Лев Толстой
Възкресение (89)

XXX

Можеше да изпратят Маслова с първата заминаваща група и затова Нехлюдов се готвеше за път. Но толкова много работа имаше, че струваше му се, колкото и свободно време да имаше, никога нямаше да я свърши. Сега беше точно обратно на преди. Преди трябваше да измисля какво да прави и центърът на всяко нещо беше винаги един и същ — Дмитрий Иванович Нехлюдов; а между това, макар че всичко в живота се съсредоточаваше тогава върху Дмитрий Иванович, всички работи бяха скучни. Сега всички работи засягаха други хора, а не Дмитрий Иванович, и всички бяха интересни и увлекателни, въпреки че нямаха свършване.

Нещо повече, по-рано различните работи винаги предизвикваха досада и раздразнение у Дмитрий Иванович; а тия чужди работи сега повечето пъти предизвикваха радостно настроение.

Работите, които занимаваха в това време Нехлюдов, се разделяха на три; той сам с присъщия му педантизъм ги раздели така и ги сложи съответно в три папки.

Първата грижа засягаше Маслова и подпомагането й. Тази работа сега се състоеше в ходатайства за поддържането на подадената до височайшата особа молба и в приготовления за пътуването в Сибир.

Втората грижа беше за уреждане на именията. В Паново земята беше дадена на селяните срещу плащане на рента за общите им селски нужди. Но за да се узакони тази сделка, трябваше да се напишат и подпишат споразумение и завещание. А в Кузминско работата си оставаше още така, както бе наредил той сам, тоест, че парите от земята трябва да получава той, но трябваше да се определят сроковете и да се реши колко ще взема от тия пари за себе си и колко ще оставя в полза на селяните. Като не знаеше какви разходи му предстоят при заминаването му за Сибир, не се решаваше още да се лиши от този доход, макар че беше го намалил наполовина.

Третата грижа беше помагане на затворниците, които все по-често и по-често се обръщаха към него.

Отначало, щом имаше допир със затворници, които се обръщаха към него за помощ, той веднага се заемаше да ходатайствува за тях, в желанието си да облекчи участта им, но после се явиха толкова много просители, че той се почувствува в невъзможност да помогне на всеки от тях и неволно стигна до четвъртата грижа, която го занимаваше в последно време повече от всичко.

Тази четвърта грижа се състоеше в разрешаване на въпроса какво нещо е, защо и откъде се бе взело това странно учреждение, наречено углавен съд, чийто резултат беше тоя затвор, с чиито обитатели той отчасти бе се запознал, и всички ония затвори от Петропавловската крепост до Сахалин, където страдаха стотици, хиляди жертви на тоя чуден за него углавен закон.

От личните си отношения със затворниците, от разпитите на адвоката, затворническия свещеник, директора и от списъка на затворниците Нехлюдов дойде до заключение, че съставът на затворниците, на тъй наречените престъпници, се разделя на пет категории хора.

Първата категория са хора съвсем невинни, жертви на съдебна грешка, като мнимия подпалвач Меншов, като Маслова и други. Хората от тази категория не бяха много — според наблюденията на свещеника около седем процента, но положението на тия хора предизвикваше особен интерес.

Втората категория образуваха хора, осъдени за постъпки, извършени при изключителни обстоятелства, като озлобление, ревност, пиянство и други подобни, постъпки, които почти сигурно биха извършили при същите обстоятелства всички ония, които са ги съдили и наказали. Тая категория образуваха според наблюденията на Нехлюдов едва ли не повече от половината от всички престъпници.

Третата категория представляваха хората, наказани за това, че, според техните понятия, са вършили най-обикновени и дори добри постъпки, но такива, които по разбирането на чужди тям хора, автори на законите, се смятаха за престъпления. Към тая категория принадлежаха хората, тайно търгуващи с алкохол, контрабандиращите, косилите трева, събиралите дърва в големите частни и държавни гори. Към тия хора принадлежаха крадливите планинци и още невярващите хора, грабители на черквите.

Четвъртата категория представляваха хората, причислени към престъпниците само защото стояха по-горе от средното равнище на обществото. Такива бяха сектантите, такива бяха поляците, черкезите, въстанали за своята независимост, такива бяха и политическите затворници — социалистите и стачниците, осъдени за съпротива срещу властите. Процентът на тия хора, най-добрите от обществото, беше според наблюденията на Нехлюдов твърде голям.

Най-сетне петата категория съставяха хората, пред които обществото беше много по-виновно, отколкото те пред обществото. Това бяха хора изоставени, омаломощени от постоянен гнет и съблазни, като онова момче с чергите, и стотици други хора, които Нехлюдов виждаше в затвора и вън от него, чиито условия на живот като че систематично довеждат до нуждата от оная постъпка, която се нарича престъпление. Към тия хора принадлежаха според наблюденията на Нехлюдов твърде много крадци и убийци, с някои от които той има допир през това време. Към тия хора, опознал ги по-отблизо, той причисляваше и ония развратени, покварени хора, които новата школа нарича престъпни типове и чието съществуване в обществото се признава като главно доказателство за нуждата от углавния закон и наказанията. Тия тъй наречени покварени, престъпни, ненормални типове според Нехлюдов не бяха нищо друго, освен също такива хора, както и ония, пред които обществото е по-виновно, отколкото те пред обществото, но пред които обществото е виновно не непосредствено пред тях самите сега, а още от старо време е било виновно пред родителите и прадедите им.

Между тия хора специално в това отношение го порази рецидивистът-крадец Охотин, незаконен син на проститутка, възпитаник на нощните домове, очевидно до трийсетгодишна възраст несрещал никога хора с по-висока нравственост от стражарите и от младини попаднал в банда от крадци и заедно с това надарен с необикновен комичен дар, с който привличаше симпатиите на хората. Той молеше защита от Нехлюдов, а между това се присмиваше и на себе си, и на съдиите, и на затвора, и на всички закони, не само углавни, но и божии. Другият беше хубавецът Фьодоров, който беше убил и ограбил с ръководена от него банда един старик-чиновник. Той беше селянин, чийто баща пострадал, като му отнели къщата съвсем незаконно, който после бил войник и там пострадал, задето се влюбил в любовницата на офицера. Той беше привлекателна, страстна натура, човек, който искаше на всяка цена да се наслаждава и никога не беше виждал хора, способни да се въздържат за каквото и да било от своите наслади, никога не беше чул някой да казва, че в живота може да има някаква друга цел освен насладата. За Нехлюдов беше ясно, че и двамата бяха богати натури и бяха само запуснати и осакатени, както са запуснати и осакатени изоставените растения. Той беше видял и един скитник и една жена, които отблъскваха с тъпотата и може би с жестокостта си, но никак не можеше да види в тях оня престъпен тип, за който говори италианската школа, а виждаше само лично нему противни хора, също такива, каквито виждаше на свобода във фракове, с еполети и в дантели.

Именно в изследването на въпроса защо всички тия тъй разнообразни хора бяха хвърлени в затвора, а други също такива хора ходеха на свобода и дори съдеха тия хора, се състоеше четвъртата грижа, която в това време Занимаваше Нехлюдов.

Отначало Нехлюдов се надяваше да намери отговор на този въпрос в книгите и купи всички възможни книги, в които се разглеждаше този въпрос. Купи трудовете на Ломброзо и на Гарофало, и на Фери, и на Лист, и на Мауделей, и на Тард и внимателно четеше тия книги. Но като ги четеше, все повече и повече се разочароваше. С него се случи това, което винаги се случва с хора, които се обръщат към науката не за да играят роля в науката — да пишат, да спорят, да се учат, а които се обръщат към науката с открити, прости, жизнени въпроси; науката му отговаряше на хиляди различни много хитри и тънки въпроси, които имат връзка с углавния закон, но не и на онзи, на който той търсеше отговор. Той питаше много просто нещо, питаше: защо и с какво право едни хора са затворили други хора и ги мъчат, заточават, бият и убиват, когато самите те са също такива като ония, които те мъчат, бият, убиват? А му отговаряха с разсъждения за това има ли човек свобода на волята, или не. Може ли по измерване на черепа и прочие човек да се признае за престъпен, или не? Каква роля играе наследствеността в престъплението? Има ли вродена неморалност? Какво е морал? Какво е лудост? Какво е израждане? Какво е темперамент? Как влияят върху престъплението климатът, храната, невежеството, подражанието, хипнотизмът, страстите? Какво е общество? Какви са задълженията му? И прочие и прочие.

Тия разсъждения спомниха на Нехлюдов получения веднъж отговор от едно малко момче, което се връщаше от училище. Нехлюдов попита момчето дали се е научило да срича. „Научих се“ — отвърна момчето. „Тогава кажи: лапа.“ — „Каква лапа, кучешка ли?“ — с хитро лице отвърна момчето. Също такива отговори във вид на въпроси намираше Нехлюдов в научните книги на своя единствен основен въпрос.

Много нещо имаше там, умно, учено, интересно, но нямаше отговор на най-главното: с какво право едни наказват други? Не само че нямаше този отговор, но всички разсъждения извеждаха до това — да обяснят и оправдаят наказанието, чиято необходимост се признаваше като аксиома. Нехлюдов четеше много и все оттук-оттам, и приписваше липсата на отговор на това повърхностно четене, като се надяваше по-късно да намери този отговор и затова не си позволяваше още да вярва в справедливостта на оня отговор, който в последно време му се натрапваше все по-често и по-често.