Лев Толстой
Възкресение (7)

VII

Най-после дойде и Матвей Никитич и съдебният пристав — сух човек с дълга шия и крива походка и също тъй криво изпъкнала долна устна, влезе в стаята на заседателите.

Този съдебен пристав беше честен човек с университетско образование, но никъде не можеше да се задържи на служба, защото страшно пиеше. Преди три месеца една графиня, покровителка на жена му, му беше намерила това място, където той се беше задържал досега и се радваше на това.

— Е, какво, господа, събрахте ли се всички? — каза той, като слагаше пенснето си и поглеждаше над него.

— Мисля, че сме всички — отвърна веселият търговец.

— Да проверим — каза съдебният пристав и като извади от джоба си лист, почна да извиква имената, като поглеждаше всеки ту през пенснето, ту над него.

— Статски съветник И. М. Никифоров.

— Аз — каза представителният господин, който познаваше всички съдебни дела.

— Запасен полковник Иван Семьонович Иванов.

— Тук — обади се сухият човек в мундир на запасен офицер.

— Търговец от втора гилдия Пьотр Баклашов.

— Да — каза добродушният търговец, като се усмихна широко. — Готови сме.

— Гвардейски поручик княз Дмитрий Нехлюдов.

— Аз — отвърна Нехлюдов.

Съдебният пристав се поклони особено учтиво и мило, като гледаше над пенснето си, сякаш искаше с това да отдели Нехлюдов от другите.

— Капитан Юрий Дмитриевич Данченко, търговец Григорий Ефимович Кулешов — и т.н. и т.н.

Всички, освен двама, бяха налице.

— Сега, моля, господа, заповядайте в залата — каза приставът, като посочи вратата с приятен жест.

Всички тръгнаха и като си правеха път един другиму на вратата, излязоха в коридора и минаха в заседателната зала.

Съдебната зала беше голяма дълга стая. На единия й край имаше подиум с три стъпала. На средата на подиума стоеше маса, покрита със зелено сукно с по-тъмнозелени ресни. Зад масата имаше три кресла с много високи дъбови облегалки с резба, а зад креслата висеше в златна рамка ярък портрет в цял ръст на генерал в мундир и с лента, издал единия си крак встрани и опрян на сабята си. В десния ъгъл имаше кивот с образи на Христа с трънен венец и аналой, а от дясната страна стоеше катедрата на прокурора. Отляво, срещу катедрата, в дъното, беше масичката на секретаря, а по̀ към публиката — шлайфана дъбова решетка и зад нея — още незаетата скамейка на подсъдимите. Отдясно на подиума стояха два реда столове, също с високи облегала, за съдебните заседатели, по-долу — масите за адвокатите. Всичко това беше в предната част на залата, разделена от решетката на две. Задната част беше цялата със скамейки, които амфитеатрално стояха до задната стена. В задната част на залата на предните чинове седяха четири жени, навярно работнички или слугини, и двама мъже, също работници, очевидно потиснати от величието на залата, та затова си шепнеха плахо.

След съдебните заседатели влезе веднага и съдебният пристав; той излезе с рязка походка сред залата и със силен глас, сякаш искаше да сплаши присъствуващите, извика:

— Съдът!

Всички станаха и на подиума в залата излязоха съдиите: председателят с мускулите и хубавите бакембарди, после навъсеният член на съда със златните очила, който сега беше още по-намръщен, защото тъкмо преди заседанието срещна шурея си, кандидат за съдебна длъжност, който му каза, че е бил у сестра си и тя му казала, че няма да има обяд.

— Тъй че, както изглежда, ще ядем в гостилница — бе рекъл шуреят със смях.

— Няма нищо смешно — бе казал навъсеният член на съда и станал още по-навъсен.

И най-после третият член на съда, същият оня Матвей Никитич, който винаги закъсняваше — той беше брадат човек с големи, изопнати надолу добродушни очи; този член страдаше от катар на стомаха и от тази сутрин беше почнал по съвета на доктора нов режим, който именно бе го задържал днес по-дълго от друг път в къщи. Сега, когато се изкачваше на подиума, той имаше съсредоточен вид, защото беше свикнал да разрешава по всички възможни начини въпросите, които сам си задаваше. Сега той си бе наумил, че ако броят на крачките от вратата на кабинета до креслото бъде делимо точно на три, то новият режим ще го излекува от катара, ако не е делим — няма. Крачките бяха двадесет и шест, но той направи мъничка крачица и точно на двадесет и седмата дойде до креслото.

Фигурите на председателя и на членовете, изкачили се на подиума, в техните мундири с обшити със злато яки бяха твърде внушителни. Те сами чувствуваха това и сякаш смутени от величието си, бърже и скромно наведоха очи и седнаха в украсените си с резба кресла зад покритата със зелено сукно маса, на която имаше триъгълен инструмент с орел, стъклени купи, в каквито по бюфетите държат бонбони, мастилница, перодръжки, хубави чисти листа хартия и току-що подострени моливи с различна големина. Заедно със съдиите влезе и заместник-прокурорът. Той мина също тъй бързо, с чанта под мишница, все така махайки ръка, към мястото си до прозореца и веднага потъна в четене и разглеждане на книжата си, използувайки всяка минута, за да се подготви за делото. Този прокурор обвиняваше сега едва за четвърти път. Той беше много честолюбив и твърдо решен да направи кариера и затова смяташе за нужно да постигне обвинение по всички дела, по които трябваше да обвинява. Той знаеше в общи черти същността на делото по отравянето и вече си беше съставил план за речта, но му трябваха още някои данни и тъкмо тях той сега преписваше набързо от делото.

Секретарят седеше на противоположния край на подиума и подготвил всички книжа, които можеха да потрябват за четене, разглеждаше забранената статия, която беше намерил и прочел вчера. Искаше му се да поприказва за тази статия с члена на съда с голямата брада, който споделяше неговите възгледи, и затова гледаше да се запознае по-отблизо с нея преди разговора.