже, че е познал Нехлюдов. Охотин намигна с око. Но нито единият, нито другият поздравиха, считайки това за забранено. Като се изравни с жените, Нехлюдов веднага позна Маслова. Тя вървеше във втората редица на жените. На края вървеше почервеняла, късокрака, черноока безобразна жена със затъкнат халат под пояса; беше Хубавелка. До нея вървеше някаква бременна жена, която с мъка влачеше крака, а третата беше Маслова. Тя носеше торбата на рамо и гледаше право пред себе си. Лицето й беше спокойно и решително. Четвърта в редицата до нея крачеше бодро млада хубава жена в къс халат и с вързана по селски забрадка — тя беше Федося. Нехлюдов слезе от кабриолета и се приближи към крачещите жени, за да попита Маслова за вещите и как се чувствува; но конвойният подофицер, който вървеше от тая страна на групата, забеляза веднага приближилия се и изтича към него.

— Не може, господине, забранено е — викаше той вървешком.

Като приближи и позна Нехлюдов (в затвора всички вече знаеха Нехлюдов), подофицерът дигна ръка към фуражката и спрял се пред Нехлюдов, каза:

— Сега не може. На гарата може, но тук не е позволено. Не изоставай, марш! — извика той на затворниците и въпреки горещината изтича бодро към мястото си с контешките си ботуши.

Нехлюдов се върна на тротоара и като заръча на файтонджията да върви след него, тръгна редом с групата. Дето и да минеше, групата навсякъде обръщаше внимание, в което имаше състрадание и ужас. Минаващите надничаха от екипажите и изпращаха затворниците с очи, докато ги изгубеха от погледа си. Пешеходците се спираха и гледаха учудено и уплашено страшното зрелище. Някои пристъпваха и даваха милостиня. Милостинята приемаха конвойните. Някои вървяха известно време след групата като хипнотизирани, но после се спираха и клатеха глави и изпращаха групата само с очи. От стълбища и врати изтичваха хора, като се викаха едни други, от прозорците се навеждаха други и неподвижно и мълчаливо гледаха страшното шествие. На един кръстопът групата попречи на една богата каляска да мине. На капрата седеше кочияш с лъскаво лице, с дебел задник, с редица копчета на гърба; в каляската, на задното седалище, седяха мъж и жена: жената — слаба и бледа, със светла шапчица, с пъстър чадър, а мъжът — с цилиндър и светло контешко палто. Срещу тях седяха децата им: красиво облечено, свежо като цвят момиченце с разпуснати руси коси, също с пъстро чадърче, и осемгодишно момченце с дълга слаба шия и стърчащи ключици, в матроска шапка с дълги ленти. Бащата се караше сърдито на кочияша, че не е изпреварил навреме задържалата ги група, а майката се взираше с погнуса и се мръщеше, като се закриваше от слънцето и праха с копринения чадър, който беше навела съвсем близо до лицето си. Кочияшът с дебелия задник се мръщеше сърдито, слушайки несправедливите укори на господаря си, който сам му беше казал да кара по тази улица, и с усилие задържаше нетърпеливите лъскави, изпотени под оглавниците и по шията врани жребци.

Стражарят искаше от все сърце да услужи на стопанина на богатата каляска и да го пусне, като спре затворниците, но чувствуваше, че в това шествие има някаква мрачна тържественост, която не биваше да се наруши дори и заради такъв богат господин. Той само дигна ръка към козирката в знак на уважение към богатството и строго гледаше затворниците, сякаш обещаваше да защити от тях във всеки случай хората в каляската. Тъй че каляската трябваше да изчака минаването на цялото шествие и тръгна едва когато изтрополи и последната каруца с торби и насядали върху нея затворнички, между които истеричната жена, затихнала за малко, при вида на богатата каляска отново започна да вие и ридае. Едва тогава кочияшът дръпна леко поводите и враните коне затракаха подкови по паважа, като понесоха меко олюляващата се на гумените си шини каляска към дачата, където отиваха да се веселят мъжът, жената, момичето и момчето с тънката шия и стърчащи ключици.

Нито бащата, нито майката дадоха на момичето и момчето обяснение за това, което видяха, тъй че децата трябваше сами да разрешават въпроса за смисъла на това зрелище.

Момиченцето, вземайки пред вид израза на лицето на баща си и майка си, разреши въпроса така, че това бяха хора съвсем различни от неговите родители и техните познати; че това бяха лоши хора и затова с тях трябва да се постъпва именно така, както постъпваха. И затова на момиченцето му беше само страшно и то се зарадва, когато тия хора се изгубиха от очите му.

Но момчето с дългата слаба шия, което гледаше шествието от затворници, без да мигне и да снеме очи от тях, реши другояче въпроса. То знаеше твърдо, със сигурност, научило това непосредствено от бога, че тия хора бяха също такива, както и то самото, както и всички хора, и затова с тия хора беше извършено от някого нещо лошо, такова, което не бива да се прави, и му беше жал за тях, и то изпитваше ужас пред хората, които бяха оковани и обръснати, и пред ония, които ги бяха оковали и обръснали. И затова устните на момчето все повече и повече се издуваха и то правеше големи усилия да не заплаче, защото смяташе, че в такива случаи е срамно да се плаче.