Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXXI

Изпращането на групата, с която заминаваше Маслова, беше определено за 5 юли. За същия ден се приготви да тръгне след нея и Нехлюдов. В навечерието на заминаването му в града дойде сестрата на Нехлюдов с мъжа си, за да се види с брат си.

Сестрата на Нехлюдов, Наталия Ивановна Рагожинска, беше с десет години по-възрастна от брат си. Той расна отчасти под нейно влияние. Като момче тя го обичаше много, после пред самото й омъжване те се сближиха почти като равни: тя беше двадесет и пет годишно момиче, той — петнадесетгодишно момче. Тогава тя беше влюбена в покойния му приятел Николенка Иртенев. Те и двамата обичаха Николенка и обичаха в него и в себе си онова, което беше в тях добро и обединяващо всички хора.

След това и двамата се поквариха: той — от военната служба, от лошия си живот, тя — от женитбата си с човек, когото обикна чувствено, но който не само не обичаше всичко онова, което някога беше най-свято и скъпо за нея и за Дмитрий, но дори не го и разбираше и преписваше всички тия стремежи към нравствено съвършенство и служба на хората, с които тя беше живяла някога, само на понятното нему увлечение в самолюбието, на желанието да се покажат пред хората.

Рагожински беше човек без име и състояние, но много опитен служител, който с изкусно лавиране между либерализма и консерватизма, използувайки оная от двете насоки, която в дадено време и в даден случай даваше най-добри резултати за живота му, и главно с нещо особено, с което се харесваше на жените, направи относително бляскава съдийска кариера. Вече не много млад, той се запозна в чужбина с Нехлюдови, накара да се влюби в него Наташа, вече немладо момиче, и се ожени за нея почти против желанието на майката, която преценяваше този брак като mésalliance.[1] Макар и да скриваше това от себе си, макар и да се бореше с това чувство, Нехлюдов мразеше зет си. Беше му антипатичен с вулгарността на чувствата си, със самоуверената си ограниченост и главно антипатичен му беше заради сестра му, която можеше да обича тъй страстно, егоистично, чувствено тази бедна натура и за угода на мъжа си можеше да заглуши всичко онова хубаво, което носеше в себе си. За Нехлюдов беше винаги мъчително болно да мисли, че Наташа е жена на този космат, самоуверен човек с гланцовидна олисялост. Той дори не можеше да сдържа отвращението си към децата му. И всеки път, когато узнаваше, че тя се готви да става майка, изпитваше чувство, прилично на съболезнованието, че пак се е заразила с нещо лошо от този чужд на всички тях човек.

Рагожински дойдоха сами, без децата — имаха две деца, момче и момиче, — и отседнаха в най-хубавите стаи на най-добрия хотел. Наталия Ивановна веднага отиде в старата квартира на майка си, но като не намери брат си и научи от Аграфена Петровна, че той се е преместил в мобилирана стая, отиде там. В тъмния, с тежка миризма коридор, осветяван през деня с лампа, я посрещна мръсен слуга и й каза, че князът не е в къщи.

Наталия Ивановна пожела да влезе в стаята на брат си, за да му остави записка. Слугата я заведе.

Като влезе в двете му малки стаички, Наталия Ивановна ги разгледа внимателно. Във всичко видя познатата й чистота и акуратност, но и скромност на обстановката, съвсем нова за него, която я порази. На писалищната маса видя познатата й попивателна преса с бронзовото кученце; също с познатата й грижливост подредени папки и книжа, и писмените принадлежности, и томовете на наказателния закон, и английската книга на Хенри Джордж, и френската на Тард с познатия й крив голям нож от слонова кост в нея.

Като приседна на масата, тя му написа записка в която го молеше непременно да отиде при нея още днес; и поклащайки глава на това, което виждаше, се върна в хотела си.

По отношение на брат си Наталия Ивановна се интересуваше сега от два въпроса: от женитбата му с Катюша, за която бе чувала в своя град, тъй като всички говореха за това, и от това, че беше раздал земята си на селяните, което също беше известно на всички и на мнозина се виждаше нещо политическо и опасно. Женитбата за Катюша от една страна се харесваше на Наталия Ивановна. Тя се любуваше на тази решителност, виждаше в това него и себе си, каквито те двамата бяха в ония хубави времена преди омъжването й, но заедно с това я обземаше ужас при мисълта, че брат й се жени за такава ужасна жена. Последното чувство беше по-силно и тя реши да му повлияе, доколкото е възможно, и да го въздържи, макар да знаеше, че е мъчно.

Другото — раздаването на земята на селяните — не беше тъй близко до сърцето й; но мъжът й се възмущаваше много от това и искаше от нея да повлияе на брат си. Игнатий Никифорович казваше, че такава постъпка е връх на неблагоразумието, лекомислието и гордостта, че такава постъпка може да се обясни — ако има някаква възможност да се обясни — само с желанието да изпъкне, да се похвали, да предизвика разговори за себе си.

— Какъв смисъл има раздаването на земята на селяните, когато ще заплащат сами на себе си? — казваше той. — Ако е искал да направи това, можел е да им я продаде чрез земеделската банка. Това би имало смисъл. Изобщо това е постъпка, граничеща с ненормалност — казваше Игнатий Никифорович, мислейки вече за опекунство, и искаше от жена си да поговори сериозно с брат си за това му чудновато намерение.

Бележки

[1] Неравен брак (фр.).