Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)
Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)


XLIX

„Да, гледай ти работа, гледай ти“ — мислеше Нехлюдов на излизане от затвора, едва сега напълно разбрал цялата си вина. Ако не беше опитал да заглади, да изкупи постъпката си, той никога не би почувствувал всичката й престъпност; нещо повече — и тя не би почувствувала всичкото зло, което й беше сторил. Едва сега всичко това излезе наяве с всичкия си ужас. Едва сега той видя какво беше направил с душата на тази жена и тя видя и разбра какво беше направено с нея. По-рано Нехлюдов си играеше с чувството да се любува сам на себе си, на разкаянието си; сега му беше просто страшно. Той чувствуваше, че сега не може да я захвърли, а между това не можеше да си представи какво ще излезе от отношението му към нея.

Вече на входа до Нехлюдов се приближи надзирателят с кръстовете и медалите и с неприятно, угодническо лице тайнствено му подаде бележка.

— Ето за ваше сиятелство бележка от една особа… — каза той, като подаваше плика на Нехлюдов.

— Каква особа?

— Ще прочетете, ще видите. Затворничка, политическа. Аз служа при тях. Та тя ме помоли. И макар да не е позволено, но нали е човещина… — неестествено каза надзирателят.

Нехлюдов беше учуден как тъй надзирател, поставен при политическите, ще предава бележка, и то в самия затвор, почти пред очите на всички; тогава той още не знаеше, че това бе и надзирател и шпионин — но взе бележката и като излезе от затвора, я прочете. В бележката беше написано с молив, с енергичен почерк, без редове, следното:

„Научих, че посещавате затвора от интерес към една углавна личност и бих искала да ви видя. Искайте свиждане с мен. Ще ви разрешат, а аз ще ви предам много важни новини и за вашето протеже, и за нашата група. Благодарна вам Вера Богодуховска.“

Вера Богодуховска някога беше учителка в глухата Новогородска губерния, където Нехлюдов беше ходил с другари на лов за мечки. Тази учителка бе се обърнала към Нехлюдов с молба да й даде пари, за да отиде на курсове. Нехлюдов й беше дал тези пари и бе я забравил. Сега излизаше, че тази госпожа е политическа престъпница, лежеше в затвора, където навярно е узнала историята му, и сега му предлагаше услугите си. Колко леко и просто беше всичко тогава, колко тежко и сложно е всичко сега! Нехлюдов си спомни живо и радостно онова време и запознаването си с Богодуховска. Беше пред заговезни, в дълбоката провинция, на около шестдесет версти от железопътната линия. Ловът излезе добър, убиха две мечки и след обяда се готвеха да си тръгват, когато влезе стопанина на къщата, в която бяха отседнали, и каза, че е дошла дъщерята на дякона и иска да говори с княз Нехлюдов.

— Хубавичка ли е? — беше попитал някой.

— Стига де — каза Нехлюдов и лицето му доби сериозен вид, той стана от масата, избърса устни и учуден какво е дотрябвал на дяконовата щерка, мина в стаята на домакина.

В стаята завари момиче с плъстена шапка и с кожухче, жилесто, със сухо, некрасиво лице, хубави бяха само очите, с високи вежди над тях.

— Ето, Вера Ефремовна, поговори с него — каза старицата домакиня, — той е князът. А аз ще изляза.

— С какво мога да ви услужа? — каза Нехлюдов.

— Аз… аз… Виждате ли, вие сте богат, вие пръскате пари за дреболии, за лов, знам — започна момичето, силно сконфузено, — а аз искам само едно: искам да бъда полезна на хората, а нищо не мога, защото нищо не знам.

Очите й бяха честни, добри и целият израз на решимост и плахост беше тъй трогателен, че Нехлюдов, както ставаше с него, изведнъж се постави на нейно място, разбра я и я съжали.

— Но какво мога да направя аз?

— Аз съм учителка, но ми се иска да отида на курсове, а не ме пускат. Не че не ме пускат, пускат ме, но трябват средства. Дайте ми вие, аз ще свърша курсовете и ще ви ги върна. Мисля си: богати хора са, бият мечки, поят селяните — всичко това е лошо. Защо да не направят едно добро. На мен ми трябват само осемдесет рубли. Ако не щете, мене ми е все едно — сърдито каза тя.

— Напротив, много ви благодаря, че ми давате случай… Ей сега ще ви ги донеса — каза Нехлюдов.

Той излезе в пруста и тук намери другаря си, който подслушваше разговора им. Без да обръща внимание на шегите на другарите си, той извади от чантата си парите и й ги занесе.

— Моля, моля, не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря.

Нехлюдов с удоволствие си спомни сега всичко това; с удоволствие си спомни как той едва не бе се скарал с офицера, който искаше да направи от това лоша шега, как друг другар го подкрепи и как поради това се сближи още повече с него и как беше щастлив и весел през целия лов, и как му беше хубаво, когато се връщаха през нощта обратно на железопътната станция. Върволицата от шейни се движеше на двойки и една след друга, в тръс и без шум по тесния път, през гори, понякога високи, понякога ниски, с елички, целите отрупани със снежни питки. В тъмнината блясваше червено пламъче, някой запушваше ароматна цигара. Осип, водачът, притичва от шейна до шейна, до колене в сняг, и притъкмява туй-онуй, като разказва за северните елени, които сега газят в дълбоките снегове и гризат кората на трепетликите, и за мечките, които лежат сега в дълбоките си дупки и сумтят през пролуките с топлия си дъх.

Нехлюдов си спомни всичко това и най-вече щастливото чувство от съзнанието за своето здраве, сила и безгрижие. Гърдите издигат полушубката, дишат студения въздух, върху лицето се сипе сняг от докосваните с дъгите клончета, тялото е топло, лицето е свежо, а в душата — нито грижи, нито укори, нито страхове, нито желания. Колко хубаво беше! А сега! Боже мой, колко мъчително и тежко беше всичко това!…

Очевидно Вера Ефремовна беше революционерка и сега лежеше в затвора заради революционната си дейност. Трябваше да я види особено заради това, че тя обещаваше да го посъветва как да подобри положение го на Маслова.